Angel for Man

„Скъпичко излиза, само ако нямаш шишенце. Заради пулверизатора. Но после е евтино, втория път. Тогава се плаща само пълненето и е евтино.” В малкото магазинче ухае чудесно от всичките стъкленици с наливни парфюми, наредени по грубо скованите рафтове. Не одобрявам тези, които приятната женица ми препоръчва, имам свои приоритети, а в случая са намесени и други съображения.

Thierry Mugler – Angel for man. Когато посочвам номера му в списъка, тя ме поглежда учудено: „Досега не съм продавала от този, даже си мислех, че никой няма да… Ама не е лош!” Докато тя отмерва разни течности със спринцовка и капкомер, аз разглеждам дребните подаръчета, изложени на щанда. Плащам, пръскам малко на китката си, разтърквам. Ароматът е близък до оригиналния, дори ми се струва, че не откривам разлика. Кимам и излизам заднишком.

Цялата процедура преминава под скептичния поглед на собствената ми съпруга. Застанала е пред прашната витрина – магазинчето се намира на главната улица в малък родопски градец – а изражението на лицето й, стойката на тялото й, дори добре обмисленото разстояние между нея и отворената врата сякаш искат да кажат: „За нищо на света не бих участвала в това!” Тръгваме към хотела, тя мълчи и аз мълча, нейното мълчание е демонстративно, а моето уж разсеяно. Предчувствам атака и тя не закъснява:

– Защо пък точно този, какъв беше, Мюлер.

– Мюглер. Тиери Мюглер. Ейнджъл фор мен. Оригиналът е в черна опаковка с релефна петолъчка.

– На немски е Мюлер, г–то не се чете.

– Не е на немски, предполагам. Трябва да е френски. Тиери трябва да е френско име – Тиери Анри е французин, футболист от Челси.

– Знам кой е Тиери Анри, разбирам от футбол повече от теб. Ти даже не знаеш къде играе сега, нали? Отдавна не е в Арсенал, за твое сведение. Не отклонявай разговора.

– Какво отклонявам, нещо не разбрах.

– Защо избра точно този парфюм. Никога не сме го коментирали или разглеждали, странно ми е даже, че знаеш за съществуването му. Да не говорим, че си информиран дори за опаковката. А на женския Angel знаеш ли флаконът какъв е?

– Ако намекваш, че съм купувал такъв парфюм за друга жена, грешиш. И мъжкия и женския съм ги виждал, не се сещам къде, сигурна ли си, че не сме били заедно? Не беше ли на фри шопа на връщане от Гърция, когато ми подариха часовника Carolina Herrera?

– Не сме го гледали, повярвай ми. Ти така зяпаше гъркинята, че тя веднага те усети какъв шаран си и затова ти направи номера с подаръците. Всъщност си ги платил многократно, слагаше в кошницата „212” като побъркан.

– Е, ако не е тогава, значи е някой друг път. Стига с тези съмнения, може да съм го гледал някъде в нета.

– Не си го видял сам, някоя твоя виртуална приятелка ти го е препоръчала. Защото ти на тях им обръщаш внимание и им вярваш, а какво ти говоря аз няма значение – дори не ме слушаш!

– Хайде сега, снежната топка се затъркаля по склона. Докъде ще стигнем този път, до неподредения гараж или до разхалтените дъски в оградата? Или до по-по-по-миналата година и Мис Албена – персонал?

– До никъде няма да стигнем, защото ти пак го обръщаш на майтап. А ако искаш да знаеш и гаражът и оградата не търпят отлагане.

– „Жена ми е голяма досадница…” Това е началото на един виц, знаеш ли го?

– Сега ли го измисли?

– Не. Защо винаги ти се струва, че измислям вицовете в момента?

– Защото ти точно така правиш.

– Това комплимент ли е?

– Не, оплакване. Винаги когато разговорът не ти изнася, започваш да измисляш поредния тъп виц.

– Ми то ние сме си като от виц. Дори и в тези, дето не ги измислям, все едно става дума за нас. Да ти доразкажа ли този, дето току-що започнах? Знаеш ли как продължава?

– Знам, с нещо обидно за жената. Винаги има жена и винаги вицът завършва обидно за нея.

– Добре, измисли ти виц, дето ще е обиден за мъжа.

