Бюрхан Керим завършва Актьорство за драматичен театър и Режисура в сценичните изкуства в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов“. През годините на следването посещава лекции по драматургия и прави първи опити за драматургично писане и сценични адаптации на белетристични текстове, част от
които реализира в свои постановки. „Лавандуловото момче“ е неговият дебютен роман.
Книгата е балкански магически реализъм. Роман, чието око гледа в процепа, от който струи светлината на магичното, надделничното, метафизично живеене. Вярваме безусловно в него, докато сме деца, но какво се случва с дръзналия да не се отказва от тази вяра и след това?
Кога започна да пишеш художетсвени текстове?
Един от първите ми спомени е как диктувам на леля някаква формула за магическа отвара, игра. Уверявах я, че съм открил тайните съставки и тя непременно трябва да ги запише, за да не изчезнат. Сега си давам сметка, че просто съм
измислял разказ за момче-откривател.
Как театърът повлия на твоето писане или не е?
Театърът те дисциплинира да не графоманстваш, учи те да мислиш в живи конструкции, развива чувството за композиция, действие и изобщо целия инструментариум как една идея да се разгърне във време-пространството. И да ти
е интересен най-вече човекът и това, което му се случва между живота и смъртта.
С какво твоите герои са по-различни? Разпознаваш ли се в тях?
Интересни са ми хората, които изнамират смисъл в безсмилицата, проявяват гениалност в неочаквани ситуации, вярват… и неусетно прозата на техния живот започва да се усеща като поезия. В такава посока търся и моите герои.
Можеш ли да кажеш за какво е твоят роман?
Според мен романът сблъсква интуицията за необикновеност на живота в непрестанно очакване на чудо и настъпленията на реалността, в която екзистенциалните ценности са подложени на заличаване. Обичаш силно някого, след това ставате непознати. Умират близки – сякаш никога не са съществували, а си ги измислил. Смъртта на спомените, старостта с нейните ограничения… Исках да напиша роман, в който да няма приключения, а основното действие да е
съзерцанието, да се взираш през един далекоглед и да задаваш въпроси. И в крайна сметка какво ти остава от седмицата, когато дойде поредният скучен понеделник…
Кой си ти? Как би се описал?
Понякога се спирам, правя си „оперативка“, за да определя къде се намирам, от какво наистина имам нужда, после си нахвърлям конкретни стъпки и никога не действам по тях. Кой може да каже, че познава себе си?
0 Коментара