Професия домакиня

Бе много топло, макар че прозорецът на кухничката беше отворен. Памучните пердета на жълти и бели квадрати висяха неподвижни и по синята мушама бляскаха капчици вода. Джо Гренис усещаше неудоб­ството на твърдата пейка, на която седеше. Той чу как Доръти скъса плика и като се облегна колкото можеше по-назад, разгърна вестника и го вдигна пред лицето си.

След няколко минути тя захвърли писмото върху масата толкова силно, че кафето от чашата й се разля в чинийката.

– Трябваше да се сетя – каза Доръти. – Не могат да дойдат. Поне тя пише, че не могат да дойдат.

Макар че бе очаквал именно това, Джо Гренис свали вестника и успя да си придаде учуден вид.

– Смешна работа – отговори той. – Може би някой друг път.

– Някой друг път! – повтори жена му. – Не се прави на глупак. Въп­росът е, че те не искат да дойдат!

Доръти Гренис вдигна чинийката и наля кафето, което се беше разляло, обратно в чашката. Лицето й, обикновено с розов тен, беше станало вишневочервено, а косата обграждаше челото й като металния обръч на някоя кукленска перука.

– Съжалявам въобще, че ги поканих – му каза тя.

– Добре де, кажи сега, че не те предупредих – отвърна Джо. – Не можеш да искаш да ставаш приятелка с хора, които са били приятели на Луиза. Тия неща никога не се получават. Хората се чувствуват някак си неудобно.

– Защо? – попита тя. – От това, което приказваше, останах с впечат­лението, че са твои приятели. Останах с впечатлението, че не са държали толкова много на Луиза, че са обичали теб. Останах с впечатлението, че те едва ще дочакат да свърши развода и всичко друго, за да могат да дойдат отново тук.

Доръти огледа светлата блестяща кухня и се изсмя:

– Господи! – продължи тя. Ако можеха да видят сега това, щеше да им стане лошо. Могат да пукнат. Да се оправи това място беше все едно да се построи отново. Лошо щеше да им стане, като го видят един път чисто.

Джо Гренис извади часовника от джоба си и го погледна. Измъкна се покрай ръба на масата и се изправи.

– Време е да тръгвам.

– Разбира се – каза тя. – Ти никога не можеш да намериш отговор за каквото и да е. Е-е, какво ще правим довечера? Ще стоим тук и ще слу­шаме радио?

– Хайде стига, без сарказъм – отговори той. – Ти имаш твои прия­тели. Защо не се обадиш на Рут и Бен да ги поканиш да излезем?

– За да се чудят защо никога никой друг не идва тук ли? –  запита тя възмутено. – Първите няколко пъти те не се замисляха за това. Но послед­ния път Рут се държа доста странно. Искаше да знае дали не се чувствам самотна тук по цял ден и въобще… По-скоро бих изгнила тук.

Той я погледна с безизразно лице:

– Твоя работа. И тъй като говориш за впечатления, и аз също имам някои. Останах с впечатлението, че това, от което се нуждаеш, за да бъ­деш щастлива, е да имаш собствен дом и да напуснеш работа. Но господ знае, ти пееше тази песничка много отдавна. Преди три години, така ли беше? Добре де, получи това, което искаше. За да оправиш къщата, из­харчи луди пари, а ако не си способна да си създадеш приятели, аз не мога да ти помогна.

– Така ли било! – възкликна тя и гласът й беше студено учтив..- Така ли?

Остана на масата, докато чу как входната врата хлопна зад него, после се изправи и с бързи привични движения занесе съдовете от закуска на мивката. Мивката беше от лъскав жълт порцелан, а крановете й нови и блестящи. Топлата вода по ръцете я загря и тя дръпна надолу ципа на домашната си рокля. Грабваше чиниите грубо, но ги нареждаше нежно в металната поставка, за да се изцеждат.

Много скоро момичетата ще започнат да пристигат в бюрото, където тя работеше по-рано, спокойни и спретнати в новите си летни рокли. Тъй като денят беше топъл, щяха да изпратят Мени, куриерчето, да купи ко­ка-кола от сладкарницата. Щяха да си поприказват, да пушат цигари в тоалетната и да гадаят дали мистър Екърмън ще си тръгне по-рано, за да играе голф.

