Бях на 16 години, когато срещнах човек, когото обикнах и за когото бях готова да направя всичко. След деветмесечно приятелство – забременях. Бях в петия месец, когато родителите ни научиха. На въпроса какво смята да прави, приятелят ми отговори: „Трябва да питам мама и тате, ако ми разрешат, тогава ще се оженим, но без тяхно разрешение не мога.“
Кажете ми, мили приятели, може ли мъж, който е на 26 години, да създаде дете и да се ръководи от акъла на родителите си и най-вече на своята баба?
Родих синче. Кръстих го на името на баща му. Много от близките ми ме уговаряха да оставя детето, но аз отвърнах: „Както съм го създала, така и ще си го гледам.
Може никога да не се омъжа, но детето си не оставям. “
Когато синът ми беше на шест месеца, заведох дело за бащинство. След две години и половина го спечелих и сега детето ми носи името на баща си. Голяма подкрепа получих от мои учителки, от приятелки от близките ми.
Сега детето ми е на три години. Говори, смее се, развлича ме. Не мога да си представя как бих се чувствувала ако го бях оставила за осиновяване. Затова искам да кажа на онези момичета, които са изпаднали в същото положение: вземете детето си, обичайте го, гледайте го, живейте за него, не се прекланяйте пред трудностите, каквито и да са те и не мислете за миналото.
Г. Николова
0 Коментара