От години събирам и трупам в паметта и в библиотеката си малка смешна колекция. Започна се още в първи курс в Университета, когато ми попадна книжка на неизвестен поет, чието име вече съм забравила, издадена незнайно как и от кого. В нея блестяха бисери като:
„Дадоха ми шепа семки. Аз ги дадох на теб.
Замаяна от неочаквания жребий,
ти ме дари с една усмивка топла“
И прочие, и прочие. В края на осемдесетте това, повярвайте ми, не беше поезия. Беше си повод за смях в аудиторията, книжката мина през десетки ръце като пример за
висша форма на абсурд.
Откъде да знаем тогава ние, бъдещите филолози, че са близо дните, когато този абсурд ще се превърне в норма.
Наскоро цитирах горния „стих“ пред приятели. И чух потресаващото „ами то си е много добре“. След първоначалния шок осъзнах – нормално е да мислят така. Този смешен за мен цитат се мултиплицира в стотици награждавани, разпространявани и издавани стихосбирки. Скриха бездарието зад термина „постмодернизъм“, подведени от обещанието му да срине ценностите. Но бързо живеем и си оставаме със сриването, защото градежът изисква познания, за които няма време. Насред руините на миналото е лесно да представиш всяка купчинка тухли като върховно постижение на архитектурното изкуство.
Така е и с поезията.
Понякога имам чувството, че тече непрестанен конкурс за строеж на пясъчни замъци. И най-странните печелят. Така е, защото днешната поезия – постмодерната – не цели оставане в бъдещето, не предава послания за утре. Тя има една единствена цел – да демонстрира липсата си на цел.
Тя е ужасяващо себична, тази съвременна постмодерна поезия.
Първо, защото е изключително лична. Поетът-постмодернист демонстрира себе си, дори не себе си изцяло, а парцалче от душата си, по което не можеш да гадаеш за цялата дреха. Пачуърк от разнообразни несвързани едно с друго, пъстри и понякога дори блестящи парчета поетично светоусещане. Принципно това е самата същност на постмодернизма – липсата на оригинал, липсата на обект за репродуциране. И човекът, творецът, се самоизличава, за да се самоизяви.
Второ, защото е невъзможно да създаде школи и последователи. За разлика от предишните литературни течения, постмодернизмът е аморфен. Той е като мъгла, в която поетите присъстват, но не се разпознават. Едни излизат, други влизат в нея, но никой не успява да промени аморфната й цялост. Флуидно безличие някакво.
Не ме разбирайте грешно, не отричам постмодернистичната поезия.
Има брилянтни неща, които понякога ме вълнуват повече дори от метафоричния разкош на един Борис Христов, например.
Тревожи ме фактът, че в тази мъгла бездарието спокойно се разполага удобно. Не можеш да го различиш, не можеш да го отстраниш. Пускаш го да проникне в теб без да щеш – като стъкълцето на Ледената кралица.
И после твоят собствен поглед към света става бездарен.
И понеже е мъгла, и понеже силуетите си приличат, всеки опит да посочиш с пръст бездарния натрапник се посреща с ярост.
С омерзение ще ви дам пример, макар че не ми се иска това „стихотворение“ да получи повече гласност, отколкото вече има.
да ти размажа главата с пожарогасител
да те бутна през прозореца
или да обеся децата ти
ще е само доказателство
колко много значиш за мен
Трудно ми е да опиша, без да изпадна в потрес, колко много фенове има този абсурден „стих“. Ооо, той е перфектна имитация на дълбока емоция. Абсурдът на любовта, нали? Лудостта на влюбения, най-тъмните дебри на душата му, нали?
Погледнете къде е акцентът. Вслушайте се внимателно в усещанията си. Къде ви удря тази „поезия“? В дълбокото или в плиткото на душата ви? В примитивната агресия или в любовта, която я е овладяла?
Знам всички аргументи в защита на подобни творби (не е една, за съжаление!).
И знам колко достоверно звучат. Всъщност не става дума за достоверност, а за високомерието на бездарието, което кара човека-читател да се чувства виновен, че не го разбира.
И идват хвалебствията, включително и от академични източници, които прехранват собствената си помпозност с тълкуване на бездарието. Легитимират го, за да използват точно тази същата читателска вина.
И това се случва в свят, който става все по-плосък дори в ежедневието си.
Някога поезията е била начин да се преоформи съзнанието така, че впоследствие да може да преоформи света. Към по-добро по презумпция, въпреки резултата. Метафората е била начин да се формира абстрактно мислене. Днес абстрактното е самоцел, а резултатът – плоско едноизмерно мислене.
В миналите векове философията е определяла съдържанието на всички творби на изкуството, а геометрията – формата им. Днес вакуумът на смисъла и аморфността на формата са проникнали навсякъде – неизбежно и жестоко.
Като финал ще сложа два стиха от един любим поет – Ани Илков.
Обичам половината от него, тази, която четях преди 20 години и в която стиховете звучаха така:
Не искам никакъв език, не искам думи;
каква свещена разлика между човек и влюбен,
една красива стъпка като фрагмент от танц,
уста, зашита с миди в сребристорозов гланц.
Спокойно изживяване, надвечерни решения,
ръка с ръката сплавена, изчезващи съмнения.
Като води и камъни, като възход и падане
води ме, както казахме, без думи, без отлагане.
Напред, след туй наникъде, сред чуждото хихикане
сами като поникнали под знаците химически
на въздух и на дъжд – монаси жънат ръж,
съблечени до кръста. А ние с теб разпръснати
жужим околовръст. Без думи сме –
разпънати на черния им кръст,
без дрехи като тях – съблечени до кръста.
Днес Илков е един от флагманите на постмодернизма. И звучи така:
това което струи от теб
е тишината на мензис
открит случайно и неоткриваем
като изворите на нил –
иде от очите ти
от очите и от носа
Битката не е между старомодно и постмодерно. Битката е между красиво и грозно.
Кога точно започнахме да славославим едноизмерната грозота? Аз нямам отговор. И се надявам да е временно.
0 Коментара