Поравно ли обичаме децата си?

Поравно ли обичаме децата си? На този въпрос обикновено се отговаря еднозначно – да. Съвсем естествено, тъй като това е социално приемливата норма. Как би изглеждал човек, който открито признае, че не обича еднакво децата си? Такива признания не се правят често. Те трудно се приемат и разбират от околните, а родителите нерядко се измъчват от чувството за вина. А в това, че не обичаме децата си еднакво, няма нищо изненадващо. Ние просто ги обичаме различно.

Обясненията най-често са: „Обичам повече X, защото той е мил, послушен, лъчезарен, а У е инат, капризна, прилича на свекърва ми…“ Ето от това се боят родителите, че са установили разлика в отношението си към двете деца. Но да погледнем реално, дори един и същи човек в даден момент можем и да обичаме, но и да мразим. По-важното е да вярваме, че нашата любов може да бъде всерощаваща.

Кога едното дете е по-малко обичано от другото?

Най-често това е нежеланото дете, то се е появило на този свят без да ни пита. Детето е грижа и в този смисъл е спънка. От самото му раждане ние несъзнателно трансформираме своята раздразнителност и нервност в упреци, забрани и забележки към него. Наричаме го лошо, непослушно. От своя страна то не иска да се подчини, зашото желае да ни накара да го обичаме такова, каквото е – без да прилича на своята сестра или брат, които непрекъснато му даваме за пример и които понякога ненавижда. То иска да е неповторимо, но обичано от нас.

Най-често между родителите също има конфликти, не са изключени и тайните коалиции – например дъщерята с майката, синът с бащата, бабите и дядовците в борбата за налагане на собствено мнение с внуците срещу някой от родителите и т. н. Неминуемо в дадена ситуация всеки обича повече човека от своя лагер. В следващия момент ситуацията се променя – нашите „врагове“ са наши съюзници и ние отново ги обичаме. Понякога това са доста странни роли, породени от дълбоката потребност

да заслужиш обичта на другия.

В напрегнатото всекидневие не е изключено някой от партньорите да потърси спокойствие и разбиране извън дома. Тогава детето, което винаги е обвинявано, че е лошо и непослушно, започва да мисли, че то е виновно за раздялата на родителите. За да изкупи вината, се нагърбва с тежката задача дд ги сдобри. То разсъждава приблизително така: „Молбите не помагат. Тогава ще разваля успеха си, за да разбере мама. че й е трудно да се справя с мен сама. Ако и това не помогне, ше разбия една кола. Тогава ще извикат татко в МВР и той не може да не се замисли накъде отива детето му.“ Но обикновено всички тези усилия са напразни.

„Те не могат да ме понасят, аз съм невъзможен, аз съм хулиган и пропаднал. Сестра ми е тяхната гордост.“ Най-често това са думи, споделени с мъка от децата. А ето какво казват техните родители: „Две деца имаме, едното е за пример, а другото ни съсипава живота.“ Тези родители трудно могат да си дадат сметка, че още от най-ранно детство не са му дали достатъчно топлота и разбиране, обрекли са го на самота (например ако е първо дете в семейството) поради служебната си заетост и липса на време. В стремежа да го направят самостоятелно са му

дали повече свобода,

но в същото време и повече отговорности, които понякога то не може да понесе и тогава с протест и ярост ги наказва. Без да искат, са пропуснали факта, че порасналото дете е все още дете и има нужда от закрила и сигурност. Не е ли тежък този упрек? Та нали всички жертви и неволни грешки са били в името на детето.

По подобен начин изглеждат нещата в семейство, където едно от децата е болно. Или всички усилия и надежди са прехвърлени върху здравото и болното неминуемо се чувства по-малко обичано, или в стремежа си родителят да изкупи някаква неосъзната вина към болното, той го дарява с прекомерна обич. И няма нищо чудно ако здравото дете започне да върши .“лоши работи“ само и само да бъде забелязано. През всичкото това време възрастните се упрекват, че едното обичат повече от другото, че към едното са мили, а към другото често се гневят.

Но и гневът е обич.

При всички случаи той е емоция, а не безразличие.

„Поравно ли обичаме децата си“ или „Поравно ли ни обичат нашите родители“ са два въпроса, които нерядко занимават едната или другата страна. Безспорно те са свързани с изживяване на мъка, съмнения, несигурност, дори оскърбление. Практиката показва, че съществува такъв проблем за отделната личност. Но аз смятам, че той трябва да се приеме спокойно, като нещо естествено. Едва ли бихме могли еднакво да бъдем обичани и еднакво ние да обичаме. Любовта не се мери с повече или по-малко, тя е като магията.

Амбивалснтността на чувствата (обич-гняв, любов-омраза) и способността да ги изразим и покажем са нещо много по-полезно за човешките взаимоотношения, отколкото безразличието или при видно добрият тон. От опит знам, че нерядко онова дете, което е идентифицирано като „проклето“ и към което родителят е видимо враждебен, е любимото дете.

Но ако все пак ни измъчва проблемът поравно ли обичаме децата си, по-добре е да обърнем поглед към нашето семейство като цяло. Защото това е проблем на цялото семейство и той може да бъде обсъден с нашия партньор и с нашите деца. Твърде вероятно тези съмнения да са възникнали у нас след някаква промяна – нова работа, раждане на второ дете, смърт на близък, първа любов, развод и т. н. Това са все неща, които водят до промяна в семейната система, до отдалечаване или сближаване на членовете в семейството, до промяна в баланса на взаимната обич. Тук никога няма изключително виновни.