Чушки!

Шмугнах се покрай пощенските кутии и тъкмо да отпраша нагоре по стълбите, когато от запечатания асансьор изскочи подобие на Йети. Ужасът кондензира по повърхността на мозъчните ми гънки и вледени невронната ми система. Вцепених се като полска мишка пред питон албинос.

Чудовището ме сграбчи за реверите и изхриптя:

– Регенерат с регенератите! Къде ти е маската?

– Ха, ама това ти ли си?! –  индентифицирах виолетовите очи зад двата слоя плексиглас – на шлема и очилата.

Поуспокоен разгледах другарката Станимирова,  член на триумвирата на входното ръководство (заедно със съпруга си и Петракиева от петия). С този бял маскировъчен халат на елитен десантчик от 101-ви алпийски полк напомняше на негатив на Дарт Вейдър. Устата и носът й бяха плътно покрити с няколко ката високотехнологична материя, която вероятно пропуска само молекулите кислород – никакъв азот, никакви въглеродни оксиди и инертни газове. Да не говорим за вируси и бактерии.

– Маската! – изсъска достопочтената касиер-домакинка на етажната собственост. Погледът й бе по-твърд от оръжейна стомана, повърхностно азотирана по способа на взривното разпрашаване. Светкавично бръкнах в двата джоба на якето и ги извадих с хастарите навън. Демек – ей те тука некъде ми е, ама що така не я намирам?!

– Допреди секунда бях с хирургическа номер девет. Явно някой я е тафнал…

Станимирова ни най-малко не се трогна, хвана ме за врата, изведе ме навън и навря лицето ми в студеното флоатно стъкло на входната врата. Залепената отвътре бележка за поредното събрание на съкооператорите започваше с апокалиптично предсказание:

КОВИДЪТ ЩЕ ПРОМЕНИ ЖИВОТЪТ НИ ЗАВИНАГИ!!!

Бях я видял, разбира се, но нямах никакво намерение да си губя времето. Как да ми хрумне, че врагът дебне в спрения заради заразата асансьор?

– Чети!

Мрън-мрън, почнах, на 20-и този месец, от 20 часа, в търговски обект номер 5 ще се проведе Общо събрание на етажната собственост  с дневен ред…

– Коя дата сме днес, Котаранче?

Един единствен път жена ми бе сглупила да се обърне така към мен пред други хора, – возехме се в асансьора с Петракиева от петия – но явно конфиденциалността на личните данни не бе на особена почит в нашето малко общество.

– Мииии – проточих глас.

– Не ми микай, не съм твойта „мишчица”!

Това трябва някой от съседите да го е чул през отворената ни балконска врата, щото извън апартамента аз съм много внимателен. – Двадесети, Котаранче, двадесети сме!

– Ама дали сме този месец? – плахият опит за шега от моя страна се оказа голяма грешка. Станимирова се разсмя истерично, като при това ме обърна и инстинктивно придърпа към себе си. Двата й достолепни символа на женствеността започнаха да ми нанасят равномерни удари – ляв, десен, ляв, десен.  Тази жена си колосва сутиена с олово – ми мина през ума, докато темето ми блъскаше по джама с настойчивостта на превъзбуден кълвач.

– Двадесети този месец, двадесет часа и петдесет и осем минути. Не само не четеш, ами и часовник не познаваш. Ти си последния кръшкач – другите вече ги залових. Провалихте началото в 20:00, ама събранието по закон се отлага за след час.

Странно – напълно разбирах какво говори, въпреки плътната звукова бариера. Вероятно ми действаше телепатично. Похитителката ми ме прихвана здраво през кръста, заобиколихме блока и бях грубо стоварен пред вратата на търговски обект номер 5 – бирария, пуснала кепенците още в началото на пандемията.  Мъжът й тутакси отключи и ни пропусна да влезем, като някак си успяваше да прикрива с пренебрежимите си размери евентуалните пролуки, през които биха могли да се измъкнат, изтекат или се изпарят запрените вътре съкооператори. Не, че някой се опита – насядали по един на маса, едва дишаха през маските след цял час под ключ. Пристъпих гордо, все едно съм дошъл по собствена воля и на собствен ход. Взех си маска от отворената кутия, поставена заедно с шише дезифектант върху първата маса до вратата. Напръсках си дланите, впрегнах двете си уши в ластици и огледах с презрение присъстващите, давайки си вид, че мога да си тръгна когато поискам. Повечето си цъкаха на телефоните и въобще не обръщаха внимание.

