„Старият крал и неговото изгнание“ на Арно Гайгер е книга, разказваща живота на бащата на автора и неговия съпътстващ го другар – болестта Алцхаймер.
Историята не е просто книга от един любящ син за неговия болен баща. Историята разголва пред читателите същността и мрака на тази ужасно коварна болест, с която хората се сблъскват понякога. Натрапчивото усещане да избягаш към вкъщи, когато вече си там, без да го знаеш. Не бива някой да бъде покрусен и погален от ръката на зловеща болест, за да започнем да оценяваме мговете с него. Това не е клише. Това е истина, която трябва да си припомняме. Книгата е послание. Арно Гайгер разказва за всичкото търпение и обич, разбиране и безсънни нощи, необходими за преживяването и справянето с тази болест.
Един от най-мрачните оттенъци на това състояние е този, че всъщност хората, страдащи от Алцхаймер са здрави. Сърцето им е наред, някои от тях се хранят редовно и здравословно, имат здрав сън, разхождат се и всичко с тялото им е добре, но главата, мислите, мозъкът са тези, които управляват живота. И изведнъж целият свят става чужд. Навсякъде цари натрапчивото усещане за бездомност. Настъпва време, в което обективната истина любезно прави път на фикцията.
Авторът разглежда болестта като коварно препятствие в отношенията, но и като един закъснял и труден урок. Много хора понякога нямат време за „обичам те“. Не прегръщат и не благодарят на близките си. „Та нали те си го знаят?“. И когато ужасна болест нахлуе в семейството, изведнъж центърът на живота им стават именно тези моменти на близост. Ами ако наистина тези неща се появяват като уроци? Арно изгражда чудесна връзка с баща си. Въпреки всичко. Старият Гайгер до последно остава впечатляващ характер – остроумен и забавен, раздразнителен и мрънкащ, мил и нежен- винаги различен, винаги себе си. Кошмарната болест взема контрола над ума му, но не и характера.
Книгата не е толкова тежка, колкото изглежда. Книгата е вдъхновяваща и поучителна. Дано не се налага да научаваме тези житейски уроци по трудния начин. Да се обичаме навреме.
Опасенията ми, че добрата част приключи, достатъчно често биваха опровергавани, предсказанията ми рядко се сбъдваха. „Заблуждаваш се“- честичко повтаряше татко по своя си сдържан начин. Затова вече не гледам така страхливо към бъдещето, както в началото. Не гледам вече така мрачно.
0 Коментара