– Стигат ми твойте вицове, та да седна и аз да измислям. Нямам си друга работа…

– Ок, нека довърша този. Но да знаеш, че не съм го измислил, чел съм го някъде.

– Аха, в нета!

Влизаме в хотела, пресичаме просторното фоайе пред разсеяния поглед на семплата рецепционистка. Вече в панорамния асансьор (заставам с гръб към панорамата, кой идиот е построил петзвезеден хотел сред панелните недоразумения наоколо) продължавам:

– Та: „Жена ми е адски досадна – казал някакъв мъж в кръчмата – повтаря едно и също вече осми месец!” „И какво толкоз повтаря?” „Изхвърли елхата, изхвърли елхата…” Не ти ли е смешно.

– Какво му е смешното – това, че има и други мъже като теб ли? Освен това съм сигурна, че сега го измисли, знам и откъде си се сетил. От куклата дядо Коледа, която виси на полилея на съседите, а вече сме август. Признай си.

– Така ли, не знаех, какъв е този дядо Коледа?

– Как не знаеш, колко пъти ти казвам.

– Така ли, казвала си ми?! А аз как реагирах?

– Точно както сега. Правиш тази безумна физиономия с отворена уста и повдигане на раменете, все едно си адски учуден. И казваш „така ли?”.

– Така ли?

Слизаме на нашия етаж, тя остава до асансьора, аз отивам да взема чантата и хавлиите. Стаята е наблизо и успявам да се върна след по-малко от минута. Тя си говори с някакво момиченце по бански и джапанки, с жълт пояс пате около кръста. Майка му била долу на басейна, баща му спял. Да не би и майка му да спи, не, на басейна е, но се маже с крем и няма никакво намерение да влиза във водата. Придружаваме го до шезлонга на майката, която не обръща внимание нито на детето, нито на нас. Негласно се разбираме да се изнесем колкото се може по-далече. Пресичаме басейна по декоративното мостче и се настаняваме на два шезлонга от другата му страна. Жена ми застила хавлиите, а аз премествам чадъра така, че да прави сянка върху главите и на двама ни. Лягаме.

– Точно така, даже последният път когато ти го казах, ти попита „Те нали правиха ремонт?” – талантът й да продължава разговорите точно от там откъдето е бил прекъснат винаги ме е удивлявал.

– Така ли? Така ли казах? А те наистина ли са правили ремонт? – изобщо не знаех за какво става дума.

– Господи, ти не само не ме слушаш, ами си все някъде другаде. Да не говорим, че с този фейсбук напоследък направо се отнасяш. Как пък не ти писна. И какво толкоз те интересуват разни абсолютно непознати хора?

– Ми интересни са, различни хора, интелект, вкусове, мнения… Има какво да научиш.

– Да, бе! И какво ще научиш – само простотии. Кой ще си сподели нещо умно и важно с непознати?

– С непознати даже повече можеш да споделиш, отколкото с познати. Да не говорим, че можеш да си практически анонимен. В нашата църква няма тайството на изповедта и сигурно нетът запълва тази празнота.

– Запълва чушки! Освен това има изповед в нашата църква, това, че ти не знаеш, не значи, че няма.

– Знаеш ли за едноръкия готвач, дето правил страхотни пълнени чушки. Между другото, в плевенско казват „ъкани”.

– Ооо, моля те! Не съм някоя от твойте простакеси в нета! Не ми говори такива гадости.

– Значи разбра вица, браво!

– И ти двайсет и кусур години да слушаш едно и също, ще започнеш да разбираш вицовете от първите три думи – дори да не го знам, пак ми е ясен. Познавам начина ти на мислене. Ти затова си им интересен на тези в нета, още не знаят начина ти на мислене. Чудя се, тези жени нямат ли си мъже? Всички мъже сте толкова семплички, разбереш ли единия, разбрала си всичките.

– А жените не могат въобще да бъдат разбрани, а само обичани – цитат.

– По-скоро само мразени. Степените на омраза варират в зависимост от продължителността на връзката.

– Хахаха, аз затова предлагам да има закон, забраняващ съвместно съжителство над 20 години. Знаеш ли колко драми ще отпаднат, колко психическа енергия ще се спести… Мисля да стана политик, при това застаряващо население тази идея ще ме вкара в парламента. Е, ще има още няколко други за разнообразие, например промяна в наказателният кодекс, при която да си скучен се наказва с обществено-полезен труд, а при рецидив – затвор от 3 до 5 години.

