Броеница. Из гънките на паметта

Броеница

Дядо ми имаше кехлибарена броеница. Когато седеше на стола си, без да чете, държеше я в ръцете си и бавно отброяваше по нея зърно след зърно. Наблюдавах го и си мислех, че навярно всяко зърно отбелязва някакъв спомен, който минава през паметта му. Нямам, разбира се, броеница, но когато се отпусна без работа на дивана, и през моята памет понякога минават, кой знае от каква асоциация извикани, кратки спомени, запазили даден образ или преживяване така трайно, сякаш и тях ги е обхванала втвърдената смола на кехлибара. И най-често те ме водят далече назад. Към детството, когато най-богато и поетично съм възприемала непознатия ми още свят. Към младостта, когато най-ярко съм чувствала богатството му. Към вълнуващите отломки от далечната история на моите предци.

Родови хроники

„Няма прародителски портрети, ни фамилна книга“ и в моя род. Основана върху непосредни спомени и за пръв път записана от родителите ми, моята родова памет обхваща едва две-три от предхождащите ме поколения. Споменът за онова, което е било преди тях, мога, както ни уверява цитираното стихотворение на Багряна, само да усещам закодирано в кръвта ми и да го търся в далечни и смътни предания. Но и това, което знам, не е малко, тъй че все пак ще се опитам да разкажа за своите кременски и боровански, войнежовски, търновски и жеравненски баби и прабаби, дядовци и прадядовци. Техните имена не са влезли в историческите анали, но в техния облик и живот се оглежда духовният образ и историческа съдба на народа ни. И за тях аз мисля с любов и чувство на непретенциозна родова гордост.

За татковия род

Съдейки по моя жизнен опит, родовата памет се предава главно по женска линия. Разкази за майчиния си род съм слушала от малка от мама, разказвала ми е за своя род и татковата майка и моя баба. В спомените си баща ми пише, че само смътно си спомня някакви такива разкази в семейството, от дете е знаел само народната песен, в която се говори за преселването на негови предци в Борован. За бабите и дядовците си не пише почти нищо, нито ми е разказвал.

Както изглежда, не ги е и много познавал.

Затова пък за историята на селото си той с присъщата си изследователска прецизност събра това, което е известно от проучвания и документи, спомени и пътеписи, като се консултираше по този въпрос и с усърдния боровански краевед и мой братовчед Ангел Андреевски. Борован е голямо село, което, струва ми се, несправедливо все още не е обявено за град. В турски регистър от ХV век се споменава като село на „войнугани“, т.е. войнишко село, в което турчин не смеел да замръкне. Несправедлива към Борован е и разпространената историческа легенда за преминаването на Ботевата чета през това село. Изследванията на борованските краеведи доказват, че написаното по този повод от леката в това отношение ръка на Захари Стоянов не е вярно. В Борован действително е имало и революционен комитет, и събрани за оръжие пари, но

никой нищо не е знаел за Ботевата чета

и за нейния нощен маршрут през селото. Защото никой от тези, които е трябвало да ги уведомят, не им го е съобщил, както и въобще никой не се е погрижил да подготви посрещането на четата в България.

Разказват, че преминавайки през заспалото село, Ботев казал „Борован спи и вечно ще спи!“. Не зная доколко вярно е, че е казал това, но истината е, че борованските мъже не са били избягали, те наистина са спали, просто защото нищо не са знаели. А че Борован не е заспало, а напротив, по-скоро бунтовно село, доказва го и неговата по-късна история. То взема активно участие и дава жертви и в септемврийските събития от 1923 г., и в антифашистката съпротива през Втората световна война. По това време ние бяхме евакуирани там и помня масовите опозиционни настроения на жителите му.

Помня и стария комунист дядо Трифон,

чиято осанка и държане удивително съвпадаха с представата ми за Гоголевия Тарас Булба. Неговите внуци, дошли си в село след бомбардировките студенти, бяха преминали през затвора, но дядо Трифон селската полиция не смееше да пипа. След 9 септември обаче той се опънал на колективизацията на земята и бил изключен от партията. Не зная известно ли е било това изключване на Цола Драгойчева, но в спомените си тя казва за някогашното си съратничество с него най-хубави думи. А за мен неговият образ, с държането му и преди, и след 9 септември, въплъти представата ми за непокорния нрав на борованци. В Борован се помнело, че родът на дядо ми Цано, татковия баща, е дошъл тук от село Кремена (Долна или Горна), където след някакво

убийство на турчин селото се разбягало.

