787 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 08 ноември 2020 Брой 10 2020

Бойка Асиова: Никоя памет не оцелява в мълчание

Бойка Асиова е работила като журналист за множество медии, има и двайсетина документални филма, продукции на БНТ за македонските българи, за традициите и нравите, за борбите и свободата им. Автор е на 14 книги с публицистика, документалистика, проза. Между тях са сборниците с разкази „Мъжко можене“, „Лудовица“, „Рецепта за камбана“ (Годишна награда на СБП за есеистика) и романите „Яловата вдовица“ (Национална награда „Н. Хайтов“, номинация за наградата „Хеликон“) и „Вълчицата излиза привечер“. А ето какво казва доктор Здравко Дечев, който е редактор на последната й книга „Роден на Великден“:

„Романът е не просто стъпка напред, но и нагоре,

защото е различен и интригуващ, събрал колорита на толкова различни светове и езици и органично вплел съдбите на толкова невъобразими лица… Да си роден на Великден не означава само откровеност или върховно изпитание, но и страст, и смирение, и покаяние. Към всяка дума има така приложена мяра, че не само колоритът на образите и времето, но и на езика прави написаното неподражаемо.“

Снимка: Миро Златев

Как се появи идеята за момчето, родeно на Великден?

В Македония – и в частност в Разлога, родния ми край – има силна памет за епохата на национално-освободителните борби. Илинденското въстание е оставило ярък отпечатък. Възпято е. Фотографии, записани спомени. Калина Тасева е нарисувала историята на този героизъм. „Жените на Илинден“, „Мъжете на Илинден“, „Царот на Пирина“…

От 30-тина деца в сиропиталище „Свети Патрик“ в София 8 са от Разлога – 6 от Бачево, едно от Баня и едно от Обидим. Няколко от Неврокопско. Останалите са от Бургаско, Малко-Търновско. Тези подробности ги научих значително по-късно.

Атанас Попфилипов, лекар, учил в Ирландия и живял по света. След повече от 60 години след като е напуснал родното си село Бачево, се връща. Викаха му бачевския англичанин. На стари години идва няколко пъти и умира в чужбина. Той е оставил интересни спомени за своя живот, от които научих много. Тези деца измежду всички сираци от Илинден са извадили късмет. Те всички са родени на Великден. Получили са образование и добро възпитание. Личи и в наследниците им. Познавам някои.

В романа си питате: „Да си забравиш спомените, не е ли греховно, като да ги убиеш?“ Убили ли сме ние днес спомените?

Натам сме тръгнали. При технологично неограничени възможности за запаметяване на информацията може да остане нещо безсмислено, а да се потрупа значимото. Всяко време има своята неумолимост. Но разказвачи на истории винаги е имало. Никоя памет не оцелява в мълчание.

Ще цитирам от „Невеста Ройна“ („Мъжко можене“): „ …Отвлечено е от пороя на забравата. Пороят е страшна сила – бучи, фучи, влачи, събаря, разпенен и мътен, страховит, помита всичко пред себе си. А този на забравата е още по-страшен – след него никой нищо вече не си спомня или поне не иска.“

Какво разказвате чрез историята си на нашенците? Какво е посланието, което искате да оставите?

Че родината е незаменима. Че идентичността, това е езикът. Разказвайте, говорете, пишете на майчиния си език. Сега у нас през къща има емигранти. Най-страшната загуба е, че заминават деца и забравят родния си език. Вече има поколение баби, които не могат да си говорят с внуците.

Защо се спряхте точно на Джеймс Баучер и Пиърс О`Махони?

И двамата са ярки имена от историята на освободителната ни революция. Те са българофили. В знаменитата си картина „Ръченица“ чехът Ян Мърквичка е нарисувал Джеймс Баучер как играе в шопска кръчма. Ей така, с нозе на една въздишка разстояние над пода танцува, леко, въодушевено, привлечен от културата на чужд народ и съпричастен към съдбата му. По това време той е кореспондент на британския вестник „Таймс“ за Балканите. Прочее, дребното конче, с което е шетал по софийско равно поле се е казвало Сандански. Какво повече? Та този мъж пише: „Не ще ли се намери някой от вас, който да похарчи малко свои пари и помогне на тия клети деца“.

Този ирландец не просто е обул цървулите на шопа, той е обикнал българите.