– А сигурен ли си, че ти няма да си от първите, попаднали под ударите на закона? Сигурно ще се вземат предвид и мненията на семействата, не само отзивите от фейсбук?

– Ти пък ако се оплачеш, че съм скучен! За толкова години толкоз смях сме се изсмели заедно! Случвало се е да се караме, да си мълчим, но никога не сме си били безразлични или скучни. Признай си!

– Да бе, вечер така ме разнообразяваш, докато седиш на съседния диван и си чатиш!

– Добре де, а ти пък шиеш гоблени и гледаш телевизия. Искаш да си говорим, когато няма нищо интересно на екрана, заради теб гледаме само дублирани филми, за да можеш да ги следиш, шиейки. Хайде да спрем телевизора и да ти вземем везмото, а? А аз няма да чатя. И няма да играя бридж онлайн. Какво ще кажеш? Не може да играеш бридж и да си споделяш, бриджът не е като шиенето. И стига с тия гоблени, не останаха места по стените, само в баните гоблени няма. Все още.

– Това е идея, ще ти избродирам специален за тоалетната, сладурско момченце пикае в гърне. Страхотен кич, можеш да го снимаш и да го качиш във фейса. Ще им хареса. Той е точно като разговорите ви там – интелектуална бомба. Хихихи.

– Виж, хората се делят на интровертни и екстровертни. Не може всички да сме еднакви.

– Само не ми се прави на екстровертен. Ти си интроверт, при това егоист. Съвършената форма на интровертен егоизъм. Затова контактуваш с хората по този начин.

– Какво му е на начина?

– Нищо му няма. Теб те урежда. Можеш да го правиш когато, колкото и както ти искаш. Можеш да прекъсваш дадена връзка без извинения и без угризения. Идеалният вариант за егоист като теб. Как тези кифли не го разбират? Сигурно си мислят, че аз не те разбирам. Хихихи, жалят ли те?

– Чакай, не се коментират във фейса такива неща.

– Ооо, да, разбира се! Ти си достатъчно хитър, за да използваш тъпия подход „жена ми не ме разбира” – това е за аматьори, прави ги мишена на посредствените женки и добронамерените мамички. Ти обожаваш жена си, показваш го по всякакъв начин, това е част от играта на високо ниво. Това е игра за бриджьори, не за сивата маса обикновени белотаджии – „колко си готина, колко си умна, дай да се видим на кафе”. Дори не е бридж, а покер. С големи залози – „всичко или нищо”, грандиозни блъфове и тонове адреналин. Макар и виртуален, адреналинът си е адреналин, доказано е. Виртуалният адреналин е реален! Хихихи. Оксиморон.

 

Правя две дължини кроул, докато тя величаво слиза по стълбичката на басейна, изчаквам я и плуваме редом, шамандурски блус, позволяващ да си говорим.

– Какво знаеш ти за фейса, като не сядаш на компютър? Или съгледвачите, дето си ми ги пришила, ти докладват?

– В началото ми казваха това-онова, но така и не проявих интерес. Нещата са ми ясни и без тях. Ти си емоционален вампир, да, да, нищо, че раздаваш добро настроение на хората. Хайде да не е вампир, да е емоционална пчеличка. Прелиташ от цвят на цвят и смучеш емоционален мед. Само концентрат, в кондензатна форма. Преди не знаех защо го правиш, но сега знам. Откакто започна да пишеш, дори ти го осъзна. Може би не ти е приятно да го признаеш, дори пред себе си, но е истина. Писател не се става, раждаш се. Това си е нагласа, въпрос на време е да я осъзнаеш. Чандлър е почнал да пише на 50.

– Окуражаваш ли ме?!? Досега не си го правила! По-скоро се присмиваше на моето писане. Защо си промени отношението? Заради приятелките ти, защото те харесаха това, което пиша? Преди се страхуваше да не станеш смешна, ако ме подкрепиш, а се окаже, че съм посредствен.

– Не, винаги съм знаела, че ще си добър в това. Но се притеснявах писането да не е от нещата, които започваш и бързо зарязваш, губейки интерес. Освен това пишейки без моята подкрепа, можеш да бъдеш повече себе си, да не се съобразяваш.

– Е, сега какво остава, да преборя „специалистите”. Твоята подкрепа и тази на „широката” публика сме ги осигурили… хахаха.

