Не изгубваме ли мярката?

Жулиета, така моите млади съседи кръстиха бе­бето си, въпреки раз­ногласията за името между двете сродени фамилии. То беше пухкаво, мъничко същество, което се нуждае от много грижи. И както е „редно“ в наше време, отглеждането му трябваше да бъде поверено на една от… бабите. От това възникна конфлик­тът в семейството на Светозар и Камелия Гочеви.

— Майка ми е лекарка и по-добре ще се грижи за детето — настояваше той.

— Искаш докажеш, че моята майка е проста — наежи се тя, готова да защищава „семейната чест“ на родителите си.

— А баща ми е професор. В моето семейство Жулиета ще получи по-добро възпитание.

Като че ли сложи съчки в огъ­ня…

— Щом толкова са ти мили „професорите“, иди си при тях!— избухна Камелия и в следващия миг съжали. Но късно! След няколко дни Светозар посети една юридическа консултация. И дума­та „развод“ в продължение на ме­сеци се развяваше като бойно знаме в новия им апартамент, попадайки в ръцете ту на еди­ния, ту на другия…

А сега — малко история. За­познаха се на бригада в едно ТКЗС. Тя следваше Агрономи­ческия факултет, той завършва­ше ВМЕИ. Родителите на Свето­зар му готвеха „блестящо“ бъ­деще. Професорът по текстилна техника държеше синът му да защити кандидатска дисертация в неговата катедра, да получи звание и да тръгне нагоре по стълбицата на общественото из­дигане. „Програмираното“ из­качване трябваше да завърши може би с това, че семейство Гочеви да бъди сродено с виден представител на художествената интелигенция или известен политически деец. Друг ход на „събитията“ не се предвиждаше.

Често говорим за еснафство в духовната сфера.

И то си има своите непоклатими „атрибути“ Това не са само скъпите вещи, книгите, които се покриват с прах по рафтовете на огромните би­блиотеки, пианото, чийто капак стои винаги затворен. Поставяй­ки се в центъра на вселената, съвременният еснаф се пристра­стява до такава степен към проб­лема за собствената си кариера, че в нейното осъществяване са длъжни да участвуват и децата му. Те учат солфеж, ходят на балет, посещават курсове по чужди езици и нито за миг не „отстъпват“ своето „превъзход­ство“ над другите, чуждите деца.

За осъществяването на всичко това бащите и майките влизат в

близки контакти с учителите, правят им подаръци,

превръщат абитуриентските балове в пищни карнавали, които често им стру­ват по няколко заплати — тоале­тите на чедата им са вносни, мод­ни, непременно единствени и неповторими. А конкурсните изпи­ти за влизане във вузовете? Не децата — самите родители оп­ределят специалността; те по­дават документите им, търсят учители да ги подготвят, издир­ват близки и познати, за да „по­магат“ на синовете и дъщерите. В деня на изпита стоически из­чакват петте часа край учебното заведение.

Ако можеше, дори биха влезли самите те да осво­бодят чадата си от приемни изпит — това особено голямо затруднение. След обявяването на резултатите „битката“ про­дължава. Мобилизират се всич­ки „връзки“, за да се превземат вратите на висшето учебно за­ведение… После — „топло ме­стенце“, „доходна длъжност“, „сполучливо реализиран брак“, разбира се, „по любов“, но до толкова, доколкото да не изо­стават от модата на века. В същност любовта за тях е изго­ден съюз между двете сърца. Ако родът, с който стават сва­тове, стои на по-ниско общест­вено или образователно стъпало — това се смята за назадничавост в настъпателното движе­ние на еснафа.

Така се случи и със Светозар. Неговата посредственост не отчайваше родителите му до за­вършване на висшето му обра­зование и назначаването му в научен институт. Но независимо от разбиранията на „възрастни­те“, професорският син и дъще­рята на управител на магазин — Камелия, сключиха брак… То­ва срина „надеждите“ на Светозаровото семейство и накърни „честолюбието“ на сватовете.

