Без тия!

Това жените са голяма беля, само ядове. Като хванаха жегите миналото лято и мойта започна да ме врънка – на море, та на море, трета година пропускаме. Чакай, бе, викам й, нали преди да замина за Мъгливия Албион, редовно ходехме на Китен, и к’во – само трабълс. По-натам ще те заведа в Гърция, хем море, хем култура да глътнеш. Обещавам й колкото да ми се разкара от главата, обаче тя като скокна да ме целува и разбрах – ще си го навие на пръста и няма отърване. Кога – пита – и аз си спомням старата истина, че жените искат всичко, но за сметка на това – веднага. Нека да се пооправят братята гърци, казвам, то там сега е страшно – криза…

Не щеш ли, на другия ден идва у дома комшийката и се хвали, че нейният пътувал редовно до Атина и носел „ама страхотен прах за пране“, желаем ли да си купим. Чакай, бе, там нали са стачки – викам, – всички са по улиците. Е, какво – смее се тя, – да не мислиш, че са си спрели децата от училище…

Мойта мълчи и ме гледа подканващо, но аз се правя, че не разбирам. Като останахме сами и се почна – аман-заман, ти обеща да идем до Гърция, нали чу, животът си върви… Обещал съм аз, ма то паундите от две години ягоди вече заминаха. Обаче, правя си сметка, може тънко да излезе, щото онзи главанак кара служебен бус – знам, щото спира баш пред входа и отдавна се каня да му спадна гумите, – та колко му е да ни вземе.

На другата вечер го приклещвам аз на домашна ракия. Подпитвам го за работата, доволен бил. Шефовете как са, френд, тормозят ли те? Кой, бе, мене? Само да ми кажат нещо напреки и ше ми видат гърба! Аз Европата я знам като мазето си, колко фирми ми се молят… Браво, казвам, френд – я да арейнджнем нещо с тебе. И аз Европата я знам като мазето ти, ама виж, до Гърция не съм ходил. Та да ни тейкнеш с жената до Атина. Той почна да го усуква – много път било, да ни оставел в Солун. Абе, аланкоолу, аз до Солун и с мойта кола мога д‘ида, мисля си. Драйвни ни до Атина, викам му, щом така и така ще ходиш. Ще почерпя, подмятам, хора сме. Пък и сина ще вземем, бус е това, място – бол. На връщане стока щял да кара… Ще се посвием, нямаш трабълс – обяснявам му. Мерси значи, ще съм ти задължен, тупам го по рамото – страхотна идея, френд, да ни поканиш, апришиейшън. Наздраве!

След няколко дни тръгваме по тъмно и пак по тъмно стигаме гръцката столица. Остави ни човекът пред евтинко хотелче в центъра и замина към някакво пристанище, утре привечер – среща на площада. Ама само един ден ли, вика мойта. Колкото – толкова. На харизан хорс к’во му плащаш?! Взимаме стая с две легла (синчето чака отвън, после някак си ще го вкараме), оставяме багажа и хайде на зей пазар. Отгоре се облещила една луна, някакви камънаци на баира – и те светят. Красота, култура. Ама като почна сега пък малкият: „Тате, гладен съм, гладен съм…“. Какво да го прайш, тинейжър – плющи като разпран. Как не фаща менингит – у дома главата му постоянно завряна в хладилника. Влизаме в една кръчмица, видя ми се така… по-скромничка. Вътре само мъже, гърчоля. Мойта малко се попритесни и вика:

– Стояне, ма да знаеш хич не съм гладна, имам у чантата сандвич, да седна отвън да ви изчакам.

Обаче в тоя момент нахлува компания руснаци барабар с жените и децата. Е, нема да се излагаме пред братушките.

– Като бел човек се дръж – карам й се на мойта. – Аз мъж ли съм или на петел гребена?

– Защо да харчим грешни пари, като имам сандвич? До утре ще изсъхне.

Права е, ама не тръгва да излиза, а стърчи посред заведението и работата е наникъде. Сконфуз. То от една жена какво друго да чакаш – срам и ядове. Придърпвам ги със сина, сядаме, едно засмяно момче в тъмни дрехи и бяла престилка притичва до руснаците, пътьом ни хвърля две менюта. Ония половин час поръчват и само: „Панимайш, панимайш…“ – аслъ като на наш‘то море.

