24 часа труд

Вече две седмици правех за пари това, което баба ми правеше за ядене. Кой мъж точи кори за баница? Мъжете ставаха космонавти, каскадьори, крадци, електротехници, адвокати, водопроводчици. Или ставаха поети, лентяи, пияници, курвари и комарджии. В професията трябва да има риск, опасност, заплаха, препятствие, пламък, който да подпали пожар. В живота също. Аз палех печката, ако през деня дойдеше извънредна поръчка за хляб, а пекарите бяха в обедна. Дори жените търсеха приключения. Коя ще тръгне с мияч на чинии и баничар? Някоя като него. Бях виждал жените на двама колеги и за пръв път сериозно обмислих възможността за преквалификация. Веднъж ме попитаха какво работя и отговорих, че нищо. Да не работя нищо, беше по-малко срамно от да работя това. В нищото има елемент на неопределеност, на елегантно отчаяние, отказ от спазване на правилата и лентяйска гениалност. В моята работа имаше примирение, безизходица, безнадеждност, бавно затъпяване и горда бедност. Гордата бедност на трудещите се с неквалифициран труд. Нямало срамна работа. За мен нямаше работа, от която да не ме е срам. Включително тези с висок социален престиж. Като мияч щях да се срамувам от другите, че не съм станал инженер, но като инженер щях да се срамувам от себе си, че не съм станал звероукротител. Но как се става звероукротител? Как се става пътешественик, приключенец, каскадьор, касоразбивач, килър? Попадах само на обяви за миячи, пазачи и общи работници. Да бди и да бъхти, е професионално предизвикателство за едно говедо. За човека е отказ от мечти срещу двайсет лева на ден. Мечтаех си за безделен и охолен живот, редуващ вълнуващи приключения и излежаване до обяд. Живот с добра храна, красиви момичета, ценност, обществено одобрение и уважение. Популярност. Популярността е най-важна. Тя е единствената възможност за безсмъртие. Наричат знаменитостите звезди, защото звездите не умират. Те само светят там горе, а ние ги наблюдаваме.

Една нощ ми хрумна. Беше истинско. Нямаше да ме направи богат или популярен, но щеше да ми върне топките, които тази бабешка работа постепенно отнемаше. От две седмици бях болтче в бизнеса с брашно и вече го ненавиждах. Някои от колегите ми работеха тази работа от години. Пет, шест, десет години. Гордееха се с нея. Казваха, че правят нещо полезно за обществото. Хранят го. Според мен му запушваха аортите с тесто и трансмазнини. Аз не се чувствах полезен. Чувствах се преебан. Това ли е животът? Цял ден работа, цяла нощ сън и една неделя, в която като каторжник отброявам обратно часовете до старта на трудовата седмица. За такъв живот ли са се водили войни, за такава свобода ли са умирали момчета, по-млади от мен, за такава работа ли е имало революции, включително индустриални и технологични? Къде са машините и роботите, които вършат цялата черна работа, без да мислят за полезност и пенсия, докато човекът се радва на живота, като пътува, спортува или съзерцава?

– Колко броя банички са заявени за днес?

– Колкото и за вчера. Но вчера дистрибутори се оплакаха, че в баничките ни със сирене почти няма сирене.

– В баничките ни със сирене въобще няма сирене. Слагаме им извара. Защо, ТИ ДА НЕ ИМ СЛАГАШ СИРЕНЕ?

– Не бе! Слагам извара. Но според тях слагаме сирене. Виж, те не се оплакват, че слагаме извара вместо сирене. Те не правят разлика. Оплакват се, че това там, бялото в баницата, е малко. И искат да е повече.

– Не може повече. Не правят разлика точно защото е малко. Толкова е малко, че не сирене, ами смегма да е, пак няма да усетят. Ако сложим повече извара, ще разберат, че слагаме извара, и тогава вече ще трябва да слагаме сирене. Разбираш ли?

– Не.

– Какво не разбираш?

– Какво е смегма?

– Бялото по патката, когато не си я мил.

