Жената влезе, седна и каза, че не знае откъде да започне. В такива случаи отговаряме насърчително: „Откъдето и да е“. Разказа съвсем, съвсем обикновена история. Осиновили си дете. Вече било на осем години. Имала си жената твърде много трудности. Не разбирам какви. И дълго още няма да разбера…
Стори ми се, че чувства неудобство от това. че по възраст може да бъде и баба на едно осемгодишно момиченце. Искам да й кажа, че не е първата – минава много време в колебания, в умуване, докато се вземе окончателното решение. А тя кротичко казва:
– Късно се омъжих. За кога да се заблуждавам, че ще родя. А и представи си дете, което прилича на мен!
Подозирах, че кризата, от която се оплакваше, е предизвикана от хорската жестокост, нали все се намира някой, който издава тайната на осиновените деца.
– И това мина. Казаха й. Живеем в бивши дюкяни – стените са тънки, сякаш прозрачни. Ще дойдеш ли?
Не можех и да предположа колко права е жената. Малки стаи, на нивото на улицата и на двора.
Всички обувки отвън.
Веднага можеш да разбереш кои съседи са си тук и кои още са на работа. От мъничката кухня на жената се носи приятна миризма на курабийки. В моя чест.
– Преди да взема детето, запълвах дните, като правех сладки. За всички – поръчваха ми, носеха си продуктите и аз правех. С голяма радост. Сега нямам време. Работя на домно, за да съм при детето. А и съм болна, макар че трябва да се крепя – пак заради него. Малките деца имат нужда от здрави родители. Мъжът ми работи в Коми. Моето момиченце е много добра ученичка. Разбира се със съученичките си. Те са доста задружни. Но има
една-единствена близка приятелка,
живее в ей онази бяла къща. Бащата е тенекеджия, изчуква леки коли. Тяхното момиченце има много рокли, костюмчета, панталони. Ако случайно на моята дъщеря купя рокличка със същия модел, тяхната веднага бива подарена на някого… През последните години тези хора се промениха – колкото повече имаха, толкова по-отвисоко започнаха да се държат с нас. Като че искаме да ги настигнем. Децата ни са много близки, но те не я пускат – моята Калинка – у тях. Една вечер бяха накарали всички гостенчета да си отидат, за да си тръгне Калинка, а след това да се върнат тихомълком – без нея. Болно й е. Сигурно си мислиш защо ли не й забраня да стъпва там. Направила съм го, само че не слуша. Не иска да вярва, че е така. Всеки път,
когато я върнат от този дом,
си идва оклюмала – това с най-обичната й приятелка. А и целият й клас ходи там. Защото играчките им са чудесни, тук няма откъде да ги купиш. Но какво разбират децата… И нашата има много хубави кукли, и играчки има, но нали иска да не е сама. Отива все отново и отново. Какво да правя, за да се преборя?
– Остави я да следва себе си.
– Мисля, че откак са й казали, че е взето дете, тя съжалява, че не й се е паднал дом като отсрещния. Не ми го казва. Аз така чувствам. Малки дечица – радва ги блясъкът…
Вече всичко е сервирано и комай чакаме някого. Да, още не е дошла Калинка. За какво ли съм поканена? Тъй или иначе, нито съвет мога да дам,
нито да помогна с нещо…
– Днес онова момиченце – Ирена, има рожден ден. Всички са канени. Калинка знае, че няма да й позволя да отиде. Купила книга, дори я е надписала. Намерих я скрита в кухнята. „Мила приятелко…“ Отишла е.
След десет минути пристига и самата Калинка. Първото, което се набива в очи, е хубостта на момиченцето. Разглеждам я и сред одухотвореното детско лиие срещам
две очи, пълни със сълзи.
Некзплакани още. В ръка държи книгата, грижливо опакована.
Върнали я. От вратата я върнали. Точно била прекрачила прага, защото й отворила нейната приятелка. После се приближила бабата и… казала й да си върви – някой вкъщи не бил добре и нямало да посрещат гости.
– Нищо, ще й дадеш книгата утре. За теб има какао. Запознай се с леличката.
Кое ли е по-добре – да се правя пред Калинка, че не знам за тъгата й или да говорим точно за това? И така, и така. мисълта й е там. за да разбере защо я пъдят.
Хубостта носи предимства, знам го – за красивите много повече неща са възможни. Не бива да крием от детето, че е хубаво, беше написал Янош Корчак. А пред Калинка се затваря постоянно, всеки ден, една тъй много желана врата, през която безпрепятствено влизат съученичките й. Наистина момиченцето е във възрастта, когато у човек се оформя чувството за собствено достойнство, но
дали би разбрала механизма на завистта?
Малка е още, за да я утеша. че никакви играчки, че и най-прекрасната рокля не могат да заменят доброто, което носи в себе си. Едно момиченце на осем години живее в „блестяща изолация“, както би било на дипломатически език. Само защото съседите може би смятат, че пред съседското момиченце собственото им дете ще изглежда грубо и недодялано дори във вносните си рокли. Но то няма да е от сравнението, а най-вече от твърде добрия „апетит“ на родителите му.
Кладенчетата преливат и сълзите се търкулват на воля. Криво й е на Калинка. Ще мине време, обидата може би ще се свие, ще стане мъничка като песъчинка и точно около нея ще стане бисерче…
Нали всяко бисерче е болка за мидата…
И все пак момиченцето не се предава, държи се като малка домакиня.
– Това е моят албум, ако искате да ви разкажа. Ето тук съм за първи път с мама…
Тръгнах си късно, жената излезе да ме изпрати. Чак сега призна намерението, с което ме е поканила: искала да си направим празник, за да не лиши детето си от рождения ден, дето не го допуснаха.
0 Коментара