Всеки ден след обедната почивка тя започна да идва с едно цвете. И с усмивка. Беше нещо ново. Сутрин не споменаваше вече мимоходом и леко насмешливо къде са били вечерта с търпеливия й ухажор – малко възрастничък, малко грозноватнчък инженер, той като че ли се разпиля в небитието.
Понякога й заемахме по-орнгинална дрешка или шалче, шапка.
Един ден каза: „За женитбата ще си направя пижама от бял сатен. Ни повече, ни по-малко!“ Да, наистина имаше нещо ново…
Най-после бяхме посветени: от три месеца тя бе
избраница на най-нтересния,
най-представителния; най-нежния, най-възпитания и прочие „най“ измежду всички мъже, които е виждала. И когато една сутрин дойде на работа, облечена възможно най-празнично, вече знаехме, че това е съдбовният ден. „В единайсет часа“ – каза тя. В потайността на сватбения акт имаше нещо също така шикозно, както в пижамата от бял сатен. Беше я ушила вече впрочем.
Към десет часа я извикаха на пропуска.
След няколко минути я внесоха припаднала в стаята ни. Силно стиснатата длан бе смачкала бележка. „Мила моя, не ме чакай. Току-що сключихме брак с М. Прощавай! Целувам те…“
Много изискано!
Няколко месеца я замествахме в работата, ръцете й се схващаха, щом посегнеше към машината. Избягвахме да носим цветя в стаята, избягвахме да обличаме дрехите, с които й бяхме услужвали.
Дойде време за нейната дълга отпуска по майчинство…
Той никога не стана баща.
Тя никога не му каза, че има син…
0 Коментара