„Не отблъсквайте първото приятелче на детето си, нито дума срещу него!“ Прочетох някъде тази мисъл и не спирам да си я повтарям, защото съм ядосана и едва успявам да продължа да се усмихвам.
Синът ми пак е довел вкъщи момченцето, дето никак не ми е симпатично, с трескаво оживление вади всички най-обичани от него игри и колички. Случвало ли ви се е горе-долу същото? След малко хаосът вече трудно ще бъде описан. Пискливият заповеден тон на гостенчето ме дразни (а дали само на мен не ми звучи така?). Ще е най-добре да взема някое успокоително хапче и да седна да помисля. Ще разложа антипатията на отделни малки причини, ще разбера колко е жалка и ще я преодолея. Нали сме затова големи: да бъдем великодушни.
Съзнавам, че приятелчето на моето дете е невъзпитано и доста себично.
Искам да спестя на сина си едно разочарование.
Това е илюзия. Никой никому не може да спестява разочарованията. Те просто се изживяват и се превръщат в жизнен опит. Ще му дадат познание какви не бива да бъдат по-нататъшните му приятели. (А дали разочарованието е само мое внушение?)
Всъщност момчето ми прохожда в позаването на света и другите. „Другите“ са първите другарчета от малкото общество, наречено „детска градина“ – със свои водители, размирници-немирници, многознайковци-умници, та дори самотници и срамежливци.
Зная, че ще стигне до моето заключение за приятелчето си един ден. Не бива да тържествувам видимо тогава с познатата фраза: „Като не вярваш на майка си, на кого ще вярваш?“ Защото колкото и да е риторична и непредполагаща отговор, тя си го има. „На себе си! На собствения си, изграждащ се усет за хората.“
Защо се дразня от това неодобрено от мен приятелство?
Дали не е от майчина ревност? Усещам, че детето се отдалечава от мен, че мислите му не са ми известни, че ако се удари лошо, не на мен ще каже, а на приятелчето си. И това ще бъде една от малките им тайни, като тази, че са се измокрили от главата до петите, когато са пускали новите си моторници в езерото. Изолират ме. Но не е ли това началото на самостоятелността…
Всяка груба намеса на възрастен в детските приятелства отнема по нещо от чара и непринудеността им. Малките имат щастливата привилегия да бъдат безкористни и, ако ние, големите, не им попречим, те могат завинаги да си останат такива. Колкото и да не е приятно за признаване, понякога, дори често, се стремим към престижни приятелства, които биха ни осигурили влияние или служебно напредване. И без да искаме, пренасяме някоя и друга
своя грешна амбиция върху децата си.
Особено ни дразни евентуалното влияние на нежеланото приятелче, ако то е от т. нар. „трудни семейства“. Мислим си колко ли зле ще се отрази дружбата с подобно дете върху нашето. А колко по-добре би било да помислим обратното: за положителното влияние на нашето дете върху застрашеното от лошо семейно обкръжение.
Нека не убиваме радостта
от първото детско приятелство с нашето неодобрение, като запазим своето мнение за себе си. Ако излезем прави, ще можем да се поздравим, че сме се оказали достатъчно наблюдателни, но не е изключено и да сме сбъркали в мнението си.
…Оттатък стана много тихо. Вероятно са се уморили от собствената си врява. Чакай да хвърля едно око в детската стая. Разглеждат книга и си говорят нещо съзаклятнически. Да не им преча – нали не бива да горя един от първите мостове, все още несигурни, които детето хвърля към другите хора.
0 Коментара