На кого приличат децата

Всекиму се е случвало да види на концертен подиум малък цигулар, пианист или рецитатор, затрогнал своите слушатели до сълзи. А след концерта..

„Това е нашият син!“, „нашият внук!“, „племенникът ни!“… – хвалят се родители, роднини, близки, познати. Всички бързат да се присъединят към неговия успех, да се вместят под ореола на неговата мъничка слава.

Но навярно всекиму се е случвало и другото: да бъде свидетел, когато от „лошото“ дете се отричат всички.

„На тебе прилича дъщеря ти!“

„На мене ли? Като че ли всички във вашия род не сте такива!“

Или:

„Детето ви има лошо възпитание!“ „Защо пък лошо? Нали го пращаме да го учите и възпитавате вие, учителите! За това ви плащат!“

Равносметката е ясна: добре възпитаното дете е на всички, а „лошото“ – ничие. То на никого не прилича!

Всъщност на кого приличат децата?

Децата – и добре възпитаните, и ония с лошо възпитание – приличат на всички нас, които с мислите си. с постъпките и делата си създаваме онази сложна, противоречива жизнена действителност, която наричаме среда. А тя, средата, започва да въздействува на бъдещата личност още тогава, когато „среда“ за новороденото е само атмосферата на стаята, топлината на майчината гръд и светлината на майчините очи.

Качествата на деди и прадеди, с които може би се слави родословното дърво, са предразположения. възможности и надежди, които единствено възпитанието може да „прояви“ и превърне в реалност.

Децата приличат на всички ни! И въпреки това често се оплакваме от тях: не умеят да уважават възрастните. Нагрубяват.

Защо? Кой и кога ги учи на неуважение?

Винаги ли са груби?

Група деца шумно играят футбол в първите следобедни часове. Ритат топката под прозорците на партерните етажи. Деца на добри родители, които в тия часове са на работа. От един прозорец се подава рошава глава на недоспала жена. Тя започва да пъди децата с ругатни. Какво пък? Може би е права! Трябва да отпочине след нощната смяна. Но децата не разбират това, не се махат. На всяка нейна грубост с грубост отговарят. Тогава от съседен прозорец се показва друга жена. Тя не заповядва, а моли: „Имам много тетрадки за поправяне. Не ми пречете, деца!“ Децата спират играта, споглеждат се и с едно лаконично „хайде“ си отиват. Техният независим вид говори:

„Отвръщаме с уважение само на уважението!“

Ние, възрастните, често грешим, като смятаме, че голямото число на годините е някаква привилегия, напълно достатъчна да ни осигури уважението на по-младите, както и да се отнасяме ние към тях. Забравяме, че всяка наша груба дума, всяка обидна интонация е урок по държание, узаконяване на едно поведение, даване право на децата да ползват родния език така, както не трябва.

В трамвая има много хора. Момче на 11-12 години пита учтиво широкия гръб, заплещил твърде безцеремонно вратата:

– Моля ви се, ще слизате ли?

Гърбът мълчи. Струва ли си да се отговаря на едно хлапе.

– Чичко, ще слизате ли? – ръчицата меко докосва гърба. Този път той се размърдва като при земетресение и един бас изригва:

– Не се бутай, че като…

Спирката е отмината. Детето е огорчено до плач. А на следващата спирка то скача от трамвая, обръща се и казва гневно на великана:

– Дръвник!

Имаме ли право да осъдим постъпката на това дете?
Във всяко семейство децата биват поучавани. Нравствеността им се влива като горчиво лекарство с лъжичка. А в същото време колко „невинни“ уроци по лъжа им се преподават, за които уроци малките понякога смешно отмъщават:

„Татко каза да ви кажа, че го няма“.

В кварталната градина, на пясъка, играят много деца. Следят ги грижливи очи: да не паднат, да не се наранят. Едно дете се затичва да откъсне роза от лехата.

– Не! – забранява майката. Става, хваща внимателно детето за ръка и доверително му обяснява защо не бива да къса:

– Ще види чичо пазач и ще ти откъсне ухото! Детето, си представя колко много ще го боли откъснатото ухо и вече не посяга към цветята. На пръв поглед всичко е наред. Майката иска да възпитава у детето правилно отношение към общественото. Но не е ли много по-правилно, ако на детето се внуши не себесьхранение, а друго чувство: откъснатото цвете ще го боли и градинката ще

стане много грозна без цветя.

Децата ще обичат красотата във всичките й форми и разновидности, ако я обичаме и ние. възрастните.

И в тролейбуса се преподава урок по красиви отношения между хората. Едно седемгодишно момченце шепне в ухото на майка си, че ще седне на първата седалка само докато дойде някой възрастен човек. На следващата спирка се качва друга майка, с тригодишно момиченце. Малкият кавалер веднага отстъпва мястото. Влезлите се настаняват с вида на хора. които имат платено пазено място.

– Защо те не ми казаха „благодаря“? – пита разочарованото момченце.

– Забравиха – опитва се да го успокои майката и да спаси потъпканата красива постъпка.

Човекът се възпитава навсякъде и с всичко: с благата дума, с красивата витрина, с надписа във всяка градина: „Пазете цветята – те са ваши“. Но ние, възрастните, където и да сме. каквито и да сме – родители, съквартиранти, кондуктори във влак, минувачи, случайни наблюдатели – трябва да помним, че има още един. невидим надпис, който ни задължава повече от всичко друго: „Пазете децата от лошия пример – те са наши!“