Все ми се струва, че е рано още да се правят равносметки. Човек не може да иска да е постигнал всичко на четиридесет години. Край на плановете, на желанията и надеждите? Не, не мога да се съглася с това. Вярно, почваме да мислим за старостта. Но то е, защото сме забелязали първите бели коси, малките бръчки около очите. И какво – да почнем да въздишаме отчаяно, да обръщаме поглед назад, като че всичко хубаво е останало там? Защо да не приемем нещата по друг начин?
На 40 години всяка жена може да започне своето второ голямо пътуване в живота. Вече сигурна. уравновесена, с нови идеи. Та това е възрастта на хармонията, на постигнатата хармония.
Имам чувството, че до този момент съм плувала в това, което ме заобикаля. Сега съществувам – здраво стъпила на земята. Това е ново състояние и то ми харесва. Усещам, че изминалото време е една обърната страница от моя живот. Изпитвам вълнение – какво ли има от другата страна?
Не, не искам да наваксвам изпуснатото. Това е невъзможно. Все едно отново да полетя без посока. Имам приятелки, които изведнъж изпитват страх, че не са си поживели. И
хукват да търсят голямата любов,
непознати страсти, удоволствия… Нищо не намират. Пълнят се с горчилка и паниката вътре в тях расте. Мина ми животът, казват. Отгледах децата, обзаведох апартамента и сега… Защо е това отчаяние? Та толкова ли е трудно да се вгледаме в себе си. Не за да видим физическата промяна. А да открием мъдростта. Ето, досега беше най-важно за нас да дадем колкото се може повече на семейството. Грижите запълваха дните. Пак ще ги има. Но децата тръгват по свой път. И ние малко по малко се превръщаме просто в приятели. Откриваме, че остава повече време за нас. И понеже не сме свикнали с това, чудим се как да го запълним. Или пък усещаме някаква празнота вътре в нас.
Това е промяната.
Трябва да я приемем с мисълта, че започва нов етап в живота ни. И той трябва да бъде хубав. И ние можем да го направим хубав. Натрупали сме опит, увереност, познания. Научили сме се точно и вярно да преценяваме. Имаме идеи възможности да ги осъществим. Какво ни остава? Просто да се заловим. Ще кажете, това е въпрос на амбиции. Но защо да се отказваме от амбициите? Та това е предателство към самите нас.
Спомням си как преди време се учудвах, че жени, минали четиридесетте години, откриват първи самостоятелни изложби, издават книги, участват активно в обществения живот. Ентусиастки? Не. Сега не гледам така на тях. Имам вече друго обяснение. Те просто са насочили силите си там, където усещат, че ще са полезни, че имат възможности. Талантът на всяка от нас тлее, но не се губи, не изчезва. Нужно ни е в един момент да го възродим. Не само да усетим желанието вътре в себе си, но и вярата, че можем. Затова си казвам, че на четиридесет години жената може да предприеме своето
второ голямо пътуване по житейския път.
За да създава, за да продължи да се осъществява. И няма никакво значение каква е професията й. И вкъщи, и в работата си има територия за „превземане“.
И ако бъдем докрай откровени със себе си, можем да си признаем, че страхът от четиридесетте години е малко или много измислен. Та не се ли сещаме за тях само когато поглеждаме в календара? Може и да греша. Но мисля, че трябва сами да се предпазим от тъжните мисли и по-ведро да гледаме напред. Четиридесетте години могат да бъдат най-щедрият, най-богатият период от живота ни. Стига да съумеем да живеем с настоящето, не да бързаме към спомените. А какво може да ни даде импулс? Сигурно това, че не искаме повече да чакаме, да си казваме: „По-късно“. По- късно – това е сега, в този миг. Сега, когато сме разбрали какво е животът и как трябва да живеем.
0 Коментара