Всички травми са предвербални – пише психиатърът Бесел ван дер Колк и твърдението му е вярно в два аспекта. Първо, психичните рани често се нанасят, преди мозъкът да се научи да формулира вербален наратив, както беше и в моя случай. Второ, дори след развиването на езикова способност някои рани се запечатват в области на нервната система (в мозъка и в други части на тялото), които нямат нищо общо с езиковия и понятийния апарат. Те се съхраняват в части от съществото ни, до които думите нямат пряк достъп. Можем да наречем това ниво на травматично кодиране субвербално.
Както обяснява Питър Ливайн: Съзнателната, експлицитна памет е само провербалният връх на много дълбок, исполински айсберг. Тя почти с нищо не подсказва за подводните пластове на първичния имплицитен опит, който ни управлява по неподозирани от съзнанието начини.
Трябва да отбележа, че, за нейна чест, жена ми не позволява да прехвърлям цялата вина за изблиците си върху нацистите, фашистите и бебешката травма. Да, предисторията заслужава състрадание и разбиране – които тя ми дава в изобилие, но идва момент, в който Хитлер ме накара вече не минава. Всеки може и трябва да поеме своята отговорност. След 24 часа мълчаливо цупене от моя страна ѝ писна и каза:
– О, стига толкова.
И на мен ми стигаше. Това беше белег за напредъка и относителното ми съзряване, защото преди време биха минали няколко дни, ако не и повече, докато спра да се муся, негодуванието ми да се разсее, сърцето ми да се размрази, лицето ми да се отпусне, гласът ми да омекне и главата ми да се завърти доброволно и с обич към партньора ми в живота.
– Проблемът е, че съм женен за човек, който ме разбира – неведнъж съм промърморвал аз, и то само отчасти на шега. Разбира се, в действителност голямото ми щастие е, че съм женен за човек със здрави граници, който ме вижда такъв, какъвто съм в момента, и не желае да търпи до безкрай бремето на продължителните ми непланирани пътувания в далечното минало.
Какво представлява и как действа травмата
Травматичният отпечатък е по-ендемичен, отколкото предполагаме. Твърдението вероятно озадачава, защото думата травма се среща навсякъде в днешното общество. На всичкото отгоре е възприела няколко ежедневни валенции, които объркват и размиват смисъла ѝ. Важно е обаче да имаме ясно и точно разбиране за нея, особено в областта на здравето – а тъй като нещата са свързани, това означава и в практически всички останали обществени сфери.
Думата травма обикновено извиква представи за катастрофални събития: урагани, насилие, изоставяне, война. Това води до непреднамерения и подвеждащ ефект на свързване на травмата със сферата на абнормното, необичайното, изключителното. Ако съществува категория на травматизирани хора, то значи повечето от нас не са. Точно тук пропускаме същественото. Травмата пропива цялата ни култура: от функционирането на личността през социалните отношения и родителството до образованието, попкултурата, икономиката и политиката. В действителност човек без белези на травма би бил аутсайдер в нашето общество. По-близо бихме били до истината, ако попитаме: къде се намира всеки от нас в широкия и забележително всеобхватен спектър на травмата? Кои от множеството ѝ белези носим през целия си (или почти целия) живот и какви са последиците от това? И какви възможности ще се отворят, ако ги опознаем по-отблизо, дори интимно?
На преден план изниква още по-фундаменталният въпрос: какво представлява травмата? За мен тя означава вътрешно нараняване, трайно разкъсване или разцепление вътре в индивида вследствие на болезнени преживявания. По тази дефиниция травмата се заключава преди всичко в настъпващото вътре в някого в резултат на трудни или мъчителни събития, а не в самите събития.
Иначе казано, травмата не е това, което ти се случва, а това, което се случва в теб.
