Ще танцувате ли?

Заводският клуб тътнеше от мощната радиоуредба – танците бяха разбунили мла­дежта. Стройните тела се чупеха ту болез­нено, ту с весело гмуркане, ръце и нозе не­хайно се размятаха, нейде грешаха спрямо ритъма, а над всички безпогрешно и при­зивно биеше електронният пулс на китарата.

Край масите, незасегнати от треската на танците, глъхнеха разговори – интимни, доверителни, ожесточени. Там бяха оста­нали по-възрастните, понатежало в тегло и положение средно и дребно началство. Тук-таме многозначително се поглеждаха и уж случайно посягаха към ръцете си тайни и не толкова тайни двойки.

Тя седеше зад крайната маса, в самия ъгъл, с недопита чаша вино и неначената вечеря – не вървеше тази вечер. Дойде с настроение – тупира си косата, тъмно­синьото костюмче облепваше тънката й фи­гура, и платинено-синкавите обувки бяха в тон. Преди година ги беше купила в „Мла­дежка мода“, наистина й отиваха. Когато се появи за пръв път с тях, колежките от чертожната не можаха да потулят изненадата си. А Данчо, техническият от втори цех, даже я спря в коридора: „Невено – рече, – поздравявам те, същинска министерска секретарка“. Длъгнест и небрежен в облек­лото, Данчо я гледаше с възхищение. Малко наивен си е тоя Данчо, но, изглежда, носеше добра душа, усещаше го по погледа. На мнозина би се обидила за тия думи, но от Данчо ги прие като шеговита похвала.

А Веселин не забеляза новата й премяна. Както винаги безупречно облечен, избръснат до синьо, той я пресрещна с разперени ръце в същия този коридор – така на село се лови домашна птица, – ловко я обгърна и целуна по врата. Тънък шлейф от парфюм я облъхна, като думите му, винаги едни и същи: „Вени, дарлинг, твоите изкушения ня­мат край!“

Тя се освобождаваше от еле­гантната му прегръдка, нито истинска, нито невинна, смутена от бълбукащия му глас и вперени зеници – конструкторът знаеше си­лата си и играеше, играеше… А може би е отгатнал тайния смут, който я обливаше при всяка случайна среща? Едва ли. Тя се вла­дееше, пък и какво ли толкова имаше за таене, Веселин просто й харесваше, както се харесваше на повечето млади жени в заводоуправлението, трябваше да е сляп, за да не го забележи. Затова играеше и пърхаше, гласът му сладнееше, а очите внимателно опипваха, каквото трябва, и преценяваха. Нататък тя не знаеше – коя беше предпо­читаната от него жена, колежка ли, измежду инженерките и секретарките; или някоя отвън, съвсем непозната и неподозирана? Колчем го срещнеше или си мислеше за не­го, тази неизвестност я парваше в гърдите. Май се влюбвам – спотаено се питаше и бързаше да стопи сбраната нега в душата си.

Веселин беше тачен човек, живееше на­широко, пътуваше, не е за нея гой, не е. Това като че ли я успокояваше, ала тогава се раз­мисляше за себе си, за жалкото си чертожничество, на което бе обречена до края. Не успя да запише мечтаната архитектура, при недоимъка и болестите в къщи нямаше как.

А може би имаше? Може би трябваше да се напъне, до последната си жила, хем да бди над майчината постеля, хем да учи, ве­чер, нощем, всяка свободна минута – докато завърши? Не го направи тогава, сега вече е късно: всичко е изпозабравено, ръката е вдървена, научена да следи чужди проекти, тъй далечни от ахритектурните…

Все пак тя се стараеше – от малка бе привикнала да изпипва това, което прави, бе й станало навик, а може би бе заложено в характера й. Не знаеше. Понякога в чертожната надникваше Веселин, обхождаше дъските, одобряваше, не одобряваше, винаги ласкав и с ръка на поредното женско рамо. Защо да крие, тя се вълнуваше в очакване на думите и на ръката му, тъй внимателна и властна.

Като си отидеше, усещаше на рамото си пръстите му. И тя се бореше с тези невидими пръсти, дълго, разсеяно, докато работата я обсебеше.

За тази вечеринка на заводоуправлението се колеба – хем съзнаваше, че би отишла заради него, хем предвиждаше огорчението си накрая – Веселин щеше да я удостои с незначителни думи, и това не беше сигурно, а щеше да гугука с други жени, с тях щеше да танцува и незабелязано да се измъкне, запътен към неизвестното за нея място, при неизвестната, а може би и позната жена. Не, няма да отиде на вечеринката! Ще хлътне в някое кино, на гости ще иде. На гости ли?

В града нямаше роднини, нито приятели – през тази година и нещо, откакто постъпи в завода, никой не я спря, не я заговори свойски, не я покани на кино, на театър, на проста разходка –  какво гости, у кого?

Живееше под наем у стари хора, в тясна, от памтивека немазана стаичка, никакви удоб­ства, а доста солен наем: продънено легло, протрит килим, виенски стол-инвалид –  всяка вечер, всяка нощ в тази дупка, в глухота и самотия.