– Събрахме се! – обяви председателят с апломб, усвоен от рекламните блокове в турските сериали. – Да караме по закона. Контролният съвет в лицето на Петракиева може да потвърди, че събранието е легитимно. Ще го водя аз, протоколчик – другарката… ъъъ… госпожа Станимирова. Който е съгласен, така, против – няма, приема се. Точка първа: Мерки срещу Пандемията!

– Апропо, – професорът от мезонета на последния фиксираше Станимирова с изпепеляващ поглед изпод пищните вежди – апелирам навсякъде в протокола думата „пандемия“ да се пише в кавички. Пандемия няма – това е ясно и на малките деца.

Това си беше чиста проба бунт на кораба, но Станимиров се престори, че нищо не е чул и спокойно си довърши експозето:

– Други точки –- няма! Който е съгласен – моля да гласува. Единодушно – приема се.

– Чакай бе, как единодушно, аз не гласувам! – проплака пискливият гласец на Колев, собственик на двата апартамента на третия и на помещението, в което се намирахме в момента. – Нали трябваше да разгледаме моята молба за навес пред заведението и тротоарно право?  Как да намеря нови наематели в тая пандемия в кавички без маси на открито?

– Какво значи трябва, бе Колев? Има ли го в съобщението на входа и – както си му е реда –  седмица по рано да се обнародва? Да не съм го измислил аз този Закон за етажната собственост, законите са за това – да се спазват.

– Има го, как да го няма?!

– Ми не знам, бе Колев, в моя екземпляр го няма – Станимиров размаха някакъв лист. – А това, че някой гамен го е дописал върху съобщението на входа, при това с химикалка и забележете – с правописни грешки – това ни най-малко не касае нашето събрание.

– Гад мръсна, – Колев бе свалил маската и пръскаше слюнки на два метра и двадесет и седем сантиметра. – Нали ти ми каза да го допиша, бе!

– Така ли, я ми припомни, кога е било това, ти с кого беше, с някой от съкооператорите ли, или много удобно ще се окаже, че си бил сам, само дето сам в твоя случай нищо не значи, тъй като ти, доколкото аз преценям, почти никога не си сам. Докато говорехме бели мишки ли тичаха по коридора или червени слонове пълзяха по стените, а, Колев? – Станимиров беше напълно спокоен, даже не влагаше сарказъм в думите си. Само топла загриженост.

– Ти, ти, ти… – Колев почервеня и се изду от справедлив гняв, като заприлича на пълен с хелий червен слон, който аха да се въздигне до тавана.

– Хайде сега, стига дава заето като телефон на Софийска вода. Другия път ще ти разгледаме казуса, ако все още е актуален. Сядай и да караме по същество.

– И си сложи незабавно маската! – избоботи Станимирова.

– Добре, но в такъв случай, – изписка Колев – искам незабавно да се пусне асансьора. Как така ще го запечатвате без резолюция на Общото събрание?

– Искът на ищеца е напълно допустим – Качамаков, пенсиониран съдия, изпревари бурната реакция на председателя. – Това е напълно в контекста на дневния ред, защото спирането му бе обявено за първата мярка срещу Пандемията.

– Имате предвид „пандемията“ – обади се пак професорът, като правеше заешки ушички с двете си ръце. Пандемия няма – това е ясно на всеки, който…

Вече над осемдесет, трудно подвижен,  с наднормено тегло и астма, професорът обитаваше  мезонет на последния етаж. Вместо пръв да се възпротиви на изваждането на асансьора от експлоатация, седнал да обяснява, че няма пандемия. Разбирам да беше вирусолог, а той – музикант!