Представете си автомобилна катастрофа, при която човек претърпява мозъчно сътресение. Произшествието е това, което му се е случило, травмата – това, което остава впоследствие. Аналогично, психологичната травма в нервната система, ума и тялото е много по-трайна от инцидента (или инцидентите) сам по себе си и може да бъде провокирана във всеки един момент. Тя е констелация от трудности, съставена от самата рана и допълнителните проблеми, които ранеността налага на тялото и душата: непреработените емоции, които предизвикват, динамиката на справяне, която ни диктуват, трагичните, мелодраматичните или невротичните сценарии, които неволно, но неумолимо изживяваме, и не на последно място – следата, която оставят върху тялото.
Когато раната не заздравее от само себе си, има два варианта: или остава отворена, или по-често образува дебела кора от фиброзна тъкан (белег). Отворената рана е постоянен източник на болка и е готова да се възпали при най-малкото дразнение. Кара ни все да се пазим и да ближем раната, както казват хората; ограничава способността ни за гъвкаво движение и уверени действия, защото се боим да не пострадаме отново. Белегът е за предпочитане, понеже осигурява защита и цялост на кожата, но също има недостатъци: стегнат е, твърд, негъвкав, неспособен да расте, безчувствен. Оригиналната здрава, жива тъкан не се регенерира.
Независимо дали прилича на отворена рана, или на белег, непреработената травма ограничава Аза както във физически, така и в психологичен аспект. Тя потиска вродените способности и предизвиква трайно изкривяване на виждането за света и за другите хора. Докато не бъде преработена, травмата ще ни държи в миналото, ще ограбва богатствата на настоящето и ще ограничава потенциала ни. Тя фрагментира Аза, като ни кара да потискаме наранените и нежеланите части на душата. Освен това, докато не бъде забелязана и призната, травмата възпрепятства развитието. В много случаи – като моя, тя помрачава чувството за лична стойност, трови връзките ни и подрива умението да ценим самия живот. На ранен етап от живота би могла дори да осуети правилното развитие на мозъка. И както ще видим, травмата е предшественик и фактор за най-различни заболявания през целия живот.
Взети заедно, тези ефекти съставляват сериозно и фундаментално препятствие пред благоденствието за много хора. Нека още веднъж да цитирам Питър Ливайн: Травмата е вероятно най-избягваната, пренебрегвана, омаловажавана, отричана, зле разбрана и нелекувана причина за човешкото страдание.
Два вида травма
Преди да продължим, бих искал да направим разграничение между две форми на травмата. Първата – смисълът, в който клиницисти и преподаватели като Ливайн и Ван дер Колк обикновено използват думата – обхваща автоматичните реакции и адаптациите на единството на ума и тялото към специфични, разпознаваеми, раняващи и нетърпими събития в детството и след това. Както ме е научила медицинската работа и е видно от множество научни изследвания, много деца претърпяват болезнени преживявания – от откровено насилие до тежко занемаряване, бедност, расизъм или репресии, които са ежедневна реалност в много общества.
Последиците могат да бъдат ужасяващи. Подобни травми провокират множество симптоми, синдроми и състояния, диагностицирани като физическа или ментална патология, далеч по-често от предполаганото. Връзката остава почти невидима за конвенционалната медицина и психиатрия, освен при специфични болести като посттравматичния стрес.
Някои наричат този вид травма травма с главно Т. Тя стои в основата на много проблеми, които обозначаваме като психични заболявания. Освен това предразполага към физически заболявания и предизвиква възпаление, повишава физиологичния стрес, нарушава правилното функциониране на гените и др. В обобщение, травмата с главно Т настъпва, когато на уязвим човек се случват неща, които не би трябвало да се случват – злоупотреба с дете, насилие в семейството, тежък развод или загуба на родител. Всички те намират място сред критериите в известните проучвания за неблагоприятни събития в детството. Отново, травматичните събития сами по себе си не са тъждествено равни на травмата, която настъпва непосредствено след тях вътре в човека.
Има още един вид травма, който аз определям като почти универсален за нашата култура и който някои наричат травма с малко т. Често наблюдавам трайните белези, които привидно обикновени събития (които един забележителен изследовател описва като по-малко запомнящите се, но болезнени и далеч по-разпространени злочестини на детството) оставят в душата.
