Никога. Разказ от Здравка Ефтимова от 1987 г.

Павел обичаше да я наблюдава тайно – черните й очи, спокойни, без блясък, но толкова красиви, че можеше да забрави неприятностите, катастрофата в пети участък, ръцете й с изпъкнали, сини вени, които Дора се срамуваше да показва пред хората. Натежалата й фигура, едра като неговата, всичко в нея. Дори онзи дълъг белег, проточил се от сляпото око и скрит в черната коса, бенката на шията светваха в паметта му, щом затвореше очи.

Тази жена, вече понатрупала години, вече не стройна като преди, в младостта, все пак и тогава си ходеше приведена – тя като че бе станала част от него, като негова ръка, като вода в къщата му. Да, всичко в нея, даже напуканите устни и ръцете й обичаше, обичаше тишината у дома, блясъка на чистите съдове, чергите, които бе тъкала, яденето, което му правеше, всичко.

Дъщеря им, омъжена чак в Перник, идваше с внучката два-три пъти в годината, те си живееха двамата в миньорското общежитие, един малък, опушен блок с прашна градинка отпред. За всеки час от деня беше ясно какво ще се прави, познаваха всички съседи, Митреви – младичката буйна Димана, дето все ревнуваше мъжа си, едно тихо момче, кротко, наплашено да поглежда жени, Томови – стария Тома, на същите години като Павел, но много по-стар на вид, с бяла коса, целия набръчкан, със загасен фас в устата, жена му, с тънки устни, малки пъргави очета, с присмех в куршумените зеници, младото ергенче Николай в гарсониерката и дебеличкото момиче, което се появяваше вторник и петък при него; чешмите, безводни девет часа в денонощието, опашката за хляба, опашката пред магазина за карантия, белотът вечер, жените с плетки на пейките, магнетофонът, надут докрай, врякащ някакъв шлагер от прозореца на Димана, всичко се знаеше в това малко царство. Знаеше се дори, че Димана изчезва отвреме навреме с багериста от пети участък, същия, когото затрупа скалната маса при катастрофата, виждаха я как тя тича на свиждане в болницата при него с буркан малинов конфитюр и бисквити, а мъжът й, хванал за ръка синчето, пиеше боза в сладкарницата и оглеждаше улицата неспокойно, с настръхнало в закана лице.

Вечер Павел и Дора чуваха как Димана се кълне, че няма нищо общо с този багерист, обаче чувствува угризения, че не е повдигнала зеленото флагче, той не се изнесъл от района и та­ка се озовал под скалната маса и един пласт въглища. Мъжът й си­гурно се успокояваше, защото не се чуваше неговият глас повече, явно пускаха телевизора с оби­чайната прогноза за времето за следващите няколко дни.

Павел и Тома бяха в една смяна, но раз­лични бригади, не се обичаха много, защото Тома беше шме­кер и приятел на контрольора, все успяваше да си надпише по някой тон и все вземаше по стотачка повече в края на месеца. Но въпреки това Павел бе свикнал да го вижда вечер на пейката и му беше чоглаво, когато белокосият отиде да се оперира и не се мярна на масата за белот. Павел дори ходи да го види и Тома дори се зарадва, бръчките му светнаха – явно откритият рудник връзваше хората един за друг, вътре, на ло­комотива при въглищата, целите омесени със скала, може да се озъбиш на тоя, оня, но навън, особено в големия окръжен град е добре да се срещнеш с познат и да си кажеш думата спокойно, да се изфукаш колко си взел и как си купил един персийски килим пет на пет.

Рудникът беше съвсем близо до блоковете, чуваше се как скърцат багерите, прахта от експлозиите лепнеше по прозорците, дори се виждаха и локомо­тивите, пълните – към вагонет­ките от въжената линия, празни­те – към въглищния пласт.

