Не разбрах кога станах на 48 години. Натоварена с грижи и проблеми, уморена, си мисля: какво постигнах в крайна сметка? През много перипетии минах, не ми беше леко.
Не бях навършила и 17, когато се омъжих. Съвсем бързо се разбра какъв ще бъде животът ми. Мъжът ми още от първата година на брака започна да употребява големи количества алкохол. Беше млад и всичко вървеше някак благодарение и на моята сдържаност. Страхувах се много да не ни се родят деца, увредени от неговия алкохолизъм. Родиха ни се нормални деца. Живяхме седем години на село. Много съседи започнаха да се изселват в големия град. И ние тръгнахме по техния път. Настанихме се на квартира за година и половина. Нямахме пари, за да се включим в жилищен блок в центъра на града.
Моят съпруг беше зидар. Двамата заедно започнахме да строим частни къщи след работно време и така заделихме някой лев за дворно място. С много трудности успяхме да си построим къща. Така преминаха двадесет години от семейния ни живот.
Мъжът ми не спря да злоупот-ребява с алкохола. Работеше в завод, приятелите му също бяха привързани към чашката. Разправиите вкъщи растяха. Почти всеки ден се връщаше пиян, раздразнителен и ревнив. Намрази майка си, мен и децата. За последните осем години от семейния ни живот той внасяше у дома по петнадесет лева месечно. Аз работех на две смени, за да издържам децата и него. Той закъса със здравето – алкохолна психоза.
Не ни познаваше. Беше голяма трагедия.
Един литър ракия на ден не му стигаше. Настанихме го на лечение. Доста време го лекуваха, върнаха го на бял свят. Но периодът на хубавото у дома беше много кратък, той пак започна старата песен. Мислеше само за смъртта си. Не му издържаха нервите, сложи край на живота си.
Замлъкна едно сърце. Разтвориха се хорските уста. Това беше преди единадесет години. В трудната за мен самота, аз заболях и претърпях три операции. Възстановявах се полека-лека. Независимо от случилото се продължих и образованието си, завърших икономически техникум. Не ми беше лесно да се справям с всичко. Работех, отглеждах прасета, взех едно запустяло място, започнах да го обработвам. Насадих лозе, от което тази година очаквам реколта. С всичко се оправях сама.
Станах по-силна и уверена.
От семейството ми останаха двете деца и спомените – мъчителни и тежки. В минути на размисъл си мисля, че мога да бъда доволна от себе си, от постигнатото. Отгледах двете си деца, голямата ми дъщеря вече е семейна, с две деца, а малката се омъжи наскоро. Добре, че не се отчаях. Отчаянието е примирение. Винаги вярвам в доброто, дори и когато ме заболи от лошото. На моя възраст жената вече е изградена личност, със свой мироглед и стил на живот. Тя може да се привързва, да обича и да се разочарова. Самотните жени са белязани жени. Одумките много лесно се насочват срещу тях.
Общественото мнение е безпощадно –
това най- много ми е тежало.
Харесвам жените със силен дух, защото те винаги ще намерят изход в труден момент. Казват ми хората: „След лошото винаги идва доброто…“ И аз се надявам да е така. Ще търся изстрадал като мен човек, защото другояче не би тръгнал животът ми.
Мисля си, че винаги идеалът ще върви една крачка пред нас, вероятно това е гаранцията за движението на света. Да бъдеш обърнат не към миналото, а към онова, което предстои. Така пределите на света се разширяват.
Текстът е писмо от читател: Маринка Христова
0 Коментара