Приятели ли сте на децата си?

Страх ме е от мама…

„Аз бях лоша майка, аз тормозех и биех дъщеря си. Имам само нея, отгледах я без баща и сама се грижех за възпита­нието й. Беше ме страх, когато вечер закъснее. Тя криеше всичко от мен, нищо не ми доверяваше и нищо не споделяше. Когато почна да се свива от болки, разбрах, че е бременна. Сега е в „Майчин дом“, роди момиченце, не знам с кого е имала интимни връзки, отказва да ми каже името му. Тя е на 19 години.“

Едри сълзи се стичаха по повехналите бузи на друга една майка. Мъка, граничеща с ужас, беше разширила очите й.

„Ако беше ми казала, щях да я заведа на лекар, но аз разбрах едва, когато бременности почна да личи и нищо не можеше да се направи. Какво ще правим сега, тя е на 14 години, дете с дете на ръце.“

„Това е второ извънбрачно дете. Първото го дадохме за осиновяване още от родилния дом. Моля ви се, наредете да се даде и това, срам ме е, ще ни се смеят хората.“

Редят се майките една след друга, разплакани, безпо­мощни и молещи.

Защо дъщерите така старателно крият от майките си, защо нямат доверие в тях и не търсят помощта и съветите им?

Дъщерите крият първите трепети на своята любов. Те се мъчат да налучкат правилния път към мечтаното щастие, но често, непросветени, действуват само под напора на чувствата и инстинктите си. Майката трябва да бъде най-доверената и добра приятелка на своята дъщеря. Първите си трепети, първите въпроси, свързани с любовта, приятелството и брака дъщерята може да споделя с майката. Но за това се изисква да се затвърди между тях взаимно доверие още от най-ранна възраст.

Как малкото момиченце ще бъде доверчиво към майка си, как то ще споделя всичко с нея, когато тя с държанието си му показва, че то е малко, че не разбира или че тези работи не са за него? Майката го отстранява от пътя си, тя има свои тайни и по нейния пример защо и то да няма своите? Защо да не крие, да не се затваря в себе си или да лъже, когато има за топа пример от по-големите?

Това, разбира се, не значи, че майката следва да казва на детето си абсолютно всичко, което става в къщи.

Тя трябва да си постави за цел да бъде доверена прия­телка на малката си дъщеря още от най-ранната й детска възраст. Тя може да споделя с детето някои преживелици, като внимава да не накърни безгрижието на детството му. Може да разкаже какво е изработила днес, коя приятелка е срещнала, какво са говорили, каква поука може да се из­влече от гледан филм, пиеса или изложба. Майката трябва винаги внимателно да изслушва всичко, което детето иска да й разкаже.

По този начин за дъщерята ще стане навик да споделя с майка си най-напред видяното, наученото в детската гра­дина, после в училището, а по-късно в университета или завода. Тя с доверие ще споделя както своите разсъждения за любовта, брака, бъдещето, което иска да си изгради, така и разсъжденията на своите приятелки, колеги и колежки. По този начин майката ще има възможност да знае в каква среда се движи нейната дъщеря и при лошо влияние би вземала мерки да го отстрани.

Майките трябва да кажат на дъщерите си, че любовта е нещо естествено, че не е срамно човек да е влюбен, да обича и че не е необходимо да се крие това.

„Страх ме е от мама…“. Този страх от мама я кара да крие, че има приятел. Ако не беше този страх, тя би го за­познала с майка си, те двамата биха си приказвали приятел­ски и будното око на мама би забелязало добър, честен и трудолюбив човек ли е той, обича ли дъщеря й и би ли могла да му я повери.

Много момичета ми доверяват: „Аз знаех, че съм бременна, но от страх не казах на мама“. И когато мине време, когато стане късно и майката вижда с очите си станалото почват молбите, плачовете, заплашванията. После идва родилният
дом и малкото розово разплакано бебе, което идва нежелано, омразно, като че ли е направило кой знае какво зло.

Любовта е неизбежна, тя трепетно докосва всяко живо същество. Никой строг поглед, никоя вдигната за плесница ръка не могат да спрат нейния порив. Но понякога тя жестоко наказва неопитните, непросветените и неразумните.

Мария Георгиева

Спечелих доверието на дъщеря си

Искам да споделя с читателките на сп. „Жената днес“ как станах приятелка на дъщеря си, която сега е в XI клас. Когато беше в прогимназията и началото на гимназиалния курс, тя се учеше добре, но по-късно успехът й се понижи. Аз започнах все по-често да избухвам и да я нагрубявам, но това не помогна. Стигнахме дотам, че в X клас дъщеря ми носеше за срока и тройки. Отчаях се. По това време преместиха мъжа ми на работа другаде и аз останах сама. Всеки път, когато мъжът ми пристигнеше, аз му изреждах един куп оплаквания. Тогава и той започваше да се кара, но Соня оставаше все мълчалива. Това просто ме вбесяваше. Отначало тя плачеше, а после започна да ме слуша равно­душно.

Един ден намерих писма от един младеж и от тях разбрах, че вече няколко месеца дъщеря ми дружи с него. Дадох писмата на мъжа си и го помолих веднага да се разясни тази работа. Той излезе по-благоразумен от мен и каза, да из­чакаме тя да ни разкаже всичко. Макар и неохотно, все пак се съгласих, но постоянно проверявах пощата й. Веднъж се върнах през работно време у дома и видях едно писмо, което Соня беше оставила на масата. „Скъпа приятелко – пишеше тя, – само с теб мога да споделя всичко. Успехът ми е лош, но аз нямам желание да го поправя. У дома по­стоянно се караме. Чувствувам се чужда. Мама ме нарича с всякакви имена, но това вече не ми прави впечатление. Отчуждих се и от другарките в класа. Те са много весели, но аз не мога да се веселя заедно с тях. След часовете те ре­шават да се разходим или просто да не си ходим веднага, но аз не мога да остана, защото знам, че в къщи ме чакат кара­ниците. Вечер, когато някой път се наложи да останем на събрание, на забава или нещо друго, винаги се прибирам със страх. Майка ми постоянно е намръщена.“

Като прочетох всичко, аз грабнах писмото с желание да го предам на баща й, обаче размислих и го оставих. Когато вечерта се прибрахме всички, не казах нищо. Цяла нощ мис­лих върху нейното писмо. Наистина, тя мълчеше, но защо – аз не бях се запитала никога. Сега видях, че вината беше в мен. Не бях и помислила за това, какво става в нейната душа. Аз бях държала Соня винаги нащрек и не й бях дала да се отпусне нито за миг. Тя се е измъчвала от моята коравосърдечност. Дъщеря ми не ми е казала дори като другите „Майко, искам рокля!“. И си спомних как ми­налата година имаше екскурзия и макар че тя и дума не бе­ше отворила за това, аз постоянно й казвах, че няма да отиде.

Това писмо наистина ми отвори очите.

Аз вече се отнасям съвсем иначе с дъщеря си. Тя е на 17 годи­ни. Започнах да споделям с нея много неща, разказвам й за работата си, съветвам се с нея понякога за това, какво тряб­ва да се направи в къщи, какво да се купи. Малко по малко и тя започна да ми разказва за училището, за приятелките си. При това аз забелязвах едно топло пламъче в очите й. Скоро тя ми разказа и за своя приятел. Разбрах, че съм спе­челила доверието й.

Д. Цонева, Благоевград