Па­вел беше копач, откакто се по­мнеше – отначало в закритите рудници, но откакто и Дора се за­хвана в мината, излезе на откри­тия. Хем да я вижда, смешна му изглеждаше в оранжевия гащери­зон, приклекнала до блокчето на асансьора, с тефтер в ръка – за­писва ли, записва: Антонов – 5 тона, Киров –  еди-колко си, хем да му е по-близко да я викне на обяд за стола. Все я убеждаваше да слага марля пред устата си, за­щото прахта при асансьорния блок особено когато имаше суша беше гъста като облак комари. Несвикнал човек, например ново­то инженерче, като взе да кашля, докато не заля главата си на помпите, не можа да спре. Пък на Дора нищо й нямаше, здрава ос­таваше, само гласът й в края на седмицата звучеше малко продрано. Всичко в живота му си бе­ше ясно – писмата от дъщерята, павираният път с поникнала трева между паветата до млекарничката, където работеше старият му приятел Димчо, тото-пунктът с красивото момиче, цигара в „кракмага“, горещи спорове дали Антонов е свестен инженер, или просто са го набутали при тях с връзки. Какви ти връзки в тоя затънтен край, но си спореха за самочувствис и просто да се види колко всеки разбира от копаческия занаят. Павел беше здрав, още млад, още имаше жени, които го караха да извръща глава след тях, особено новото момиче от тото-пункта, с топчесто лице и луничава усмивка, когато подава  двата лева печалба от тройката. Дори касиерката, Зойчето, една източена, цапната в устата, нахална и все пак приятна, все ще намери да каже нещо на човек – например колко хубаво изглежда за годините си и например как някои мъже на същата възраст още си правят наследници. Павел се  подсмиваше, прибираше парите и си отиваше по-весел у дома. Виж, Дора за него беше съвсем друго, тя никога, дори когато се ожениха, дори когато първите месеци, полудял по нея, тичаше вечер към къщи, не беше казвала, че го харесва. Тогава си мислеше – още нещо трябва да направи, нов шкаф да купи или пък палто, имаше едни палта тогава от кожи, с блеснал сивкав косъм, но се боеше – като стане толкова хубава, то… някой току-виж й хвърлил око, подмамил я и край. След като се роди дъщерята, Дора напълня, не беше вече онова бяло- червено момиче и Павел се успокои. Гледаше я как се върти из  дома около детето и беше сигурен, че такава жена няма да се хване с друг. Дните му минаваха с тишина, гласът му не се чуваше и нейният не се вдигаше нависоко, колко рудника смениха, колко такива градчета – с все същата прах, някои по-оживени, други по-тихи, тя вървеше с него, голяма и едра, тя му правеше къщата, тя превръщаше апартаментчето с разлепени тапети в дом, в голата стая почваше да мирише на ядене, да се чува гласът й – малко продран, но близък, всяка извивка в него си имаше значение – тих ли е, нещо не е наред, нещо куца.

Всичко си имаше ред, но Павел беше получил писмо – по-точно писмото беше адресирано до Дора, писмо не от дъщерята, ами от някакъв Велин Трайчев Китанов, и върху плика липсваше пощенско клеймо. Такава загадка.

Павел не се бе стърпял да изчака жена си – хартийката пареше през целия ден кожуха му, той я бе въртял в пръстите си, около десетина пъти бе прочел разкривените букви — „Момиче, непременно трябва да дойдеш на петнайсти, събота, в Кюстендил при барата. Ти знаеш мястото. Много е важно. Страшно е важно. Велин“. Павел отначало си бе помислил, че има грешка, жена му не е момиче, какъв е тоя, дето ще я нарича така? Как смее… Не беше грешка, името на жена му – трите й имена, третото не по мъж, а по баща, бяха ясно изписани върху плика. Какъв е тоя Велин! От двайсет и три години беше женен за Дора, нищо не беше чул за такъв човек. Абсолютно нищо. През всичките тези години тя работеше все при него, да се е подхлъзнала с някой – нямаше начин да не забележи. Все щеше да се издаде, пък и Дора не е такъв човек. Още щом бе прочел писмото, Павел бе решил, ще изпита Дора – полекичка, да не я уплаши. Ще й каже – на такива години си, внучка имаш, не е прилично дори. Пък се беше получило съвсем друго. „Я казвай кой е тоя!“

Тя го беше погледнала е черните си, дълбоки очи и тогава Павел забрави, че ги е харесвал някога, струваше му се, че те го гледат и го мамят в лицето. Же­ната, в която бе вярвал, беше се блъскал в забоя, беше й давал всичко до стотинка, тя… „Кой е тоя!“ След като прочете писмото, Дора отново го погледна и съвсем кротко, едва шепнейки с продрания си глас, каза: „Винаги сме се разбирали, Павле. Не съм те лъгала за нищо. Трябва да отида.“ Тя не го лъжеше и сега и щеше да замине, по напрегнатото й лице го разбра, по раменете, които винаги се поизправяха, щом си наумеше нещо. В такива случаи никой не можеше да я разубеди. Така беше и като си счупи крака в рудника, на дъното на из­копа имало вода, замръзнала, тя се подхлъзнала и коляното – на две. Тогава Павел й разправя­ше –  мината не е за жени, и То­ма й разправяше, но Дора само каза: „Ще остана. Ще стане за же­ни.“ И остана. Павел винаги отстъпваше пред нея, беше свикнал дори да вижда хората, жилището, градовете с нейните очи, беше за­почнал да обича зеления цвят, с който тя покриваше леглата у до­ма. Започнал бе да обича цветя, мушкатата на прозореца, беше свикнал да бърше листата на фикуса, да го полива. Но този път нещо дращеше у него, стискаш го отвътре.

