Таван

Боядисаните в синьо рамки на прозоре­ца, самите стъкла са ско­вани от студ. Още не са се провесили висулките. Вечерта дълго, дълго вя­търът виеше, мятаха се останалите от есента листа, вратите, неуплътнени добре, скърцаха.

Момиченцето, което майката и бащата си бя­ха взели за месец-два при тях, в големия град, на тавана, се беше сгушило в завивките… Няма, не мога да си представя по-голямо щастие от това. Малката стая, стоплена от диханието на бащата, майката и детето… Синя­та светлина на първия сняг, нощта…

Той заваля в едно с плахите, нежни стъпки на съня. Валя, валя… В та­ванската стаичка се про­мъкваше все повече белота. Беше толкова светло, че се сливаха мечтите и сънищата, измамата и щастиею, денят и нощ­та, нежността и топлото тяло на малкото моми­ченце, цялата белота на cвета навън…

То се събуди смаяно. Едва ли не стреснато и уплашено. Беше навалял снегът, а то не можа да го поздрави. Замаха с усилие с малките си ръ­чички, отметна одеялото с толкова труд, с толкова изнемога, с колкото пре­одоляваше натрупалия се върху душата му сън… Пристъпи на пода. Босичко.

 

С разпилени руси косици. С нощничка от бархетен плат, каквито купуват бабите обикно­вено… Майката и бащата гледаха смаяни, неразсънени още… Зад сините дървени рамки на прозо­реца на таванската стая светеше в белотата на утрото чист, толкова чист, едва ли не син от белота първият сняг през тази зима.

.. Детето се поклони почти до земята. На зи­мата, на снега, на пре­спите по покривите, на калпачето на комина, на цялата бяла зима. Обър­нато кьм прозореца, из­рече на глас:

„Сняг. От Цоньо Калчев ”

Пое си дьх. Олекна му. Знаеше стихотворението докрай: „Вали, вали, парцалко, дълбоко нава­ли!…“

Поздрави снега, зима­та. цялата смълчана и странна природа. Някъде някой друг беше го на­учил на това. И то беше запомнило, че първият сняг трябва да бъде по­здравен… После изприпка по боядисаните с блажна кафява боя дъски на пода и се сгуши отно­во в креватчето. След миг-два отново щастли­во заспа. А майката и ба­щата го целуваха така, както нито едно късче от тази земя, от тази приро­да не е било целувано.

Откритие

Кога откриваме май­ката? Koга я виждаме за първи път? Помним ли този миг? Нали първото нещо, което виждаме, когато проглеждаме, е май­ката. Нейната гръд, ли­це, коси, нежната обла извивка на раменете й, скриваща целия свят. Це­лият свят тогава (и винаги) е майката!… Няма по-изумително откритие отмайката! Няма по-изумително преживяване!

То е реално и нереално, фантастично и свръхес­тествено. Самата слуз, плът, материя, булото на тайнствеността около раждането, самото заче­ване се свличат и пред очите ни се прояснява образът на една млада, натежала от нежност же­на. И тя е всичко за нас… Не знам по-красиво от­критие от това!

…Без да съзнаваме, ние открива­ме нещо от себе си. Откриваме говора, срички­те, думите, смисъла, са­мия живот. Той става нещо реално, видимо, топ­ло. С дъх на кърма, сми­съл! Това са денонощни­те ни бъдещи грижи, умора, пот, хляб, труд. Блъска се кръвта във ве­ните, самото дишане, дъ­хът в гърдите, раждащи­те се звуци от този дъх искат да назоват майка­та и не могат… Докато в един миг… В неочакван миг, в неочакван час се раждат в едно, като ди­шане, като волност и свобода двете срички, свързани заедно:

„ма­ма!“

Няма по-лесни, по-първични и по-непосилни звуци от тях. Те са като стенание, като стон. Те са жестоката, първична потребност да назоват един цял свят. Самото дишане, самата кръв да го назоват!

Спомняте ли си като откритие представата си за майката? Кога я осъз­нахте, кога я почувствах­те? Понякога един цял живот не ни стига!… Не познавам по-красиво, по-свято откритие! И е на­пълно достатъчно за един цял живот. А и подир това! То може да се сравни само с любимата жена като откритие. Съ­щият хаос, същата жаж­да на материята да прогледа, да се самоосъществи, да проговори, проходи, да се роди има в него.

Същото бясно блъскане на кръвта в сле­пите ни очи, спирането на дишането, битието и небитието, замъгленото ни съзнание, изнемогата от стремление, нежност… Има такова откритие! То се нарича майка! Майка на жито и на треви, на хляб, мъка и дни. На па­мет и на безпаметност. Няма по-велико откри­тие. Непосилно! Свръхес­тествено! Свято!

Щастие

Пътуваха четири-пет часа, веднъж в месеца, за да бъдат при дъщеричка­та си една нощ и един ден. Сигурно и сега има десетки хора, които пъ­туват в съботите и неде­лите така… Обземаше буйна радост къщата. Момиченцето, проходи­ло преди по-малко от го­дина, отваряше врага след врата, събаряше столове, мъкнеше рокли, палта, пренасяше радостта си навсякъде.

Майката и бащата уморени заспиваха рано. Детето заставаше на прага на къщата, хвалеше се на с съседите, втурваше се в градината, дълго събираше жълти листа, пълнеше вази и бурканчета с тях. Всичко вкъщи потъваше в цветя. Утрото все не идваше. Детето се сгушваше сред майката и бащата на голямото старо легло. Въздъхваше веднъж, втори път… Те дори не го чуваха. После дърпаше носовете им, галеше ги по бузите, с пръстчета бъркаше в затворените им от изнемога очи. Както бъркаше в очите на куклите и мече­тата си. След изнурителната седмица и дългия път лицата им не се по­мръдваха, само усетили болка, неволно се извръщаха и завиваха през глава. Тогава детето усе­ти, че с радостта си ще ги събуди, а ако разберат, че не се нуждае от нещо, че му трябва и нещо дру­го. Не просто ласките и нежността им. Правеше всичко, което е по силите му, за да бъде с тях, за да не се разминава с тях нито в сънищата си, нито наяве…

Внезапно стресната, майката се събуди. Лам­пата светеше… „Какво има, миличко?“ Детето усети безпомощност, пълна безпомощност от това, че е отнело от съня на някого: „Искам вода!“ Майката се надигна със сетни сили. залитна за миг. Донесе чаша студе­на, студена вода. Чешма­та беше на двора. Детето отпи бавно, безкрайно щастливо, само едничка глътка. Майката се почу­ди какво да прави с оста­налата вода в чашата, отпи от нея… Детето въз­дъхна от дън душа: „В това е щастието! Да пием двете от една чаша вода!…“

Събудил се бе и баща­та. Момиченцето с не­жни ръце му подаде ча­шата. Нежно, но упори­то, почти насила го нака­ра да пие. И добави по­дир това: „Трите!“… И това „трите“ беше едновременно в мъжки, жен­ски и среден род. Като че ли целият свят, живи и мъртви, деца и родители пиха сега от една чаша вода. „В това е щастие­то – да пием трите от една чаша вода!“ Майка, баща и деца…