Ревността и изневярата

Две черни ръце се протягат. . . пред-смъртен трепет. . . стон и. . . тишина. . .

„Убивам те и пак ще те обичам…

И мойта мъка както боговете:

Нанася удар там, където люби…“

Сцена, позната ни още от юношеските години: честният мавър убива любещата го Дездемона. Убива, защото ревнува. Ревнува, защото. . . обича! Хиляди преди Отело и след него вярваха, че любовта и ревността са две неразривно свързани чувства. Хиляди и до днес са убедени, че ревността винаги ще бъде спътник на любовта.

Изследователите на първобитното общество обаче показаха, че груповият брак е най-ранната форма на семейството и че в онова време, когато цели групи мъже и цели групи жени са си принадлежали взаимно. ревността е била съвършено непозната.

Тя се поражда по-късно — след появата на частната собственост, а заедно с това и на моногамното семейство.

Нейната първична форма — това е накърненото право на собственост. С течение на годините човек усложнявал това елементарно чувство, обграждал го с размишления, опоетизирвал го, но неговата същност си останала винаги егоистична. И затова много светли умове са се залавяли неведнаж да обясняват, че то е органически чуждо и дълбоко враждебно на истинската любов.

Любовното щастие зависи до голяма степен от способността и готовността на двамата да се разбират и взаимно да си отстъпват и помагат. Когато човек обича, той чувствува нужда да споделя радостите и грижите на другия. Дори при нужда е готов да прави жертви в името на своята любов. Да обичаме значи да вярваме — нещо повече: да воюваме за тази вяра!

А за болезнено ревнивия съществува преди всичко неговото ,,АЗ“. Другият е само „част“ от него самия и няма право на свои мисли и чувства, на свои нужди и стремежи. Затова ревнивият обикновено не се стреми да опознае духовния мир и потребности на другия. Този друг трябва да се интересува главно от личността на ревнивеца. Ревнивецът се счита господар, който има абсолютни права над тялото и над душата на този,. за когото твърди, че обича. Той иска да му принадлежи нещо. което поради своя егоизъм често пъти най- малко познава. Затова реагира с изненада, злоба и дребнавост, ако тази ,,негова част“ проявява свой самостоятелен живот.

Ревнивият е понякога толкова мнителен, че дори не се нуждае от факти и доказателства, когато обсипва любимия си със съмнения и подозрения.

Нерядко това недоверие се подхранва от чувство за малоценност, от несигурността в собствените качества и достойнства, от съзнанието за неравностойност, от страха, че може да се загуби другият, защото обичта му не е заслужена. А може би тук има и завист, и злоба, и неудовлетворено самолюбие.

Но нима няма „оправдана ревност“? А изневярата?

Да, изневярата е нещо недостойно! Тя е недостойна, защото е злоупотреба с вярата на другия, защото е лъжа. Но за тази лъжа не сме ли виновни понякога и ние самите? Изневярата може да е плод на несподеляна или вече изстинала любов. Тогава? Нима с ревността ще разпалим изчезналите чувства? Когато обичта ни не вълнува другия, това може да ни измъчва, да ни подтиска, да ни причинява силна болка. Но тази скръб и тази болка не би трябвало да имат нищо общо с ревността. Защото колкото и те да са силни, ние все пак би трябвало да помислим дали любимото същество е щастливо с нас! Болезнената ревност е самолюбие, при което другият е само средство за задоволяване на собствения ни егоизъм.

С ревността можем да наскърбим и обидим, когато не сме прави, да отвратим и отблъснем, ако любовта е разклатена, но никога с нея не ще успеем да разгорим една загаснала любов. Поради това ревността е безсмислена. Можем да принудим другия да стои до нас. но никога не ще го заставим на сила да ни обича. Да запазим любовта—това значи да се грижим за любовта. Обикновено става така. че в еднообразието на ежедневието любовта бързо се заменя с делничната обноска, нежността и ласката се изместват от домакинската деловитост. а страстният порив се превръща в навик.

И тогава понякога идва „третият“, който съумява да раздуха загасналия огън и да създаде нови илюзии и надежди. Кой е виновен за това — нахалството на третия, слабостта на другаря ни или ние самите, че допуснахме любовта ни да посивее и скуката да задуши радостта от взаимното всеотдаване?

Ако наистина обичаме и ако в нашата любов се е явила пукнатина, трябва да се замислим сериозно— коя е причината? И нека тази причина търсим най-напред в себе си: защо допуснахме да се пречупи любовта ни, кога бяхме нехайни. Ние винаги сме в необявено „съревнование“ с възможния „трети“: кой ще е по-внимателен, по-нежен, по- грижовен: кой ще е по-добър и по- тактичен, кой ще показва, че обича и разбира по-добре. И не грубостта на ревността, не обидата, ругатнята и скандалът ще освежат линеещите чувства, а нашето умение да дадем на другия да разбере, че истински и дълбоко го обичаме. И ако той също така ни е обичал, и ако новите чувства са само едно краткотрайно увлечение, той ще ни разбере и ще се върне. А ако любовта е наистина мъртва, нищо не би могло да я върне към живот и тогава упорството води само към ненавист и омраза.

Но не правим ли често скандали по повод невинни, а понякога и съвсем естествени взаимоотношения на нашия другар с негови познати, близки или колеги? Днес, когато жената застана наравно с мъжа, когато заедно с него работи в производството и на полето, в магазина и в научната лаборатория, когато е независима икономически и равноправна политически, когато има свои интереси, духовни нужди и широки познания, никой не може да изисква съпрузите да живеят изключително в средата на своето семейство. Животът става все по-динамичен, нашите взаимоотношения все по-разнообразни и сложни, а характерите — по-богати. Поради това трябва да си дадем сметка, че една личност не може да задоволи напълно потребностите на друга личност. Винаги единият съпруг ще има въпроси и изживявания, които повече или по-малко ще са чужди на другия. И няма нищо страшно, нередно и нечестно в това, че съпрузите поддържат другарски връзки с мъже и жени извън семейството им, които са им близки по дух, професия или темперамент.

Колкото една личност е по-богата духовно, толкова по-многообразни нужди и желания ще има. а от друга страна богатата духовно личност ще може да задоволи много повече нужди и желания на своя другар. А това значи, че не със средствата на безсмислената ревност, а само чрез своето всестранно издигане и установяването на все повече и по- многостранни връзки с нашия другар ще можем да запазим неговото внимание и обич.

А какво поведение трябва да имаме,

когато, сме установили, че другарят или другарката ни са си позволили, извънбрачна връзка?

Красотата, привлекателността, удоволствието, радостта и щастието в половото общуване идват не от самия физиологичен процес, а от онези дълбоки и красиви чувства, с които той е свързан и на които е краен резултат. Без любов физическото общуване е празно телесно съприкосновение, елементарна физиологична дейност, която може да задоволи само твърде посредствена и примитивна душевност.

Ценността на човека, неговата чест и достойнство не могат да се мерят по някое случайно увлечение. В човека, в жената или мъжа има други, много по-големи, чисто човешки ценности, на които трябва да държим и които трябва да култивираме. И ако нашият другар в брака просто се е увлякъл и ако това не е смутило искреността и дълбочината на неговите чувства към нас, ние би трябвало може би с разбиране да му протегнем приятелски ръка. Защото да се греши е човешко. Така ще потвърдим и пред другия, и пред нас самите, че наистина искрено и дълбоко сме обичали. Вятърът разпалва силния огън и гаси слабия. Истинската любов е несъвместима с надутата поза на накърнено честолюбие.