– Е-е-ех, жена – веднъж се живее, ма! – извисявам глас. – Гърцията ти как ще разбереш, ако сандвич домашен, като мишчица сива, гризеш ли гризеш? Я душичка отпусни, узо по едно, ше цунем аз и ти. С грик салад, ама рима за салад не знам.

– Тате, к’ва е тая грик салад? – пита синчето. Той понеже чете на английски и се е запулил в менюто.

– Като се чудиш к’во да ядеш, ти менюто недей да четеш. Гледай по другите маси.

– Тате, гледам аз… ма то салатите им – баш са си шопски, само дето требва сам да си натрошиш сиренето.

– Недей да говориш глупости – скастрих го. – Къде ще ми сравняваш ти грик салад с шопска?!

Много ме ядоса тоя малкият, отиде ми кефа, а кога не съм на кеф, не ми идват рими. Дръпвам аз менюто от ръцете на мойта и като виждам цените, направо ми се премрежва вюто. То цифрите като в Англия, ама аз за осем месеца съм отвикнал.

– Ха, ма за таз грик салад шест евра ти искат? Шест евра за една шопска? При това сиренето сам си го трошиш!

– Тате, може ли една грик салад – ма само за мене!

– Само за тебе – ей онова рускинче виж как те гледа! Опулило ония ми ти сини очи… Бас хващам, че се казва Наташка. А за салатата – ще боцкаш при майка си. Айде от мене да мине – с едно малко узо, така, да не се изложиме пред чужденците. Бе, ти на колко години стана? Нищо де, пийни едно узо, да види девочката, че си стабилен. Па после ше те науча к’во да й кажеш, та да й висне ченето. Гледай сега как трябва да се оправяш с келнерите. Ей, чш, гарсон! Камон бе, галфон. Пиши сега: грик салад фор тримата и едно стъкло узо.

Сервитьорчето кимва любезно, изчезва по посока на кухнята и след две минути отново е до масата.

– Я па тоя, к’во носиш, една салата с три чинии. Чакай да видим сега – зеленчуците са топли… Абе, не се научихте това гърчолята: салатата требе да е студена. Сту-де-на. Колд. Колд. Панимайш?

– Не панимае, тате, гле’й го как гледа.

– Още ту салад, ама колд, ей. Как беше онова във филма: „Той ще ме цака мене с топла салата”.

– Не бе, тате – цвили синчето, но изведнъж се сеща, че е с култура и тихо довършва – бира…

– Ту мор колд цалад, окей? – пита нетърпеливо келнерът.

– К’во тумору бе, темерут. Абе, тоя не разбира бъкел английски! Нихт тумору. Найн тумору. Тумору гоу гоу. Найн!

– Найн салад?! – облещва се оня.

– Гле’й го к’во се дзвери? Колко пръста са тука – уан, ту – панимайш?

– Окей, ту мор цалад, окей?

– К’во му е окея, нали ти казах, че тумору гоу. Нау колд салад, джаста нау, бе, к’во не разбра. Е-е-е, не се научихте това гърчолята, малко поне некъв език да панимаете, така… К’во ме гледаш, носи салатите, ама колд, панимайш?

– Тате, Наташка ми се изплези! Ей я – на улицата и ми се плези през витрината!

– Дава ти аванси бе, ахмак. Иска да отидеш при нея.

– Ама, тате, като ида – какво да й кажа? Имам самочувствие, че нема да ме хареса.

– К’во разбираш па ти, бе, мене слушай! Гле’й сега: отиваш към нея, ама бавно, бавно така, тежко, к’во като тя е рускиня, ти па си българин! Спираш пред нея и я гледаш в очите. И казваш: „Я тебя очень хорошо”. Панимайш? Я повтори.

– „Я тебя очень хорошо. Панимайш?”

– Без „панимайш” бе, пичлеме! К’во ме гледаш, ма – сопвам се на мойта, – това „пичлеме” е на гръцки. Требва да се знаят езици, ей. Като отидеш у некоя чужда държава, така, малко да ги изчеткаш, некоя друга думичка, много им е кеф. Не като тия на съседната маса – „панимайш?”, „панимайш?“. Ма как ше ти панимае гъркът, бе, да си англичанин, да ундерстенди, а ти – руснак. Това гърците са били винаги ош-беш с англичаните. А турците па – с немците. А ние, завалиите – с братушките. Генополитика – сложна работа! Не е за всяка кратуна.