– Защо пък трябва да се интересуваш от професионалистите. Ти не зависиш от тях, ти никога не си зависил от никого. Така или иначе, с писане не се изкарват пари, казаха ти го и брат ти, и… какъв беше оня, дето е по телевизията през ден, а по вестниците – по-често. Ти пиши за себе си, ако е речено, признанието ще дойде. Всъщност какво точно искаш – широка известност, или просто да надминеш брат си – не можеш да се примириш в нещо да е по-добър? Обаче при теб нещата стоят доста по-различно, отколкото при един нормален творец. Хората на изкуството се интересуват само от процеса на създаване, а ти идваш от бизнеса, искаш всичко да контролираш. Така си свикнал.

– Какво искаш да кажеш с това „да контролираш”.

– О, нима не знаеш? Всичко, което се отнася до теб, трябва да е под твой контрол. Не допускаш да се влияе от случайности, да не говорим пък да зависи от други хора. Затова и трудно ще си намериш издател, никой няма да ти позволи да му се месиш, по-добре се издавай сам. Нали се знаеш какъв си. Ще побъркаш хората с това, какви трябва да бъдат шрифтът, обложката, цената, тиражът, рекламата…

– Как ти хрумна това за контрола?!

Стигнали сме отсрещната страна на басейна, чуваме познато гласче: „Виж ме! Виж какво мога!” Поглеждам над ръба и разбирам, че нашата приятелка от асансьора говори точно на мен. Преди да успея да кажа каквото и да е, тя се засилва и се бухва във водата с главата надолу, държейки пояса с ръце. Потъва двадесетина сантиметра, но след това изскача като тапа над водата. Петичките и стърчат тревожно право нагоре. Главата й е под вода. Внезапно осъзнавам, че това не е нормално и с бързо движение я хващам за краката и я обръщам. Плюе вода и пръхти. „Видя ли ме?!” „Видях те – казвам – но внимавай баща ти да не те види.” Повдигам я да излезе от басейна. Подавам й пояса. „Искаш ли пак?!” – пита. „Не, не!” – загребвам трескаво към средата на басейна.

– Как ти хрумна това за контрола? – повтарям въпроса, когато милата благоволява да доплува до мен. Понякога и аз внимавам в разговора.

– Замислял ли си се защо изобщо не лизваш алкохол?

– Защото нямам нужда от него, за да ми е весело и хубаво.

– Не, не пиеш, защото искаш да не губиш контрол нито за миг. Това е. Не можеш да се отпуснеш и да кажеш „Майната му, какво пък”. Дори тогава, когато цялата компания е била „на черешата”, ти си „в час”, само ти знаеш какво се е случило, така имаш монопол върху спомените. Хахахха. Знаеш ли, че можеш да искаш подкуп от всеки приятел, за да го представиш в по-добра светлина в произведенията си. Хахахах.

– Между другото, Чандлър е бил на 45, когато е прописал разкази. Една година преди това е уволнен от поста вицепрезидент на петролна компания – поради алкохолизъм.

Сядаме на барчето до басейна, мента с мляко за мен, BEEFEATER с тоник за нея. И сладолед. Фунийка за мен, Nirvana за нея, в кутийка – да се яде с лъжичка. Заради някакви лоши спомени когато е била на 14-15 години винаги използва лъжичка, ако не сме сами.

– Къде тръгнахме, къде стигнахме! Преди половин час щяхме да се избием, а сега се оказва, че имам съратник. Приятно съм изненадан.

– Изобщо не си изненадан ти, всичко си обмислил, издебна ме тук, по време на почивката, знаеше, че няма да отворя гоблена, нищо, че си го нося, както и ти не отвори компа. Накара ме да чета разказите на Ъпдайк, но забележи, определени разкази от книгата, тези за Мейпалови. Самият автор ги е разпръснал из произведенията си, дори съставителите на този сборник не са си позволили да ги структурират като роман, но ти ме накара да ги чета точно по този начин. Знаеше как ще ми въздействат, нали? Знаеш, че обичам да чета неща, които са ти харесали. Та аз и български филми мога да гледам само с теб, така ги възприемам по коренно различен начин. Всички гениални стари филми оцених, след като ги гледах с теб. Преди това ме дразнеха с реализма и простотиите си. Нещо като секса, харесвам го, защото на теб ти харесва и ти доставя удоволствие.