Сред тях са тормозът от връстници, нехайните, но повтарящи се остри коментари на добронамерен родител и дори липсата на достатъчна емоционална връзка с обгрижващите възрастни.
Децата, и особено по-чувствителните от тях, могат да бъдат наранени по най-различни начини: както от случващи се лоши неща, така и от неслучващи се хубави – като липса на хармонизация или чувство, че не са забелязани и приети от родителите си. Травмата от този тип не предполага ясно изразен дистрес или страдание, но също може да причини болка заради откъсването от Аза, възникващо в резултат от незадоволяването на фундаментални потребности.
Британският педиатър Д. У. Уиникот го обобщава с думите: Нищо не се случва, когато би трябвало да се случи нещо благотворно – тема, към която ще се върнем отново, когато разглеждаме въпроса за човешкото развитие. Травмите в ежедневието лесно могат да ни накарат да се чувстваме като осиротели деца – пише психиатърът Марк Епстийн.
Ако на фона на трупаните с десетилетия доказателства травмата с голямо Т едва се регистрира на екрана на медицинските радари, то тази с малко т не предизвиква дори изписукване.
Въпреки разграничението между двата вида травма, имайки предвид континуума и широкия спектър на човешкия опит, нека не забравяме, че в реалния живот линиите са флуидни, не се прекарват лесно и не бива да се подчертават излишно. Бесел ван дер Колк красноречиво резюмира общото между двата типа: Травмата настъпва, когато не ни забелязват и познават.
Макар двете форми на травмата да засягат живота и поведението на хората по различен начин (големите травми като цяло водят до по-силен стрес и ограничаване на функционирането), в много отношения се припокриват. И двете представляват фрактура на Аза и на връзката със света.
Именно тази фрактура е същността на травмата.
Или както пише Питър Ливайн, травмата е загуба на връзката – със себе си, със семейството, със света наоколо. Тази загуба се установява трудно, защото настъпва бавно във времето. Ние се приспособяваме към малките промени, понякога без да ги забелязваме. Изгубената връзка постепенно се интернализира и започва да формира възгледите ни за действителността, карайки ни да вярваме в света, какъвто го виждаме през пропукания ѝ обектив. Отрезвяващо е да осъзнаем, че представата ни за себе си и обичайното ни поведение, включително много от привидните ни силни страни – най-функционалните и нефункционалните аспекти на нормалния ни Аз – често до голяма степен се дължат на травматична загуба. За мнозина може би е смущаваща мисълта, че колкото щастливи и приспособени да мислим, че сме, много вероятно е да попадаме някъде по спектъра на травмата, дори да е далеч от главното Т. Сравненията не работят. Няма никакво значение дали можем да посочим други хора, които изглеждат по-травмирани от нас, защото страданието не подлежи на сравнение. Не е оправдано и да използваме травмата, за да си придаваме важност пред другите (Ти не си страдал като мен) или да омаловажаваме основателното им недоволство от деструктивното ни поведение. Всеки от нас носи ранитe си по свой начин; няма нито смисъл, нито достойнство в опитите да ги съпоставяме.
Какво не е травмата
Вероятно сте чували някой – или самите себе си – да казва нещо от типа: Божичко, филмът беше много тежък, направо ме травмира. Или сте чели (обикновено пренебрежителни) статии за настояванията на студенти за предупреждения за съдържание, за да не бъдат ретравматизирани от лекциите. Употребата на думата в такива случаи е разбираема, но неуместна; в случая хората говорят за физически и/или емоционален стрес. Както посочва Питър Ливайн: Всички травматични събития са стресиращи, но не всички стресиращи събития са травматични.
Едно събитие е травмиращо или ретравмиращо само ако отслабва човека, т.е. ако му налага трайни психически или физически ограничения. Много неща в живота, включително в изкуството, социалното взаимодействие и политиката, могат да ни смущават, разстройват и напрягат, без да ни нанасят нова травма. Това не значи, че стресът в настоящето не може да задейства старите травматични реакции, макар да нямат нищо общо със случващото се в момента – като един автор, който се прибира от път. Но не можем да кажем, че ни ретравматизира, освен ако с времето не ни направи още по-ограничени отпреди.