Гърчето домъкна още две салати и панер хляб и повече не се весна. Ама да видиш по некое време как доприпка за сметката, щото ние бехме вече на изхода. К’во си мислиш, бе, викам му, със салати ли ще те фъкам аз тебе?! От аланглетата съм научил – или чакалиш нещо едро, или хич се не мори. Панимайш, казвам, докато му сипвам у шепата сумата до цент, точно джъст, викам, бакшиш ноу, ноу будала бир бунак баш коджа ахмак. А тоя мига като плъшок у марули. Те така мигаше после и оня в хотела, докато ни даде ключа – мига, брои ни и ломоти нещо. К’во ми ломотиш? – питам го. Аре сега да не ми се прайш на серсем…

На сутринта с пичлемето поспахме добре, мойта рано-рано хукна нанекъде. Изкривила се била цела нощ на пода, ама нали все гледа да не притеснява „детето”. Слязохме с него долу и я гледаме на улицата пред хотела:

– Наспахте ли се? Площадът на Парламента е съвсем близо. И да видите какви смешни войници…

– Остави ти войниците, ами кажи к’ва е тая рокля, аз що не я знам?

– Знаеш я, ама си я забравил…

– К’во е това деколте?!

– А нещо за закуска има ли? – малкият пак гладен.

– Ей там, зад ъгъла, банички, айрянче… Докато сваля багажа, вие идете да похапнете. Аз изядох сандвича.

Закусихме и хайде към площада. Уж близо, ама мойта се измъчи, докато дотътри куфара до там, чак ми стана жал, та спрехме да я дочакаме. Нейсе, добрахме се до тоя Парламент, нищо работа, сграда. Отпред нещо като дървена барака и там стои на пост един, ама много смешен – с бели беневреци и огромни обувки. Туристи, туристи, пълен площадът – гледат, цъкат и се снимат с войничето.

– Е, жено, те тука искам да ме фотнеш, до тоя гръцки левент. Тия са като наш’те гвардейци пред мавзолея.

– Тате, какво е мавзолей? Да не е онова, дето го нема?

– Трай бе, пичлеме. Знам аз какво има и какво нема. То сега какво ли има? Едно време какви неща имаше – мавзолей, партиен дом с рубинена звезда, ТКЗС-та, ДС-та! А сега – само ДДС-та. Жено, така добре ли съм? Хващаш ли гвардееца, ама и обувките, нали? Егати смешните обувки! И отзад това – Парламата – хващаш нали?

– Парламента бе, тате!

– Е, аз какво казàх? Пармалента…

– Тате, Парламент от мента ли идва или от парлама?

– Стига, бе, маме. Остави баща си на мира, чакай да го снимам. Много са ти хубави тия къси гащи, и с потника – съвсем.

– И джапанките да ми фанеш. Айде ма, половин час едно фото не можеш да фотнеш, гле’ как съм се изпънал, а! И как козирувам! Тоя сега що мучи?

– Ецкюсми съ, иц нот алауд! – излетява се някакъв с офицерска униформа, трябва да е началникът на караула.

– К’во бе, пич? На мене ли ми говори този?

– Иц форбиден, съ – ту тейк цотс…

– Що да е форбиден, бе? За всички може, а за нас – форбиден. Без тия.

– Иц аут ъв рицпект, съ – ту салютинг уитаут ъ хет. Ю хев ту хев а хет он ю хед.

– Ай хев хед, ю сии – биг хед. Вери клевър хед.

– A хет, хет он ю хед! Ду ю ъндерстенд? Капелло! – сваля шапката си и я сочи.

– А-а, капелло! Капелло он май клевър хед, ясно. Клиър, бе. Бът ит из нот нон респект. Ин ауа арми итс посибъл, ай кен салют уид аут капелло!

– То и в нашата армия не е разрешено да се козирува без шапка – обажда се плахо жена ми.

Поглеждам я унищожително – к’ъв е па тоя приятелски огън в гръб, ай сиктер, без тия!