Трапезарията беше прохладна и празна. В средата на блестящата махагонена маса стоеше гравирана сребърна кана, обградена от четири тънки сребърни свещника. Доръти отиде до бюфета и започна да отваря чекмеджетата едно по едно. Загледа се с наслаждение в редиците от по­сребрени ножове, вилици и лъжици, които си лежаха в своите кадифени кутии. Във всяко чекмедже беше сложила бучка камфор против окисля­ването.

В трапезарията имаше стълба и тя се изкачи по нея до антрето на гор­ния етаж. Там имаше четири врати, но само две от тях бяха открехнати – вратата на банята и тази на тяхната спалня. Предпочиташе да държи до­пълнителните спални затворени, докато й се отдадеше възможност да ги подреди както трябва. Тяхната стая почти не беше разхвърляна. Раираната копринена пижама на Джо лежеше сгъната на леглото му, а нейна­та бледозелеиа сатенена нощница беше захвърлена на един стол до про­зореца. Тя ги прибра в гардероба и след това оправи креватите, като опъ­на и приглади техните светлолилави тафтени покривки.

Точно когато привършваше, входният звънец издрънча късо и като пог­ледна през прозореца, тя видя долу един мъж с кожена чанта под ръка. Леко пооправи косата си и дръпна нагоре ципа на домашната рокля.

Мъжът, който стоеше на вратата, беше много млад и много слаб. Свет­лосивият му костюм беше износен и палтото някак си висеше на раменете. Беше без шапка, тънката светла и твърде дълга коса падаше разрошена на челото му. Той гледаше надолу, когато тя отвори вратата, с отпуснато тяло, но като чу звука на резето, подскочи, за да срещне погледа й, тръсна бодро глава и се усмихна приятно.

– Добро утро, госпожо.

Доръти остана загледана в него, без да говори толкова дълго, че той започна да пристъпя от притеснение и усмивката застина на лицето му.

– Да? – опита тя най-после. – Да?

Той измъкна чантата изпод мишницата си и след като се измъчи с ключалката, я отвори и извади една книга, която й подаде. Светлата, изпъс­трена с цветя корица, изглеждаше протьркана и мръсна, като че ли често са я прелиствали. Доръти не направи никакво движение, за да я поеме от него, но той продължаваше да стои храбро пред нея с книгата в ръка.

– Не купувам никакви книги – му каза тя. – Нито пък каквото и да е друго.

Младият мъж се засмя ведро.

– Тази книга, госпожо, не се продава. Тя е подарък за Вас от компания­та, която представям.

– Да, зная. Подарък, ако се абонирам за какво?

Младият мъж отдръпна ръката си малко засрамен.

– Е? – попита тя, като вдигна вежди и наклони глава на една стра­на. – Права ли съм?

Младият мъж се засмя още един път тихо.

– Госпожо, виждам, че сте разбрали, че на този свят не можем да по­лучим нищо даром. Много хора все още не са го разбрали и аз виждам, че Вие сте по-умна от тях.

За миг той прерови ума си, за да събере основните правила за търгове­ца, които се бяха разпилели там. После продължи с по-голяма увереност.

– Не, в точния смисъл тази книга не е безплатна и все пак е безплатна, защото Вие фактически няма да я плащате. Това, за което ще платите, е тригодишен абонамент за списанието „Добър дом“. И ще платите точно толкова, колкото бихте платили в местния пощенски клон. Но ако се або­нирате сега при мен, Вие ще получите и тази книга с петстотин изпитани рецепти, с правила как да подреждате масата си при различни случаи и други полезни домакински съвети. Така да се каже, както виждате, тази книга е напълно безплатна. И още нещо, госпожо. Вие можете да я вземете сега, да я прегледате и да ми я върнете, ако решите, че не искате да се абонирате за „Добър дом“.

Той се усмихна победоносно:

– Има ли нещо по-честно от това?

Мисис Гренис бе изслушала неговата реч хладно, но сега изведнъж от­вори вратата по-широко и протегна ръка за книгата:

– Колко дълго мога да я задържа, преди да реша? – попита тя.