Предлагам ви един относително надежден процес на елиминация. Не е травма, ако в дългосрочен план:
- не ви ограничава и сковава, не намалява способността ви да чувствате, да мислите, да се доверявате и да утвърждаватe себе си, да преживявате страдание, без да се отдавате на отчаяние, да състрадавате на другите;
- не ви пречи да преживявате болка, скръб и страх, без да се чувствате смазани от тях и без да се налага да търсите бягство в работата си или компулсивно поведение за самоуспокояване и стимулиране с всякакви средства;
- не се чувствате заставени да възвеличавате или да засенчвате себе си, за да получите признание или да оправдаете съществуването си;
- не накърнява способността ви да се чувствате признателни за красотата и чудото на живота.
От друга страна, ако откривате тези хронични ограничения у себе си, напълно възможно е те да отразяват сянката на травмата върху душата ви и наличието на незараснала емоционална рана, независимо от размера на буквата Т.
Травмата води до разединение с тялото
– Щом някой нахлуе в теб, щом проникне в теб, тялото вече не ти принадлежи – казва ми писателката Ви, известна доскоро като Ева Енслър, спомняйки си сексуалното насилие от баща си, когато била малко момиче. – Това е пейзаж на ужас, предателство, скръб и жестокост. Последното място, на което искаш да бъдеш, е в собственото си тяло. Така започваш да живееш в главата си и си стоиш там, горе, без да можеш да предпазиш тялото си или да го опознаеш. Аз имах в себе си тумор с размерите на авокадо и не знаех – ето колко откъсната бях от себе си.
Макар личната ми история да е съвсем различна, аз добре разбирам за какво говори тя. В продължение на много години най-трудният въпрос, който някой можеше да ми зададе, беше: Какво чувстваш? Обикновено отговарях с раздразнение: Откъде да знам? Но нямаше проблем да ме питате какво мисля: там бях факир. Да не знаеш как или какво чувстваш обаче, е несъмнен признак на разединение с тялото.
Каква е причината за подобно откъсване? В моя случай спекулациите са излишни. Като бебе във военна Унгария аз съм страдал от хроничен глад, дизентерия и състояния на остър дискомфорт, които са били страшни и стресиращи дори за възрастните, какво остава за едногодишно дете. Освен това съм попивал ужаса и неумолимия емоционален дистрес на майка си. При липсата на облекчение естествената – и единствена – реакция на младия човек е да потисне и да се откъсне от чувството, което свързва със страдание. Спираш да познаваш тялото си. Колкото и да е странно, това самоотчуждение по-късно може да се прояви, маскирано като сила – например, в способността ми да работя на високи обороти, когато съм гладен, напрегнат и уморен, без да обръщам внимание на нуждата от почивка, храна и отмора. При други разединението с тялото се проявява като неумение да спрат да ядат и да пият – те просто не познават сигнала Стига толкова.
Независимо от формата, която приема, разединението е ясно видимо в живота на травмираните хора и представлява важен аспект от констелацията на травмата. В случая с Ви започва като естествен, задължителен механизъм за справяне на организма. Тя не би могла да преживее ужасите в детството си, ако беше продължила да чувства и да възприема всеки миг от физическото и емоционалното мъчение, осъзнавайки докрай случващото се. В този смисъл механизмите за справяне са милостива благодат, която в краткосрочен план спасява живота. С времето обаче те, макар и неволно, се запечатват в психиката и соматиката като незаличими обусловени реакции и се превръщат в неумолими механизми, които вече не ни служат в настоящето.
Резултатът е хронично страдание и както ще се убедим, нерядко – заболявания.