– Трай, ма, тоя па откъде ще знае какво не е разрешено у нашата армия.

– Тате, в американската армия – гледал съм по филмите – всички си козируват както си искат.

– Знам бе, пичлеме – кимам поощрително към сина. – Ще си козирувам както си искам. Панимайш? – сопвам се на оня папуняк.

– Съ, ай ем гоинг ту кол дъ полис – плаши ме той.

– Хайде да си ходим. Защо се заяждаш с човека? – жена ми само дето не ревва и ме дърпа за ръкава. Казвал съм й сто хиляди пъти, че такива селски изяви пред хората ацки ме издразват.

– Ходи си, ма, да не съм те вързàл… Как ли па не му клекна на некакъв гърчоляк! Без тия!

– Дей уил би хиъ ин а фю миниц енд айл нот би хепи ту би ин ю сус – продължава да се пени оня смешко.

– И ай би нот хепи ин юр шуз бе, мадафака – бесен съм направо. – Мадафака, ю хев со фуни шуз, джоукист шуз ин дъ уърлд. Ха-ха. Мадафака! Понимайш?

Началникът на караула почервенява, гледал е американски филми и знае какво е мадафака. Направо е взел-дал горкият, но идването на полицията го окуражава. От една камионетка слизат пет-шест бабаити в униформи и ни наобикалят. Старшията им – един такъв едър, моя възраст – шушука с офицерчето. Двамата ми хвърлят ядни погледи, но на мен тия не ми минават. Свалям си часовника, вадя портфейла от задния джоб и ги подавам на жената.

– Съ, ю хев ту ирейц съ пикцерс, иц а бед демонстрейцън ъв нот рицпект – махва с ръка полицаят и копоите му ме заобикалят.

– Сър, итс нот демонстрейшън оф нон респект – викам му. – Панимайш? Без тия!

Обаче тия ми скачат и ме закопчават.

– Ай ем офисър, сър, анд ай кен то салют уен ай уонт, туби ор нот туби уит капелло – крещя аз, докато ме влачат към камионетката.

– Тате, какъв офицер си бил, мама ми е казвала, че си бил ефрейтор в трудови войски, като сте се запознали.

– Сус бре! Я майка ти да види в портфейла, трябва да има една бележка от военното окръжие, че съм офицер.

– Документ, документ! – вика жената и дърпа старшията за ръката. Онзи се обръща към нея, тя приглажда с ръка цветята по роклята си и му обяснява: – Тескере, момент, ей сегичка. То докараме ли я дотам документ да ни трябва… – мърмори, докато рови из портфейла – то и аз имам документ, че съм шлосер-монтьор втори разряд.

Зачервила се е като градински божур и се е задъхала, а деколтето й подскача нагоре-надолу, като че слиза по стълби. Оня е съвсем шашардисан.

– Уот дац си сей? – пита, ама очите му не се отделят от циците на мойта.

– Ши из шлосер-монтьор дъ секонд! – обяснявам. – Ама един ден нема трудов стаж. Панимайш? Ка па я не пусна да работи. Без тия!

Старшията се обръща бавно, разкършва рамене:

– Мон дьо… – мърмори.

– Не мондьо, монтьор. Мон-тьор!

– Сори, съ, ю а фри, бът ю хев ту го нау – сваля ми белезниците.

– Фри съм, ми как – тупам го по рамото аз. – Не се е родил оня, дето ще ме нот фри бе, мадафака. Панимайш? Без тия!

Той мълчи и клати глава отнесено.

– Аре останете си със здраве! Хелти, стей хелти – ухилвам му се аз, а жена ми така енергично ме дръпва, че не разбирам как се озовавам зад ъгъла.

– И друг път да внимавате с кого си имате работа. Панимайш? Без тия, мадафака! Без тия! – крещя. – Аз да не съм ви нек’ъв обикновен?

Сега като се сетя за Гърция и ми кипва келя, а мойта решила да ходи там да работи. Ма ще й мине, тя един ден нема трудов стаж. Обаче, верно, жените са голяма беля. Облекла рокля на цветя, деколтето й ше се пръсне, а мене за една бройка да ме окошарят като нек‘ъв обикновен!