Здравейте! Казвам се Виолета, на 38 години съм, от град Кубрат. С церебрална парализа. Диагноза, която се съмнявам, че е неуточнена и придобита поради лекарска небрежност още като съм била новородено бебе, но… дълго е за разказване.
Поводът да ви пиша е да покажа, че дори и „дефектна“, успявам да бъда красива, колкото и трудно да е. Не ме натъжава толкова парализата, а това, че все още се усеща неприемане. А живота на никого не е гарантирал нищо, независимо от това какъв си. Хората с увреждания също имат чувства и мечти, колкото и да са увредени. Всеки иска да бъде като другите, но не всеки има този късмет. Със сигурност всичко се случва с причина, но и лошият късмет може бъде за добро.
Предпочитам увредено тяло, пред увредена душа.
Много хора не ценят какво имат. И като човек с увреждане, искам и мечтая да има достъпност. И да ни се дава шанс. Не само на думи, а наистина!
Шанс за образование!
Шанс за работа!
Шанс за приятелство!
Шанс за любов!
Мечтите и желанията ми са такива, каквито са и на хората без увреждания.
Обичам да слушам музика, да гледам филми, да чета книги, да се разхождам.
Бих искала да мога да ходя където искам. Например на концерт, кино, клубове. Без препятствия. И ние имаме нужда да ни е готино.
Но имам предвид не на събития, специално само за деца и хора с увреждания, както и специални детски градини и училища, а да се направи така, че и с увреждания, и без увреждания да сме заедно. Това за мен е истинската интеграция, а не всички хора с увреждания на едно място. Аз от дете отказвам да ходя на места, които са само за хора с увреждания. Имам друго виждане за живота.
Без образование съм, защото не ме приеха в масово училище. Със сигурност има още много хора, които са имали желание, но също като мен не са имали възможност да учат в училище.
Моята майка виждаше, че имам голямо желание да се науча да чета. И така, когато сестра ми, която е 11 месеца по-малка малка от мен, тръгна на училище, аз се научих да чета.
Пиша само от телефон и лаптоп. Заради парализата не мога с химикалка.
През целия ми живот майка ми се грижеше за мен, но вече 4 години и половина не е сред нас. Сега най-адекватна помощ имам от сестра ми – безкрайно съм благодарна за това и на двете.
Имам племенници, които обожавам. Карат ме да се усмихвам, да се смея.
Хубаво е, че има интернет. Това ми помага да стигам до вдъхновяващи хора, но предпочитам живото общуване.
Естествено, мечтая и за истинската любов, която ще ме направи щастлива.
Най-жива се чувствам, когато съм влюбена.
Любовта е най-хубавото чувство, тя е всичко, от което се нуждаем всички. Всеки има нужда от готино отношение. И ако всички се стараем да си го даваме взаимно и да си помагаме, светът ще бъде пълен с любов.
Също мечтая и да се легализира евтаназията навсякъде. За правото на избор за такова състояние, защото от неприемането боли и понякога не намираш смисъл и сили. А най-силно мечтая за чудо, от което хора с церебрална парализа да се възстановяват напълно.
Благодарна съм, че успях да се почувствам красива. Беше ми мечта, защото много години не се чувствах, а сега дори мечтая да се видя на страниците на световното списание „Вог“. За вдъхновение на хората и на себе си! Много е готино да показваш на себе си, че можеш да си красива, въпреки отреденото от живота. Хубаво е да се усещаш смело красива – вътрешно и външно!
Искам да пожелая на читателите на списание „Жената днес“: Осмелявайте се, хора, с и без увреждания, за хубавите неща в живота!
Вдъхновявайте!
0 Коментара