Тук дневният ред леко се отклони към точка „разни“, която – според Качамаков – „…е иманентна и неотменима във всеки уважаващ себе си дневен ред.“

След половин час дебати се оформиха две мнения, изразени от групата на неползвателите на асансьора (живущите от първия до третия етаж) и групата на ползвателите (останалите). Първите твърдяха, че в асансьора пикаят тези, които го ползват, защото е логично човек да пикае в асансьора, докато се вози в него, къде се е чуло и видяло да се пикае в спрял асансьор. Според другите с асансьора нарочно се злоупотребявало докато е на партера – от неползвателите. Кой е луд да уринира, ако ще трябва да търпи тази смрад докато се вози? Стигна се до гласуване и понеже тези от горните етажи бяхме мнозинство, се прие с вишегласие, че малцинството е виновно. А също, че ще се извика специална фирма за почистване, обеззаразяване, обезмирисяване, дезодорация и одоризация, която в рамките на мерките срещу Ковида (да, професоре, всички знаем, че такова нещо няма, но все пак нека да се застраховаме), ще наблегне и на „химическата третация“ (според Качамаков) и на асансьора.

– Не е лошо да бъдат сменени долните три бутона – вметна Петракиева от петия. – Някой идиот ги е горил…

– Вероятно са овъглени от късо съединение при обливането със скверни струи… – бойко възрази Станимирова.

– Баш така е било – Станимиров ме изгледа кръвнишки.

Той еднолично ги разтопи, за да не ползвали асансьора неползвателите. Ама няма как да го издам, щото аз му дадох идеята, че и запалка. Де да знам, че е толкова глупав, та да почне от най-долния бутон, без да му дойде наум, че всички го ползваме, защото е за партера.

– Понеже мочката е солена и е електролит! Някой млад ще да е, според както аз преценям, та да хвърли чак до бутоните!

Веднага се презастрахова хитрата му лисица! Толкова са ми ясни с жена му, че ако си отворя устата… Ето и сега – щели да извикат „специална“ фирма да обеззаразява срещу Ковида! Да, бе – виж ми окото. За десет лева Петракиева от петия ще мине с белина, а ония двамата ще присвоят с фактура от битака останалите пари. Управляващите в цял свят гледат да прилапат нещо покрай мерките за пандемията. Знам им аз игрите!

Преди време Станимирови ни убеждаваха, че тайнственото изчезване на крушките от коридорите и асаньора се дължи на зъл дух. Ама аз тайно ги бях белязал, та се „светнах” какво се случва, след като започнаха да се появяват отново – уж като „нови”. Намекнах й на Станимирова за този феномен, а тя ми вика, че със същия фулмастер, дето са драснати крушките, били написани мръснишките стихове по стените. Така стихнахме до консенсус, че същият дух  изразява недвусмислените сексуални желания в мерена реч, краде саксии от междуетажните площадки и дори е отмъкнал старата печка, запречваща входа към мазетата в последните седемнадесет години. Явно съм сгрешил в убеждението си, че това се е случило точно ден, след като видях Станимирова да беседва на улицата с ром, сочейки входа ни, още повече, че такова нещо въобще не се е случвало.

След този задушевен разговор тя започна да се обръща към мен с „поете“, придружено с намигване. Докато жена ми не изпусна онова „котаранчо“ пред Петракиева от петия…

– Разходите ще разделим „на глава“, като ще участват всички етажи – резюмира Станимиров.

Тук Качамаков се опита да възрази, че законът повелява да се дели пропорционално на идеалните части от собствеността на общите площи на етажната собственост, но Колев и професорът скочиха срещу него. Аз се опитах да го защитя, защото и нашият апартамент бе малък, обаче Станимирова ме контрира подло:

– Ти нямаш думата! Знаеш ли колко пари дължиш на касата?

Бях абсолютно наясно колко дължа –  от една страна – защото го имаше черно на бяло на табло във входа, написано с ей такива огромни букви и още по-големи цифри, от друга – защото няма как да забравиш нещо, което ежедневно ти се напомня устно, писмено и дори визуално. Всеки път като реша да видя Витоша от прозореца на спалнята ни, попадам на грозна гледка – некадърно изрисувано розово прасе на кафяв фон и надпис на гърбината – „Свиня такава, ДЪЛЖИШ – … лв …ст.” На празното място текущо се лепяха яркожълти листчета с цифри. Тази сутрин бяха 42 и 28.

– В този ред на мисли – председателят се изкашля за авторитет – е постъпило предложение от другар… пардон, госпожа Станимирова, което в резюме гласи, за да не ви го чета цялото, че трябват спешни мерки към  престъпниците, дето не си плащат режийните. Също така се апелира да се използват специални скоби за врата, нещо като тези за неправилно паркиране. Поставят се отвън и не позволяват на вратите да се отворят.

