Събота следобед

Не, не искам да съм София Лорен. Както стана известно, тя е талантлива кулинарка въпреки и освен че е звезда в киното.

Искам нещо по-достъпно, на което, мечтаех си досега наивно, имам право по наследство. Все още не съм се отказала да подредя нещата в кухнята така, че тя да заприлича на мамината. Да бъде едно спокойно пространство, подчинено на добрите ми намерения. Иска ми се да сготвя нещо вкусно и изненадата да бъде наистина пълна — да я направя тихичко, без аварии, без напрежение. С непомръкващо по време на цялото действие настроение.

Какъв деспот е надеждата, възкликнал по друг повод Аполинер. И колко много са до­броволните й крепостни по света!

Спомените за отминалото време обикновено идват в съботните следобеди, времето, в което на „живо“ си даваш сметка за пропуснатото.

… Кухнята притихваше в присъствието на мама, признаваше я за своя стопанка и не й правеше никакви номера. Мама се плъзгаше без излишни движения между печката, мивката и голямата маса, на която имаше място и за топката тесто, и за точилката, и за сиренето, и за пудрата захар, за формичките и чашката с олио. И всичко си седеше спокойно на мяс­тото в очакване да й послужи, без да се обръща, разсипва, чупи. Палачинките подскачаха и па­даха по гръб пак в тигана, после се навиваха – димящи, тънички, жълти, с кафяви петънца, около сладкото с ягоди, тавите с печеното се завъртваха леко в ръцете й, за да влязат отново под най-малкия ъгъл във фурната.

Животът в кухнята течеше в своето корито и водите му никога не преливаха, за да заявят на света у дома за своето съществуване.

Не си спомням мама да е налагала с ком­преси лицето си, обстрелвано по време на кам­панията „чупене на орехи“, нито да е мазала със сода мехурите по изгорелите си ръце. Единственото ни общо „страдание“ си остана пла­чът над накълцания лук. Не си спомням да е жонглирала с тестените си ръце (моите се раз­хождат тежки и чужди като излезлите от нощ­вите Макс и Мориц) между кутии и шкафове. Не си спомням да е вадила пръстена си от за­месената кайма, малко преди да я опържи. Или като отвори хладилника, да гледа вътре втрен­чено и тъжно пълзящия „омлет“ от яйца в краката си. Не си спомням, но защо да напрягам паметта си, това е чисто мой секрет да отва­рям неволно с края на пеньоара си последното отделение на печката. Механизмът действува „автоматично“ при най-малкия полъх на движенията ми.

Причината за тези различия не е в съвре­менната кухня. Сръчният човек или този, който е възпитавал търпеливо своята сръчност, може да се справи добре и с малките площи за дей­ствие, и с моята етажна подредба на принципа „Това, което може да падне и да се счупи, пада и се счупва.“   Причините за различията са по-съществени. Става дума за съзерцателна под­готовка, за нередовна тренировка и за суеверна мотивировка на посоката, в която се откло­няват добрите ми намерения. Когато дълго време си отлагал да правиш „каквото трябва, пък да става каквото ще“, провалите идват непоканени… Приемаш предупреждението на поуката, но пак залагаш на надеждата, че може би този път ще успееш…

Събота следобед, събота вечер. Във върте­лежката от повторения и нови грешки сред ре­ални остри шумове и смътни надежди ври по­редният опит. Ястието пак е „предястие , това е онова, което не е станало и е почти на границата на станалото… И все пак то вълнува с неясния си вкус повече, отколкото точно опре­деления на копърката и пържените яйца.

И досега мама има ситна, сигурна стъпка в това минирано за мен пространство – кухнята. Тя си тананика и това е знак, че всичко вече е готово, задава си риторични въпроси, които имат винаги отношение към прякото действие, улучва момента да посоли, да отхлупи капака, да отвори фурната. Изражението й одобрява вкуса на няколко неща последователно, които опитва, след като подуха от края на лъжицата. Тя си говори например с питката, докато я потупва и пръска с вода, докато я завива нежно с бяла кърпа: „Ха така, полежи още малко на топло.“

Непостижима е тази тишина, напоена с аро­мати, спокойна и обещаваща и винаги вярна на обещанията си…

Понякога се опитвам да приложа поне ри­туалните подробности от това тайнство гот­венето. Прибирам косите си, връзвам престил­ка и се опитвам да подредя нещата, които ще ми трябват. Пристъпвам предпазливо, репе­тирам. Дъщеря ми гледа с любопитство, върти се край мен и пуска грамофона. Вълната от любимите й мелодии заглушава всички предупредителни шумове. Капакът на чайника подскача, лизва ме гореща пара но ръката, ръ­кавът ми помита чупливото около мивката. Такава е верижната реакция от унеса по спомените… Музиката гърми, но не може да скрие всичко — миризмата от печения десерт, който кара съседката да звъни на вратата.

Извинявай, да не се е запалило нещо.

Мама има голяма черна тетрадка с преглед­но и подробно записани рецепти. Преписвам ги старателно. И си представям как този път ще отворя фурната, преди плодовата пита да почернее, как ще залея с бульон месото, преди то да изсъхне, как кремът няма да стане на гранулки, защото ще внимавам и ще бъркам непрекъснато.

Представям си и репетирам жестовете на мама, които тя за нищо на света не може да възпроизведе по памет. Дъщеря ми казва, че обича моята пантомима. Но повече от нея оби­ча сладките на баба си.