Не се оплакваше – нямаше на кого, пък и от кого. Животът е такъв, какъвто си го направиш, според силите и волята си, е, и според късмета си. Засега късмет тя нямаше, то кога ли го е имала… Не само късмет, Невено, кореше се пред сипаничавото огледало, и ум нямаш като хората – инак щеше ли да се халосваш по мъж като Веселин… Отсреща я гледаше мършаво, съ­що тъй сипаничаво лице с прави коси – туй коси ли са? Ще отиде на вечеринката. Ще се изкъпе, тупира, костюмчето с обувките и блузата, нищо че са единствени, има жени и това нямат. Ще се премени, и душата си ще премени, ще се разбърка с хората, ще пийне и танцува, и няма да погледне към Ве­селин, само ако той…

Ала Веселин изобщо не я забелязва тази вечер. Седи на масата с две млади инженерки, попийват, нещо интересно си говорят, танцуват – ръцете им блажено висят през рамото му, а неговата току загребва кръст­четата им — не, не трябваше да идва.

Когато преди два часа влезе в клуба, по­вечето от масите бяха заети. Притесни се, убедена, че всички я наблюдават, заобиколи по ъглите и седна зад първата й попаднала маса, срещу непознати мъж и жена, средна ръка и години. Двамата й кимнаха, и това си остана. Взеха й купончето, донесоха изстинала скара, крем и бутилка вино, всич­кото наведнъж –  от завода, момиче, толкоз, останалото от тебе. Не знаеше какво е това останало, как изглежда то и наистина ли зависи от нея. Та от нея зависеха толкова малко и малки неща, събрани на чертожната маса. По дяволите, ще пийне чаша вино, може пък да й се върне настроението.

Отпи от чашата, виното бе топло, скарата лоясала, при нейното злоядство това бе предостатъчно. Тя премрежи очи, не да оглежда, нито да изглежда по-особено, както го правеха някои жени, ами просто да се отдалечи и отнесе от тази бръмчаща зала, да избяга навън, далеко, далеко, на тишина и покой.

Сепна я познат глас. Тя отвори очи и видя до себе си Данчо. Мъжът и жената си бяха отишли, Данчо седеше на мястото на мъжа, лъхтящ на вино, като нейното.

– Рекох да поседна при тебе, може ли? – бе я попитал той още прав, но едва сега тя подреди думите му, дочути като през сън.

– А, Данчо — отвърна тя.

Напълниха чашите, погледнаха се отблизо.

– Гледай, не съм знаел, че имаш кафяви очи – малко удивен каза Данчо. – Мислех, че са черни.

– Защо, не харесваш ли кафявите очи?

Данчо вдигна кокалестите си рамене:

– Туй пък отде го взе? Исках да ти река нещо… знам ли и аз какво…

– Защо трябва да се казва нещо?

– Ми нали… – той се позапъна. — Нали е прието да казваме на жената нещо приятно?… Извинявай, аз май съм вързал кънките.

Тя се усмихна.

Вдигнаха чашите си. Околната глъч ги заливаше, уредбата гърмеше и пулсираше, пулсираше.

Помълчаха, всеки за себе си. Ала това бе видимото. Нейде в душите си и двамата изпитаха далечно желание да разговарят за прости неща – откъде са родом, имат ли си дом и родители, братя и сестри, къде живеят в този град, какво вършат в свобод­ното си време, какво мислят за завода, за хората и живота, ако тази дума не беше тъй обширна и трудна за обхващане. Това обаче бяха наистина далечни желания, нестъкмени както се следва, пък и шумът в залата ги изключваше – такива разговори се водят без надвикване.

– Слушай – обади се Данчо, опипвайки разкривената си вратовръзка, – ако и да приличаш на министерска секретарка – ис­каш ли да танцуваме?

Тя помълча и неочаквано оправи вратов­ръзката му.

Танцуваха малко несръчно, малко стес­нително, ала искрено. Опряна на ръката му, здраво обхванала я през кръста, Невена из­глеждаше още по-крехка, мило и разсеяно се усмихваше, а той се стараеше да не бърка и да не я настъпи. Лъхваше го уханието на измитите й коси: бухнали, те пищно обрамчваха слабото й лице. „Знаеш ли, че си ху­бава? – въртеше се из главата му, – не, наистина…“, но се въздържаше да й го каже. Не беше по комплиментите – ни с жените, ни с началството.

Невена поглъщаше с внезапен поглед про­рязаното му от тесни млади бръчки лице и си мислеше, че е добряк и че се недохранва. И в един миг изпита сладкия смут на гри­жата — разбра, че би му готвила, би го ча­кала и гледала като се храни вечер.

– Аз май бъркам стъпката — пошепна й по едно време той. Нали не ми придиряш?

Невена продължаваше да се усмихва все тъй мило и далечно –  тя не само не му придиряше, тя го харесваше тъкмо като грешеше: беше повярвала на неизкушеността му, както вярваше и на своята.

И когато танцът свърши и той я поведе под ръка към масата, все пак тя не можеше да си представи, че след време сама щеше да обхване тази ръбата, жилеста ръка — за дълго, много за дълго.