– Забележителното в моето премеждие с рака – споделя Ви – беше, че когато се събудих след деветчасова операция, при която бях изгубила няколко органа и седемдесет лимфни възела, и цялата бях окичена с торбички и тръбички, за първи път в живота си се почувствах тяло… Беше болезнено, но и вълнуващо. Сякаш си казвах: Аз съм тяло. Божичко, аз съм тук. Аз съм в това тяло.
Разказът ѝ за внезапното завръщане във физическото тяло е емблематичен за ефекта на изцелението: когато оковите на травмата се разхлабят, ние с радост се сливаме с откъснатите части от себе си.
Травмата прекъсва връзката с интуицията
На обикновения човек в ситуацията на Ви Природата би препоръчала или да избяга, или да се бори срещу посегателството върху тялото и душата. Но за малкото дете нито един от тези варианти не е възможен, защото би го поставил в още по-голяма опасност. Затова Природата има и резервен план: потиска и двата импулса, като изключва емоциите, които биха предизвикали такива реакции. Потискането напомня на замръзването, което наблюдаваме у всички животни, когато не могат да се борят или да избягат. Но има една ключова разлика: когато ястребът отлети, опосумът може да продължи живота си, както си знае. Стратегията за оцеляване е била успешна. Травматизираната нервна система обаче никога не излиза от състоянието на замръзване.
Ние имаме чувства, защото те ни казват кое подпомага оцеляването ни и кое му пречи – казва покойният невроучен Як Панксеп. Емоциите, подчертава той, не възникват от мислещия мозък, а от първичните мозъчни структури, свързани с оцеляването. Те са двигателите и гарантите на живота и развитието. Силният гняв активира реакцията за борба; силният страх мобилизира за бягство. Ето защо, ако обстоятелствата повеляват да потиснем естествените, здравословни импулси да се защитим или да избягаме, то вътрешните усещания, които са ги подбудили – а именно, чувствата – също трябва да бъдат заглушени. Няма тревога, няма мобилизация. Ако ви се струва нецелесъобразно, то е такова само в много ограничен смисъл. На екзистенциално ниво е най-малкото зло и единственото решение, което намалява риска от още по-голяма вреда за съществото.
В резултат потискаме (изтласкваме) усещанията си за света, а често за допълнителна защита втвърдяваме и психическата си черупка. Ярък пример за това четем в мемоарите на Тара Уестоувър – Образована. В откъса тя си спомня ефекта от насилието, упражнявано от брат ѝ. което родителите ѝ предпочели да игнорират:
“Аз се виждах неуязвима, твърда като камък. Първоначално почти не вярвах в тази теория, но един ден тя се превърна в истина. И тогава можех да си кажа съвсем искрено, че това не ме наранява, че той не ме наранява, защото нищо не е способно да ме нарани. Дори не разбирах колко болезнено права бях. И колко куха отвътре бях станала. През всичките моменти, в които се бях вманиачила по последиците от онази нощ, така и не бях осъзнала очевидната истина: че най-голямата ми рана бе резултат от повтарянето, че нищо не е способно да ме нарани.”
Травмата ограничава гъвкавостта на реакциите
Да се върнем за момент към трагичната случка от началото на тази глава и да я пренесем в паралелна вселена, където импринтът от моята травма не управлява всичките ми реакции.
Самолетът каца и аз виждам съобщението на Рей. Хи, не това очаквах – казвам си. – Но я разбирам: вероятно се е увлякла в рисуването. Нищо ново, нищо лично. Мога дори да се поставя на нейно място: колко пъти съм потъвал в работата си до такава степен, че да забравя за времето? Е, ще взема такси. Сякаш забелязвам известно разочарование и просто си позволявам да го почувствам, докато отмине. Избирам да бъда уязвим, а не жертва. Прибирам се вкъщи и никой не е разстроен, емоционално откъснат или намусен. Може да подкача жена си, но всичко си остава в границите на хумора, обичта и ненакърнената връзка помежду ни.