– И аз съм така, с годините удоволствието на партньора става водеща предпоставка за собственото удоволствие…

– Чакай, виждаш ли разликата между мен и теб. Казваме едно и също, но аз говоря за „теб” а ти за „партньора”. Тоест аз персонифицирам, а ти обобщаваш.

– Логично, аз съм открит, а ти – „скрита лимонка”.

– Скрита лимонка си ти, при това – недобре скрита. Не ме карай да ти припомням всичките ти издънки. Като настъпи пролет и аз си знам, че ме чака изненада. Само тази пролет не можах да те хвана, а това ме изнервя.

– Може да съм се кротнал, да ми е дошъл акълът в главата или да съм остарял.

– Ти ли?! Да бе! То си е в кръвта, не можеш избяга от себе си. Трябва да си получиш дозата адреналин. Станал си нещо… много любезен с мен, грижовен такъв, излизаш от стереотипа. Това ме притеснява.

– Май твоят адреналин е в това да ме дебнеш, а сега си искаш наградата – хващането ми в крачка. Тогава се очаква до другата пролет да съм гузен и съответно – послушен. А сега какво, ако аз съм сдал багажа, излиза, че ощетявам теб. Какво казват радарите?

– Нищо не отчитат, ужас. Няма даже обикновения радиационен фон. Или е радарен шум, как е по-правилно?

– Не знам, ако са сонари, е шум, но със сигурност не е радиационен фон.

– При теб си е радиационен фон, като направиш белята грееш като облъчен. Светиш нощно време, хихихи. А като те хвана, загасваш на момента, като изключен от щепсела… и се ослушваш като плъшок у гръсти, хахаха.

– Кога пък си ме виждала в такова състояние, е, ако изключим последния случай с онази русата… Голям гаф, при това – без да има нищо…

– Колко време трябва да мине, та да си признаеш? Толкова смехотворно оправдание измисли тогава, че чак ме е срам да го разкажа на приятелки. Обидно е, постарай се друг път да имаш по-стройна версия. Ако не можеш – кажи си. Как беше вицът: „Жена, на теб разчитам, все ще измислиш някакво разумно обяснение”.

– То затова куцаше обяснението, защото не съм имал нужда от него.

– Само да можеше да се видиш отстрани! Чак ти се бяха замъглили очилата.

Скачам в басейна надолу с главата, плувам бясно, някой би си помислил, че бягам от крокодил или акула. Надали от приятната жена ей там, дето дефилира с високо вдигната глава пред погледите на местните мачовци. Убива ги със самочувствието и безразличието си, така не им дава шанс да забележат годините й. Поляга на белия шезлонг, аз правя няколко водни тигела, набирам се през ръба на басейна, показвайки мускули на вече ахналата публика, разсеяно-задъхан се навеждам над нея и я целувам.

– Мила, като реклама на семейно щастие сме. Все едно ей сега ще кажем на публиката тайната рецепта.

– Коя рецепта, онази дето единият от двамата е винаги виновен?

– Неее, нова. Три пласибо таблетки на ден, веднага след секс. – Целувам я отново.

– Я-а-а – възкликва изненадано тя – знаеш ли, че този парфюм още се усеща, въпреки двете плувания и литрите пот. Какъв беше, някакъв Мюлер?

– Мюглер, Тиери Мюглер, нарочно ли го правиш?

– Абе ти ще си кажеш за кого си купувал Ейнджъл, не ми се прави на вода ненапита.

– Оффф, май затворихме кръга. Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено. Защо си говорим изобщо?

– Виж, усещам, че има нещо около този парфюм. Просто го усещам. Не искам изобщо да ровя, но съм си-гур-на. Не казвай нищо, каквото и да кажеш, няма да промениш нещата. Това си е шесто чувство, което никога не ме лъже. Ако си достатъчно честен, ще признаеш пред себе си, че съм права. Не казвай нищо, просто замълчи.

Замълчах. Мислех си за нещо свое. От известно време в далечния ъгъл на гаража, под зимните гуми с грайфери, се криеше мъжки ангел – оригинален Thierry Mugler – Angel for man. Подарък от една неоригинална жена. Мразя лични подаръци, някои хора са толкова нетактични… А гаражът трябва да се подреди, по този въпрос две мнения няма.