„Затова се говори в споменатата народна песен „Кани се село да бяга“, която баща ми знаел от малък и която може да се намери в т.6 от 12-томното издание „Българско народно творчество“. В нея се разказва за двама влюбени, чиито родове в бързината на бягството не успели да се споразумеят и избягали на различни места. Нещо, което при тогавашните средства за съобщение било фатално. Дошъл с рода си в „големо село“ Борован, младият Стоян свири тъжно с кавала си на борованската могила, изливайки мъката си по изгубената любима.

Тази песен, изглежда, има предвид действителни лица, защото в Борован се знае, че от Кремена тук са дошли трима братя – Герго, Йото и Стоян, от които именно са произлезли сегашните родове Герговци, Йотовци и Стояновци, считащи се за братовчеди. Татко е от Герговци и ако беше верен на борованските обичаи, дори би трябвало фамилията му да е Герговски. За прадядо си знам само това, че се е наричал Цено. Но за естетическия вкус на баща ми „Цанев“ звучало по-добре от „Ценов“ и той предпочел да се подписва с бащиното си име. А баба ми Цона (дъщеря на Христо и Рада) е от рода Въловци, 8 които са си потомствени борованчани. Интересно, че на този род са му викали и „Българите“. Синовете и внуците на прадядо ми Христо дори се подписвали понякога с фамилията Български. Баща ми допускаше това да е

спомен за прабългарски произход.

Нали съществува мнение, че като селище Борован е съществувал още по време на Първото българско царство. Може и да фантазирам, но към това предположение ме навежда и един обичай, който според разказите на баба ми е бил запазен там до много късно – мъжете в Борован са носели косата си на плитка, сплетена на темето. По време на бабиното моминство още имало старомодни ергени, които се носели така. Първият мъж, който си отрязал плитката, бил моят прадядо Христо, бащата на баба, затова му викали „Христо Късия“. Това предположение ми дава основание и аз като Багряна да си представям някаква „прабаба тъмноока / в свилени шалвари и тюрбан“… Само че моята прабаба не е избягала с „чуждестранен светъл хан“, ами кротко си останала в борованското землище и в края на краищата

правнучките ѝ хвърлили шалварите

и облекли дълга бяла риза, върху която завързали тежък шарен „бръчник“ и дълга красива престилка, облеклото, което е носила баба ми и части от което находчиво бе използвала майка ми, за да уреди един уютен ъгъл около канапето в татковия кабинет.

Баба обичаше да ми разказва за миналото. Много назад във времето обаче не отиваше, най-много до четата на Христо Ботев, героя, който според нея не можел да бъде убит с обикновен куршум, убили го само когато излели за него куршум от жълтица. Разказваше за живота на село и най-вече за своето моминство, за това каква голяма любов са имали с дядо ми Цано, как се искали, въпреки че родовете им по някаква причина не били съгласни. Дядо гласели да го женят за друга мома. И баба много се гордееше с това каква съпротива е оказал той и колко вярно тя го е чакала да свърши войнишката си служба.

С риск да мине за стара мома,

въпреки че била хубава и харесвана, но вярно го чакала. Не се уморяваше да ми разказва за това. Тя беше малко по-възрастна от дядо, както е бил тогава обичаят на село. Оженили се и тя раждала 12 пъти, но изглежда, са имали някаква несъвместимост, защото много деца им се раждали мъртви, а други наскоро умирали. Осиновили и едно дете, останало сираче, то пък умряло като млада булка. Само две от децата им останали живи – татко и леля ми Цвета, тъй че баба и дядо много треперели над тях. Но в тези случаи и съдбата била милостива и на тези две деца дала ген на здрави и дълголетни хора…

Текстът е откъз от книгата на проф. д-р Милена Цанева „Броеница. Из гънките на паметта“ – пъстра и неизбродима галерия от спомени, находище на свидни отломки от паметта за рода и семейството на авторката, за детството и младостта й, за исторически събития, пречупени от детските й очи, за разнообразни случки от всекидневието на времето, в което е живяла, за жизнения облик на интересни хора, които е познавала. Оживяват картини от някогашна София, чуват се гласовете на Дора Габе, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Петър Динеков, Ангел Каралийчев, Тончо Жечев и други видни писатели и литературоведи.

Чл.-кор. на БАН проф. д-р Милена Георгиева Цанева е дъщеря на литературния критик акад. Георги Цанев и поетесата Пенка Цанева-Бленѝка. Тя е сред най-изтъкнатите литературни историци и критици в областта на българската литература след Освобождението.