Синджир-марка

Няма що, поевропейчихме се. Научихме се да пътуваме във влака мълчешката, с по­глед, забит в книжката (вест­ника, плетката) или премрежен от съсипителна дрямка. Затова искрено се радвам, когато в купето ми се случи някой да подхване сладка-сладка при­казка, от която часовете и разстоянията се скъсяват.

Тъкмо това стана наскоро по линията София-Видин. Съседката ми отдясно, след като предвари­телно се бе осведомила за про­изхода, семейното и професио­налното ми положение, каза:

– Като сте журналист, що не дойдете да ги подредите наште управници на село, а? Правят си, каквото искат, ама бог високо, журналист – дале­ко…

Беше около шестдесетго­дишна, с ръце, навъзлени от физическия труд, и преорано от мразове, жеги, ветрове и грижи лице.

– Разшумолиха се нещо из градищата, ама нас не ни по­глеждат, че вярно, я къде дале­ко сме, два месеца път със са­молет –  пошегува се в нейна подкрепа мъжът и – тантурест, белолик, със светнали от скорошна почерпка очи.

– Какво толкова правят вашите управници? – попи­тах.

– Каквото си поискат – отвърна жената и нерадостно се засмя. – Не им е дошло на­ум да преместят реката да им тече в дворовете, не са прати­ли багерите и фадромите. Ама да им беше само това блаженето от държавното, живи и здрави да са. Пък те всичките си наредиха булките за чинов­нички. Неуки, прости като ме­не, ама се издокараха с мани­кюри и надприказвай ги, ако можеш. Отивам веднъж. Де я Васила, ма? По работа, кае. Е нали работата й тука? Тука тя, ама й се наложило на жената да излезе по задачи. По за­дачи, по задачи –  у тях си, значи. Чакай рекох си, да ги стресна. Тръгвам да се оплача, викам. Олеле, недей, че няма да мога да спа – смее се оная и е права да се смее, щото трябва да се жалвам баш на чича й. Та такива ми ти едни нашите… – врътна глава и сбърчи устни съседката ми, а сетне ненужно заоправя забрадката си. – Ама кога ли вярно ще се дигна до начални­ците на наште хаймани, в об­щината? Гледай сега, и то село като нашто, пет километра са­мо от нас, а съвсем друго при тях. Ред има.

– Я кажи за магазинерките – подкачи я мъжът й.

– Какво да казвам, то същото. Уж трябва осем часа да стои, пък се вестне за два и си хване после пьтя. Тури табелка „За стока съм“, бре, да му се не види тая стока гаче ли от нея магазинът пращи, а за парче салам бягаме до съ­седното село.

– Ами за хляб? – отново я подсети мъжът. Изглежда, „програмата“ им беше оттренирана.

– Същото е и за хляба – подхвана тя. Фурнаджийките кога отварят, те си таят И като отворят, пак ги няма – отзад на  техни хора пълнят чу­валите за прасетата. После се вестнат и току кажат: хлябът свърши. Чакай бе, така ли се свършват три фурни? – вик­нах им веднъж. Нищо, правят се, че не чуват.

Жената вече нямаше нужда от подкана. Накипялото от години в нея бе потекло неудър­жимо:

– Чакай сега да ти кажа. И докторът е в тая команда. Отивам веднъж да ми пише ед­ни илачи за кръвното, а той: „Мъж ти да дойде довечера да ми помогне малко нещо.“ Ид­ва нашият, що да чуе? Оня го викал да му прави дюшемето. Чакай бе, дюшеме за една ве­чер ли се прави? – опънал се моят. А докторът се усмял: „Щом трябва, пак ела.“ Та та­ка – цяла седмица откара тая помощ. Съди го моят, ама на­ум. Щото помни какво стана преди, като не отидох да прекопам на доктора царевицата. Бях дигнала кръвното, чернее ми чак пред очите – ни той идва да ме види, ни линейка дава да ме откйра до районна­та болница.

Вече не се сдържах и аз:

– Добре де, защо не кажете тия неща пред всички, на някое общо събрание примерно? – попитах.

– Мигар има човек в село, дето да не ги знае? — вдигна рамене тя. — Пък и синджир-марка тяхната.

– Е, доколкото разбирам, в съседното село не е такова положението.

– Съвсем друго е, ама и уп­равниците им – съвсем други, все сред хората се врат, а не като наште.

– Значи и при вас може да стане така.

– Може, ама ако някой хване дебелата сопа и ги насмете –  прихна жената.

– Добре, хайде да се дого­ворим така – казах. – Мина­вам през другата седмица и вие ми разказвате същите ис­тории, но най-подробно, с имена, дати и прочее Нататък аз си знам.

– Бива – кимва сьбеседничката ми. – Така ще ги подредя тия синковци, че цяла България да им види кирливите ризи.

– Ама чакай, чакай – неочаквано подскокна мъжът й, който напоследък беше замлъкнал. – Ти хубаво ще ги разкажеш, ама носле бял свят няма на видим.

– Мотиката от ръцете ми не могат взема. Пък ако искат, давам им я – наежи се жена му.

– Полека само. Я ела малко на въздух, че тука стана за­душно. Хайде – заподканя я той нетърпеливо и тя го по­следва навън, макар и неохот­но.

– Нищо няма да каже, щом е за официално – обади се четвъртият човек в купето, който дотогава само бе кимал с глава при разказа на жената.

– Защо да не каже? – въз­разих, въпреки че вече ме гри­зеше мрачно предчувствие.

– Мъж й се хвалеше в бю­фета, че е изкупвач. И него­вият хляб значи не е от малки­те. Знаеш ли там пък каква е яма? — поясни човекът.

Вратата се отвори рязко. Двамата ни спътници почнаха бързо-бързо да свалят багажа си.

– Да не забравя да си запи­ша адреса ви — надигнах се аз.

– Айде няма нужда – каза мъжът, – то във влака човек какви ли не ги дрънка.

– Но тези неща са много сериозни… — понечих да про­дължа навивката.

– Като са сериозни, нами­рай си ти и си ти описвай сам, нали затова ти плащат – нито на шега, нито съвсем троснато отвърна той.

Поне името на селото кажете – обърнах се с на­дежда към жената, която явно не одобряваше тази развръзка.

Тя обаче само вдигна мъл­чешката рамене.

– Е, хайде, довиждане. И не се сърди – протегна ръка мъжът. – Дребни риби сме ние, опитай се и нас да разбе­реш.

Застанах на прозореца да им махна за сбогом, а и с намерението да видя името на гарата. Видях го, но не го записах – нямаше смисъл. Моите нови познати слязоха от влака само колкото да се прехвърлят в друг вагон.