„Какъв е тоя Велин?“ Тя бавно бе повдигнала ръка към белега на сляпото си око. „Ето кой е тоя Велин. Познавах го преди да се оженим.“ Павел я беше взел момиче, още от селскостопанското училище, една такава, мършава малко, едролика и хубава. Още тогава го имаше белега, да. „Не искам да идеш“ – беше й казал. „Не искам“ – и когато тя бе подготвила куфара, затворила вратата след себе си, той пак си повтаряше, седнал на стола в празната кухня: „Не искам да идеш, да знаеш!“

Къде е Кюстендил — сто и дванайсет километра от тях. Беше проверил на картата. Точно сто и дванайсет километра. Първо бе взела автобуса до Момино, а от там с влака. Да. Още на следващия ден, след като Дора бе заминала, всички се изредиха да питат къде е тя. Димана, вече забравила багериста, не я виждаха да тича към болницата с буркан конфи­тюр, подхвърли въпроса си е неприкрито любопитство. „Леля Дора при щерката ли замина, гледам я, нещо с бонбони се заре­ди от сладкарницата.“ „Да, при щерката“ – отговори й Павел. Значи и бонбони е купила. За него, за Велин, тя сладко не обича… Сърцето му нещо прескочи, усети и свиване в гърлото.

„При щерка­та е Тодора“ – обясни той и на Тома, и на острооката му жена, която като че бе надушила истин­ската причина. Даже и на Николайчо, който вече не беше ерген, ами взе, че се ожени за дебелич­кото момиче, и на него обясни та­ка, без да го питат. Говореше и го беше срам. Откакто се помне­ше, работеше като копач – или в открития рудник, или долу, в тъмния. Ако се подпалят всички въглища, дето е изкопал, целият свят ще пламне. И да лъже като хлапе, да се излага! Заради До­ра… Хващаше го яд, пропускаше да се отбие в „кракмага“ при ста­рия си приятел Димчо. Пускаше си радиото да се разсее, но от ми­сълта може ли човек да избяга….

Дори на работа, с локомотивите, фучащи покрай него, си я представяше. Как се усмихва на другия, как го черпи, гледа го с хубавите черни очи. Сигурно Тодора е обичала този Велин. Пък той я е ударил е нещо тежко, затова е този белег… Павел пламваше, като си представеше, че онзи удря жена му. И го мразеше, толкова много, с омразата на кротките хора, дето само едно нещо могат да намразят. Тодора го е обичала. Щом сега заради едно нищо и никакво писмо се вдигна на толкоз километри. Тя, дето от дома не можеш да я помръднеш. Тя, дето докато се нагласи да тръгне до Момино, две недели се приготвя. Сигурно го е обичала през всичките години, мислила е все за него, пък Павел, глупакът, все за нея, все за нея. Проклинаше себе си, че бе допуснал така да се промуши под кожата му, да му вземе ума. да го мами. И въпреки това все си повтаряше – не е възможно. Човек, който така хубаво гледа, не лъже. Човек, който толкова дълго е работил с тебе, не лъже.

Два дни я няма, а като че не е била седмици.

Ключалката на външната врата щраква. Тодора си иде. Ето я. Павел подскочи от стола в кухнята, но спря. Къде ще тича толкова? Заопипва с непохватни пръсти краищата на ризата, оправи яката. Никак не е разтребено. Тия мръсни чинии… Ето я Тодора. Павел впери поглед в лицето й, малко прежълтяло от пътуването. Искаше му се да я понита „Какво прави с оня?“ Искаше му се да я притисне до стената, да я удари, защото беше отишла, беше го зарязала. Заради някакъв си… По очите й да разбере.

Тодора го видя. Трепна. Притича до него и го прегърна. Това пък хич не вървеше. Двайсет и три години бяха заедно и никога не беше правила така… Какво става с нея? Объркан, Павел понечи да се измъкне. Тодора усети. Пусна го. Неловко зарови в чантата.

– Нося ти нещо – каза тя.

Извади една фланела, кафява, от дебела прежда.

– Ама аз си имам – почна да обяснява Павел.

– Нищо.

Мъжът взе дрехата, поомачка я. Вгледа се в Тодора. Обичаше да я наблюдава – черните й очи, спокойни, без блясък, но толкова красиви.