– Нулева търпимост към подобни! – Колев скочи въодушевено на крака. – Те такива отказват и да се ваксинират, най-нарочно разпространират  пандемията!

–  Каква пандемия, бе?! – ревват в синхрон всички съкооператори и сочат дисплеите на смартфоните си.

– Хайде да не е чак нулева търпимостта, – спокойно продължава мисълта си председателят на домсъвета – ама предлагам прагът да се фиксира на 42 лева и 28 стотинки. Възражения – няма, приема се.

Аз, разбира се, също гласувах, въпреки че бях прозрял пъкления им план, но всъщност не ми пукаше – начи, за мен скобите бяха безмислени, защото всички имаха допълнителни бронирани врати, дето се отварят навън, а аз – не. Вратата на моя апартамент си се отваря навътре. Обаче забелязах, че всички се хилят ехидно, което показваше, че това явно е било предварително съгласувано. Уж събрание за Ковида, а всъщност целта е била мен да ме ударят!

– Не съм съгласен – извиках пламенно.

– Какво не си съгласен, Писанчо? – попита нежно Станимирова.

– Не съм съгласен да се гледат котки и кучета в апартаментите! Петракиева от петия да натири помияра, дето вие на луна, ти, Станимирова, също, ако обичаш, да разкараш  косматото същество, дето прилича на увита в губер футболна топка. Докога ще търпим косми по стълбите?! В извънредно положение сме, все пак! Засрамете се!

– Чакай малко миличък. Ти както си го подкарал, що не се обявиш и против хамстерите – мръсницата  визираше моя хамстер Хамаз, който редовно бягаше от апартамента и плашеше мирното гражданство. Само на Колев хич не му пукаше, той си имаше негови талибани. Преди два дни Хамазчо бе станал жертва на научните амбиции на моя малкия гений – след напълно успешна мозъчна интервенция с последвали  усложнения. Но това все още никой не го знаеше.

– Ми да, против всякакви животни съм. Тук е за хора, не е за всякакви гадни твари… Край. Който е съгласен да гласува, против няма – приема се, да се протоколира. Чу ли, Станимирова – не се мотай, а протоколирай!  Никакви песове, котки и гризачи!

Използвах суматохата, предизвикана от моята невиждана смелост, гордо се изнизах през вратата, след което я затръшнах категорично.

След три дни получих призовка – да се явим със съпругата ми „за справка“ в районното полицейско управление. Явихме се, викам им, ние сме съвестни граждани. Връчиха ни заповед за напускане на собственото ни жилище в едноседмичен срок, придружена с протокол от решение на общото събрание. Черно на бяло се твърдеше, че сме боледували редовно от Ковид, пръскали сме зараза в общите части на етажната собственост, пикаели сме в асансьора и не сме си плащали режийните. Решението било  взето единодушно. Дори аз съм гласувал „за”, като преди това съм порицал себе си с думите: „Тук е за хора, не е за всякакви гадни твари!”

Обясниха ни, че по „Закон за етажната собственост” съкооператорите ни имали право за подобна санкция, а полицията е длъжна да пази правата на гражданите. В такива моменти като настоящия – извънредно положение и прочие –  трябвало да проявим гражданска съвест и да приемем съдбата си с достойнство.

Що се отнася до  кучето на Петракиева – по документи се водело биоаларма, казаха, а косматото недоразумение на Станимирова й било предписано от личният лекар – да й отнема отрицателните емоции.

Да ви кажа право, изобщо нямаше да ми дреме за някаква си заповед, но докато се наслаждавахме на факта, че властите мислят за гражданите, се оказа, че някой е монтирал скоба на вратата на нашия апартамент. Отвътре.

Сега временно сме се настанили под навеса пред търговски обект номер 5 – вдигнаха го за ден, явно въпросът на Колев все пак е бил преразгледан и решен положително.

Тази сутрин ни посетиха от РЗИ, за да се уверят, че спазваме разпорежданията за Ковида, но ние сме пружинки – редовно дезинфекцираме, пазим дистанция и прочие. Гледаме с оптимизъм напред. Тук „Закон за етажната собственост” няма юриспрудквобеше, защото не сме в сградата. Обаче преди час съмнителни елементи се завъртяха наоколо – приличаха на  общинари. Явно ще ни искат тротоарно право.

А някой ще ми разправят, че Ковидът щял да промени животът ни завинаги! Чушки!