Това се случва през застъпничеството на националната кауза на народа ни пред Великата британска империя, чийто представител е. На този призив, сякаш лично поканен, се отзовава Пиърс О`Махони. Идва в България в края на 1903 г., току-що е потушено Илинденското въстане в Македония, поробената още щерка на Майка България. Създава сиропиталище за кръгли сираци от въстанието. Чрез съдбата на едно от тях разказвам за този високо морален феномен. Но този мъж не идва в България просто за да помогне на трийсетина момченца. Той идва, за да изучава системата на ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация). Ирландският благородник, 17 години депутат в Британския парламент, представител в него на националистическа партия на Ирландия. Цял живот се бори за независимостта на родината си.

„Срещате“ ли Джеймс Баучер и Пиърс О`Махони днес в други лица?

Не. Сигурно ги има, надявам се да ги има. Всички подобни пратеници на ЕС, примерно, са ми дълбоко чужди.

Дразня се от бизнес дами, услужливо усмихнати пред камери. И разни благотворителни инициативи, на които едни ядат, с щръкнало капризно кутре държат чаша шампанско и позират, а други чакат с празна кофичка от кисело мляко да им сипят супа. Винаги има но кого да помогнеш. И с какво да го направиш. Не е прилично да го демонстрираш.

Имам приятел, който не понася подаръци по какъвто и да е повод. Помни как някога в дома за сираци, където е отгледан, жени активистки донасяли курабии. За цял живот му останала дамга, посочен като сирак. Очевидно са го направили грубо.

„Жените, по-слабият пол, най-често те са диреците и за дневните, и за големите дела“. Това са ваши думи, отнасящи се и за някои от вашите герои. А жената днес –- можете ли да я „нарисувате“ с няколко думи?

Самата природа е дала ролята на жената, макар по-слабата половинка, да е дирек на къщата. Бабите казваха, че родилката, докато не се освободи от товара си, с единия си крак е в гроба. На бременна в родния ми край се казва товарница.

Трудно ми е да нарисувам жената днес. Много черти в поведението не ги разбирам. Отблъскващо е да наблюдаваш как майките са командвани от децата им. Как изпреварващо задоволяват капризите им и отглеждат едни малки тирани. И този рефрен – децата са много натоварени… С какво?

Коя героиня от литературата, приказките или историята се доближава най-много до вашата представа за жената днес?

Баба Съба. Вазов пише в спомените си: „Под игото“ го беше прочела няколко пъти и намираше особена наслада да отгатва кои действителни лица от Сопот се криеха под измислените имена…“ Представям си озареното ѝ лице и сладкото съзнание, че е съавтор на сина си. Моята майка много обичаше да препрочита спомените на Баба Съба. И заключаваше: „Ама и Вазов не е бил лесен“.

Какво наследихте от предишните поколения жени и какъв завет бихте искали да оставите на онези, които сега влизат в света?

Не хвърлям храна. Не газя трохи. Мама не понасяше отговора „не мога“. Казваше ни – можел и неискал са братя. За нея мързелът беше заразен. Много ни вардеше да не прихванем тази срамна болест. От дете чувах израза „лесно гащовно, мачно къщовно“. Демек да се ожениш е лесно, трудно е да въртиш къща. Ще рече да създадеш семейство.

Модната днес педагогика за ненасилие над детето ми е непонятна. Че ученето е насилие. Да наизустиш стихотворение от Дядо Вазов е насилие. За къде без това смислено и красиво насилие?

Обичах много биволско масло, имахме биволица. Намазвах си бая дебел слой на филията. Баба ми отнемаше с ножа част от излишъка, според нея, и ми напомняше: „Не си само ти“. Но нямам спомен да съм била насилена и нещастна.

Какво изгубихме по пътя за себедоказване и равноправие и кои са днешните ни най-големи предизвикателства?

Не съм имала проблем с равноправието. Този въпрос е по-скоро личностен, отколкото социален. Със себедоказването – също. Опитвам се да отгледам в себе си критерий за това, което правя. Примери в живота и литературата – бол. Днес сме свидетели на сриване на авторитети всякакви – професионални, семейни, творчески, исторически.

Заселват се в сърцето ми едни читателски писма. Оглеждам се в тях. И се отглеждам. Като това на Николай от гр. Гоце Делчев, например: Всеки път, когато посегна към твоя книга, все едно, че посягам към бели пощенски гълъби. Красиво-ароматна реч. Истории, които осмислят живеенето. Размотаваш кълбо прежда, не, ти просто го хвърляш, то хуква и конецът му те тегли към Космоса.

Четох Шараф, но не ме драсна. Ти си чувствена.

Ето моето изречение към теб от Пабло Неруда: „Искам да направя за теб това, което прави пролетта с черешата“.