– Ааа, това ли…

По цял ден слушах разговори за работа, без да участвам в тях. А от работа човек оглупява. Притъпява сетивата си и става безчувствен към музиката, философията и красотата в света. Иска само смяната да свърши, за да си отпочине, да се наяде и да се сноши. А ако работата му е престижна и притежава някакъв смисъл и значимост – да се докаже и на професионалното поприще. Хората с престижни професии са още по-прецакани от тези с презрените. Докато ги упражняват, не могат да си позволят да не мислят за тях, а професията постепенно ги моделира от такива, каквито са били, каквито са могли да бъдат, или поне каквито са искали да бъдат, в такива, каквито трябва да бъдат, за да я упражняват най-предано и най-правилно. А като задълбаеш в една област, изоставаш от останалите. Счетоводителят е по-умен от охранителя само в сметките. Във всичко останало даже е по-тъп, защото сериозната професия му отнема повечето странични възможности за усъвършенстване. Докато охранката може да прави много неща на пост. Занаятът обезличава личността и индивидуалността в своя полза. Ползата за професионалиста е единствено в парите. Вярно, повече са, но срещу тях той трябва да предостави образование, отговорност, очаквания, отдаденост, даже страст. Аз нямах какво друго да дам освен времето си. За нищо не отговарях и нищо не се очакваше от мен. Но застанал пред Машината, успявах да се отплесвам и често даже забравях, че съм там. Страдах, защото ми се искаше все пак да бъда другаде, но още не знаех къде, и ако не бях на бачкане, най-вероятно щях да лежа на леглото у нас, да бия чекии или да зяпам тавана. Липсата на креативна алтернатива бе единствената ми причина да работя. Ако имах един грам желание да се занимавам примерно с писане, нямаше да жертвам и един ден в този цех. Обратното би означавало да предам провидението, което ме е дарило с осмисляща битието потребност. Но докато нямах конкретна потребност, можех да жертвам живота, като бъхтя бутерки и чакам да се появи. Или да ме повика.

– Викат ме, колеги! – похвали се един тъпак.

– Кой те вика, бе? – попитах.

– Военните. Дойде повиквателна. Влизам в армията!

– Можеш да влезеш в болница и да не влизаш в армията.

– Как така?

– Кутрето на крака нали не ти трябва?

– Предлагаш да го счупя?

– Предлагам да го отрежеш. За счупено само ще те отложат.

– В казармата се става мъж.

– Казах кутрето, не кура. Пак ще си бъдеш мъж.

– Наш дълг е! – Дължим само на себе си. – Дължим на родината!

– Да се бях родил другаде…

– Какъв българин си?

– Надявам се, никакъв.

– Едно време е било срамно да не ходиш войник.

– И ти няма да ходиш войник. Ще ходиш в казармата. За да ходиш войник, трябва да ходиш на война.

А войната е ад. Отнела е милиони човешки животи, но и милиони е осмислила, придавайки на всичко инстинктивна перспектива. Довчера си водил тихо и незначително съществуване, но от днес трябва да убиваш или да бягаш, за да не бъдеш убит. Продължаващият вече повече от седемдесет години мир в Европа е една от предпоставките за дефицита на смисъл, нарастващата безрадостност и загубата на вкус към живота. Никой не цени това, което има, преди да му го отнемеш или да го отнемеш от съседа му, а той да се почувства застрашен. Сигурността закърнява съхранителния инстинкт, потиска бдителността и способността сам да се справяш с всичко. Учи те да разчиташ на друг, да чакаш друг да те освободи или да те осмисли, та да има кого после да обвиняваш, задето не знаеш какво да правиш с неговите условия за твоята свобода или с неговата представа за твоя смисъл. Не бях страхливец, но ценях живота си и в една война нямаше да се правя на герой, за да защитя парите на богатите, които единствени имаха какво да загубят, ако примерно турците ни превземат. Допускам даже, че ако ни превземат, по-голямата част от българското население ще живее по-добре. Ако се стигнеше до война, щях да се прострелям в крака, но нямаше да участвам. И се радвам, че не е имало. От всичко, свързано с войната, съжалявам само, че не съм имал възможността да изпитам ентусиазма на края ѝ. Няма нищо по-жизнеутвърждаващо и даващо смисъл да се продължи от края на една война, който за всички преживели я представлява прераждане, шанс да повторят живота, да го почувстват и помиришат както никога преди.

Откъс от новия роман „24 часа труд“ на нашия автор Васил Панайотов. Васил Панайотов е автор на романите „Убиец“, „Другата“, „Сянка“ и съавтор в сборниците с разкази „Проект Смърт“, „Любовни упражнения“, „Обича ме, не те обича“. Романът му „Сянка“ е номиниран за Националната награда „Тринайсет века България“ и наградата за съвременна българска художествена проза „Хеликон“.