Нервно свивайки устни, като крие сълзите си, Мария Петрова се мъчи да ми разказва уж спокойно:
– Какво да правя, вече ума не ми стига. От ден на ден става все по-лошо.
Гледах я и ми беше наистина тежко за нея. Но как да й помогна? Да й напомня ли това, на което бях свидетелка преди няколко дена?
Единственият син на Мария Петрова с неприличен жест блъсна чинията с яденето и извика: „Колко пъти съм ти казвал, че не обичам лук в яденето, а ти все не разбираш. Яж сама този буламач!“
Шестнадесетгодишният глезльо излезе от стаята и отиде някъде, а горката майка остана така на масата, сякаш вцепенена, без да пророни дума. По-късно тя заплака и аз не исках да спирам сълзите й. Разбира се, можех да я утеша, да й кажа каква да е дума, но аз си отидох. Мислех си: защо стана така? Единственият син в това скромно трудово семейство
расте такъв невъзпитан, груб.
Напусна училище, не бил добре със здравето. След като укрепна, не се залови да учи наново. Щял да завърши вечерна гимназия, щял да става техник и т. н., а годините минаваха.
Познавам семейството отдавна, още като студентка. И след като започнах работа, Петрови ми останаха все така близки, както в онези младежки години, когато притичвах до тях да питам за това-онова, защото току-що се бях отделила от нашите.
Всичко тогава ме радваше в младото се-мейство – гостоприемството, чистотата и особено трудолюбието. Работеха и старите, и младите. Мария очакваше първа рожба. Всички в къщи се радваха, а свекърът често й подхвърляше:
„Ще родиш, Мария, син., ще го направим генерал“.
Вкъши се смееха, шегуваха се. Но майката, бащата, дядото като че ли бяха подчинили своя живот на още неродилия се първенец. И ето, че се появи на света Пламен. И всичко в
семейството на Петрови беше вече за него, нищо не му отказваха. Положението не се измени и когато дядото умря, и когато бащата се разболя.
Тежко беше на Мария да работи и да се грижи за семейството, но тя
не лишаваше Пламен от нищо.
Колко много искаше тя той да се учи добре, да завърши висше образование – да стане лекар, да се сбъдне мечтата на целия й живот. И за да има време детето да учи, да чете повече, тя не му даваше да похване нищо вкъщи. Върнала се капнала
от работа, тя до късно вечер миеше, чистеше, переше. Тя нямаше време да надникне какво прави синът й, а мъжът, й беше все по болници. А Пламен растеше такъв един мързелив, даже и леглото си не оправяше.
И сега, гледайки нейните сълзи, искаше ми се да й кажа, че тя сама, а не някой друг, направи сина си
лентяй, егоист, безволев и грубиян.
Пламен Петров не е само лош син, той ще бъде и лош гражданин.
Разбира се, М. Петрова мечтаеше нейният син да бъде друг. Кои родители не искат правилно да възпитат децата си? Но за съжаление, не всички знаят как да постигнат това. Някои мислят, че да се възпитава, това значи да се водят разговори с детето, да му казват кое е хубаво и кое лошо, да го наказват, да го държат строго. Разбира се, това също е нужно, но главното във възпитанието е умението правилно да върви животът в семейството.
Някой може да запита: „А нима животът в семейството на М. Петрова не беше в ред, нима не беше за добър пример?“ Така е. Но бедата е в това, че синът живееше не така, както неговата майка. В неговия живот нямаше най-важното за
възпитанието – задълженията.
М. Петрова беше забравила за тях. А може би не е знаела, че ние, родители, учители и просто хората от по-старото поколение сме длъжни да съединяваме в себе си любов към децата с взискателност към тях във всичко: и в умението да се държат добре, и в умението добросъвестно да изпълняват своите задължения, да уважават труда на другите.
Пламен не е имал никакви задължения в семейството. Той твърде много знае за своите права. А кой е длъжен да го научи, че той има и задължения към това семейство, което го е родило и отгледало и което сега продължава да се грижи за него? Разбира се, преди всичко родителите и най-вече неговата майка.
0 Коментара