– Пет дни, госпожо – каза й той. После изостави професионалния си маниер и гласът му се измени:

– Честно казано, ние би трябвало да ги оставяме за пет дни. Това е лесна работа за тези, които имат кола и могат отново да дойдат да ги приберат. Но при мене случаят е по-различен. Аз правя така – отивам в някое от предградията и прекарвам целия ден там. Оставям книгата, ако стопанката на дома иска, и се връщам по-късно да си я прибера. Виждате ли, ние отговаряме за книгите, които раздаваме, и ако Вие не се абонира­те, не можете да задържите книгата. Компанията не може да си позволи това. Ами тези книги струват по три долара.

Тя отстъпи назад и сложи книгата на масичката в преддверието.

В жеста й имаше нещо, което накара младият мъж да се изкашля сму­тено, преди да заговори отново:

– Смея ли да попитам кое време ще бъде най-удобно за Вас?

– О, когато и да е. Аз ще бъда тук, не се безпокойте.

Лицето му се просветли.

– Да-а, да помислим. Все още няма десет и аз ще дойда отново към три. Така ще имам достатъчно време да обходя целия квартал, да се вър­на, да Ви напиша абонамента и да хвана обратно влака за Ню Йорк.

Той затвори ключалката на чантата и я мушна под ръката си.

– Желая Ви всичко хубаво, госпожо! Ще дойда по-късно.

Стигнал някъде по средата на пътечката, той се обърна и се провикна:

– Вие сте първата, която взима днес книга. Трябва да е на хубаво. Мисис Гренис затвори вратата и се върна в дневната. От силната слън­чева светлина я боляха очите и спусна щорите. Дори и след това от съв­сем новата лека, лъскава мебел в стаята като че ли играеха някакви проблясъци. Легна на канапето и затвори очи; като се опитваше да реши дали да се облече и да изтича до бюрото да види момичетата. Сети се, че би могла да им разкаже за къщата и дори да ги покани да дойдат да я видят някой път, макар че беше почти решила постепенно да прекъсне връзките си с тях. И все пак, човек не може да живее сам, а при положе­ние, че, приятелите на Джо се държаха по такъв начин, едва ли имаше нещо, на което да се надява в това отношение. Полумракът в стаята я успокои и тя заспа.

Минаваше дванадесет, когато се събуди и главата й беше замаяна. При­готви си чаша леден чай с много захар и си изпече сандвич със сирене на електрическата скара. После се облече бавно и тръгна към центъра на градчето. Беше почти три часа, когато се прибра в къщи с измита и фри­зирана коса, а лицето й беше порозовяло от стоенето под каската, като си спомни за младия човек, погледна припряно нагоре и надолу по ули­цата, но той не се виждаше никъде. После внимателно отдръпна тафтяната покривка от леглото, легна и запали цигара. Чу звънеца, подпря се на лакътя си и надникна предпазливо през прозореца. Долу на стъпалата стоеше младият мъж, дошъл за своята книга. Тя пусна обратно пердето, легна отново на кревата, продължи да пуши, втренчена в тавана. Звъне­цът отново се чу и след няколко минути зазвъня още по-тревожно.

-Дълго време тя лежа там, заслушана в звънеца, а после стана и слезе тихо по стълбите. Взе книгата от масичката в антрето и я занесе обратно в стаята си. След няколко минути чу отново стъпки по пътечката и звъне­цът се обади отново, този път настойчиво. Тя приседна на ръба на крева­та и като взе книгата, бавно и съсредоточено започна да откъсва страни­ците й. Когато те всичките лежаха разпилени по леглото около нея, тя започна да ги къса на две. Корицата преви с мъка. После събра листче­тата, отиде до прозореца и го отвори.

Младият мъж погледна нагоре и изразът на лицето му се промени. Той започна да се усмихва:

– Събудих ли Ви ? — полита я мило.

Тя се позабави, докато дръпне мрежата на прозореца, и после заспуска скъсаните страници на книгата по тревата.

За миг младият мъж ги гледаше втренчено, замаян. Без да промълви, той се наведе, за да ги събира, но усети безнадеждността на задачата си, изправи се и застана, загледан в прозореца. В един ужасен миг погледите им се срещнаха. После той се обърна и си тръгна.

Тя оправи мрежата, запали цигара, легна отново на леглото и запуши с поглед, впит в тавана.