Въпреки просторните апарта­менти и на двете фамилии, младите се принудиха да живеят на „свободен наем“, все пак разчи­тайки, че сърцата на родителите им не са от камък. И не се излъгаха единствена и галена дъщеря, Камелия първа направи „пробив“. Майка й, продавачка в “Плод и зеленчук“, тайно я по­сещаваше на лекции и мушваше в чантичката й по някоя солидна банкнота (виждате ли, ние сме по-щедри, пък и с парите разпо­лагаме както си искаме), подпо­магаше я с вносни тоалети от „Тексим“. По невидими пътища тези „срещи“ станаха известни и на професоршата.

По-горни от нас ли са те! — мислеше със злоба тази наглед благородна дама с побелели коси.

И последва главният удар — по „бащина линия“ на Свето­зар подариха спалня, поръчана специално.

И родителите на Камелия оща­стливиха младите с по-малко вкус, но с повече вложени сред­ства. Един ден те пренесоха в единствената им стаичка най-скъпата гарнитура за хол.

Професоршата направи вно­ска за кола, търговката — вно­ска за апартамент и, за да не из­мъчва дъщеря си, започна да готви в къщи и за младото се­мейство — връщайки се от лекции, Камелия пренасяше канчета­та с храна до квартирата си.

В съзнанието на младите съп­рузи постепенно узря разбирането да превърнат разпрата меж­ду двата рода в прекрасно „до­ходно“ средство.

Защо да помиряват непримиримите.

„Тайни­те“ дарения на едната страна нарочно ставаха „явни“ за дру­гата. Камелия престана да се измъчва с различните латински названия на растенията — и без това нямаше намерение да се „пържи“ по блоковете на ТКЗС-тата. Само за една диплома не си струваше трудът… Светозар не се яви на обявения специално за него конкурс за научен сът­рудник. И инженерите не са оста­нали без хляб! Нека си поживеят двамата, докато още са мла­ди…

Трагично приеха тези факти и „Монтеките“, и „Капулетите“, както на шега младите наричаха родителите си. Но зато­ва пък скоро ги ощастливиха с „наследство“. Името Жулиета носеше в себе си и романтичния смисъл на тяхната отстояла на „бурите“ любов, и сатиричното жило спрямо враждуващите, чиито свади се бяха превърнали в истински бизнес за поколенията им.

Постепенно смисълът на жи­вота на Светозар и Камелия се измести — от първоначалните им мечти и планове за професията и за живота не остана почти нищо. Зад тази граница те на­влязоха дълбоко във водите на суетата и глезенето и се превърнаха в едни малки хищни­ци — какво да си купят, как да се обзаведат, да имат още и още… Книги, култура, общест­вен живот — за тях просто „ня­маха време“.

… Като послеслов на история­та можем да кажем, че кошчето на пухкавата Жулиета ще се пренася ту в професорския апартамент, край Докторската гра­дина, ту в просторната двуе­тажна къща на спирка „Бъкстон“ на бабата по майчина линия. Заедно с враждата, която ще разгорят в кръвта й двата рода, внучката ще получи и „мате­риален израз“ на себичната им любов. В спестовната книжка на бебето дядото, управител на магазин, ще осребри чувствата cи на първо време с една хилядарка. Няма да остане назад и професорското семейство.

Тази история може да бъде измислена, случката може да е прочетена отнякъде, а конфлик­тът и враждата между двата рода може изобщо да не същест­вува.

Но почти повсеместно явление стана у нас да бързаме да дадем на децата си всичко наготово, да ги претрупаме с удобства, да отнемем всяка възможност на дъщерите и синовете си за евен­туално затруднение, предвиж­дайки го още в ранното им дет­ство и стараейки се да го пре­дотвратим.

Започнахме със законното иска­не — децата ни да живеят по- добре от нас. Това произтича от нашите повишени материални възможности.

Но не изгубихме ли мярката? Няма ли опасност един естествен човешки стремеж да се пре­върне в сериозен педагогически и социален проблем!