Здравей, моя първа любов!

„Аз съм почти на 16 години. Имам много важен проблем.
Не могат да ми помогнат нито родителите, нито приятели, затова се обръщам към вас. В началото на учебната година при нас дойде нов преподавател по история. С течение на времето открих в него много положителни качества на човек и педагог. В часовете дълго го гледах, а по-късно разбрах, че го обичам. Мислех, че това е просто една шега на човешките чувства, но не се оказа така. Бях се влюбила… в своя учител по история. Звучи просто смешно. Искам да го забравя, но не мога.
Помогнете ми, дайте ми съвет.

Г В. Д.

Здравей, любов! Уплашена, прикривана, объркана, единствена, искрена и чиста… Здравей! Идваш от малък лист, изписан с кръгли ученически букви. Господи, колко си хубава!

Обичам непозволеното. Обичам забраненото. Нощем заспивам с отворени очи. В очакване – идва ли тя, първата, неповторимата. Какъв образ ще има? Черноок, русокос, силен и нежен? Къде ще я срещна? На улицата, в автобуса, на рожден ден или просто в училище? Какво име ще носи? Как ще се докосне до мене? А аз до нея? Бързам към сънищата… Там ли нещата са истински? Но така бързам към утрешния ден. Ще ми донесе ли той нещо? Докога ще чакам?

И ето го този час по история. Учителят. Не непременно много млад. Не непременно много красив. Просто по-различен, по-внимателен, по-интересен. За какво говори? И този звънец. Звън на раздяла. Но какво става с мен?

Не, това не може да бъде любов. Не съм си я представяла така. Това нетърпение, тази възбуда – но това е смешно. Само да си отворя устата и момичетата ще ме…

Какво е тогава? Симпатия… Но днес тя е по-силна от вчера. А утре какво ще стане? А после?

Здравей, любов! Затворена и тъжна, несподелена,

нерадостна. Можеш ли да бъдеш такава? Не се усмихват очите ми. Не политам обезумяла. Ех, поети, какво преживявате вие?!

Кой да ми обясни? Някой, който не знае дори името ми. Ще разбере ли? По-умен ли ще е, за да ми каже какво да правя. Какво да правя с тази моя странна любов? Не съм я искала, не съм я молила да идва точно такава. А тя се оказа силна. И се бори с мене. И е на път да ме победи. Помогнете ми

Е, добре. Здравей, любов! Без присмех, без укорни думи.

Просто, здравей. Хубаво е, че те има. Ненормална, нестандартна. Какво пък, можеш да бъдеш и такава. Нали си неповторима, единствена. Но как да те докосне човек? Май не винаги това е възможно. Какво да се прави? И така се случва – ражда се едно чувство и с него се ражда разстоянието. Понякога то е толкова голямо, че стига чак до… черната дъска. И е непреодолимо. Но пак е красиво. Обградено от забрани, несподелено… Не се плашете от него. На 16 години човек нарича много неща с тази хубава дума любов. Има право на това. Откриваш света, носейки в себе си обич. Нали така трябва да бъде?

Трябва да носи човек в себе си тази жажда,

която вълнува до дъно. Ще се сблъска с разстояния, със забрани и укор. Ще се научи на нещо. Така ще е ден след ден, докато помъдрее. „Обичам учителя по история. На никого не смея да кажа.“ Разбира се, това е непозволено. „Но чувствата са посилни от мен.“ Да, това е днес. И утре ще бъде така. А после…

В девети клас всички момичета бяхме влюбени в учителя по френски. Не си признавахме, подигравахме се една с друга. И страшно завиждахме, когато той разговаряше с ученички от другите класове. Нали ние му бяхме любимки – само ние трябваше да съществуваме за него. Смешни сме били така всеотдайно вперили поглед. Следяхме, поглъщахме всеки жест, всяка дума.

С какво ни беше спечелил?

Не се замисляхме. Само чакахме, чакахме най-желания час. Слушахме френски поети, учехме класиците, говорехме за всичко, което ни интересува… И малко по-малко растяхме.

Той разбираше всичко. Понякога се забавляваше, шегуваше се. Дори ни насърчаваше. Ще седне на чина до приятелката ми, ще сложи ръка на рамото й, ще заговори тихо на ухото й. Какво ли си мислеха останалите? Аз чувах разговора: „Обичаш ли да слушаш Едит Пиаф? Опитай се да ми отговориш на френски. Следващия път не прави тази грешка. Ако помислиш малко, ще се сетиш за думата.“

Бяхме отличнички по френски. Дали защото искахме да му се харесаме? Той трябваше да вижда в нас големи възможности,
интелект. Стараехме се. Никога не посочи фаворитка. Никога не прекали в предпочитанията си към една от нас. Показваше уважение към знанията ни, към желанието да учим. Във всяка от нас намери нещо интересно, различно, ценно и се постара да ни го покаже, накара ни да го развиваме, за да не си приличаме.

Беше внимателен човек. Останалите учители го гледаха с подозрение. И, разбира се, му завиждаха –

обичахме го.

Може би дори му създавахме неприятности. Не ни занимаваше с това. Спомням си, че боледувах от тежък грип. Останах вкъщи десет дни и се уплаших, че ще си разваля оценките. Тревожех се. И тогава дойдоха приятелките ми – всички до една тайнствено усмихнати. Какво става? Ще видиш. Подадоха ми малко пликче, адресирано до мен. Умираха от любопитство. Отворих – визитната картичка на учителя по френски. На гърба бяха написани няколко реда. „Скъпа Силви, надяваме се скоро да оздравееш и да се върнеш в клас. Очакваме те.“ Подпис и толкова. Чак гордост ме обзе. Той, всеобичаният, мислеше за мене. Бързо оздравях. Сигурно от нетърпение да го видя. Дали съм си мислила и аз тогава за обич, сладка и непозволена?

Нито веднъж не спомена за това писъмце. Зарадва се, че ме вижда в училище, но нищо повече. Разочарована бях. И страдах. В желанието си да му харесам дори избягах от час. А той ми се скара – строго, жестоко.

Не се трогна от сълзите ми.

След няколко дни написа в учебника ми по френски: „Трябва да бъдем приятели.“

Беше краят на учебната година. Съвсем скоро щяхме да се разделим. И в последния час седна сред нас, отвори книжката на Екзюпери „Малкият принц“ и ни прочете една страница – за приятелството. Пораснали бяхме и трябваше да разбираме онези най-важни неща – за доверието, за обичта. Той беше ни дал и ние трябваше да се научим да даваме, да бъдем потребни на другите, да не мислим само за себе си. Последните минути от часа минаха в мълчание. Всички мислехме за едно и също. И нямахме желание да го казваме на глас. Обичахме го, но с онази голяма обич на приятелството. Това ни направи по-мъдри.

Здравей, любов! Любов към човека, когото уважаваш, към приятеля, от когото имаш нужда. Ако днес се луташ и грешиш, утре ще се усмихваш. Не на чувството — на спомена.