По този начин бих демонстрирал т.нар. гъвкавост на реакцията: способността да избираме как да се отнасяме към неизбежните сполуки и несполуки в живота, към разочарованията, триумфите и предизвикателствата. Човешката свобода включва способността да правим пауза между дразнението и реакцията, за да изберем онази реакция, в която бихме искали да влеем енергията си – пише психологът Роло Мей. Именно тази свобода ни отнема травмата.
Гъвкавостта на реакциите е функция на средната част на предния дял на мозъчната кора. Бебетата не се раждат с такава способност; тяхното поведение се управлява от инстинктите и рефлексите, а не от съзнателен избор. Свободата да избираме се развива успоредно с мозъка. Колкото по-тежка и ранна е травмата, толкова по-малък е шансът в съответните мозъчни вериги да се кодира гъвкавост на реакциите и толкова по-бързо я губим. Засядаме в предсказуеми, автоматични отбранителни реакции, особено към стресиращи дразнители. В емоционален и когнитивен план движенията ни буквално склерозират; и колкото по-силна е травмата, толкова по-строги и тесни са ограниченията. Миналото отново и отново похищава и асимилира настоящето.
Травмата поражда срам
Едно от най-тъжните писма, които съм получавал, дойде от мъж от Сиатъл, който беше прочел книгата ми В света на гладните духове, показваща, че зависимостта е следствие от травма в детството – не единствено възможното, но преобладаващото. След 9 години въздържание той още има трудности, не е работил от десетилетие и се лекува от обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР). Макар книгата да му се беше сторила интересна, пишеше: Изпитвам съпротива към възможността да хвърля вината върху майка си. Аз съм си станал лайно. Можех единствено да въздъхна: колко лесно е самонараняващият срам да се представи за лична отговорност. Да не говорим, че човекът беше пропуснал главното: никъде в книгата си аз не обвинявам родителите, нито насърчавам някого да го прави – напротив, на няколко страници обяснявам защо хвърлянето на вината върху тях е неуместно, неточно и ненаучно. Поривът на читателя да защити майка си не беше отбрана срещу нещо, което съм казал или намекнал, а срещу собствения му непризнат гняв. Затрупана с дълбоки ледове, без възможност за отдушник, емоцията се беше обърнала срещу него под формата на себененавист.
В преживяването на срама се съдържа пронизителна представа за собствената личност като фундаментално дефицитно човешко същество в някакъв жизненоважен аспект – пише психологът Гершен Кауфман. Хората, които носят белези от травма, почти винаги развиват виждане за себе си, основано на срама; негативно себевъзприятие, от което повечето се смущават. Една от най-отровните последици на срама е загубата на състрадание към самия себе си. И колкото по-тежка е травмата, толкова по-мащабна е загубата.
Негативната представа за себе си невинаги достига до съзнанието и понякога дори се представя в противоположна светлина – като високо самочувствие. Някои хора слагат бронята на себевъзвеличаването и отричането на всички недостатъци, за да избягат от непоносимия срам. Макар и значително по-нормализирано, надуването е толкова сигурен знак за себененавист, колкото и самоподценяването.
Показателен за безумието на нашата култура е фактът, че някои хора, които бягат от срама в безсрамен нарцисизъм, постигат огромни социални, икономически и политически успехи. Обществото ни стъпква много от най-травмираните си членове в калта, но понякога – в зависимост от произхода, икономическите ресурси, расата и прочее променливи – издига други до най-високи позиции на властта.
Най-разпространената форма на срам в нашата култура е убеждението, че не сме достатъчни. Писателката Елизабет Урцел, която почина на 52 години от рак на гърдата през 2020 г., е страдала от депресия още от ранна възраст. Имала травматично детство, свързано и с тайна относно личността на действителния ѝ баща. Вях отчаяна, а около 10-ата си година развих хронична депресия – пише тя в автобиографична статия за списание Ню Йорк, – но вместо да убие волята ми, тя ме мотивира. Реших, че ако съм достатъчно добра във всяка задача, която се изправи пред мен – била тя голяма или малка, може да си завоювам няколко минути щастие. Убеждението в собствената малоценност движи много кариери и подхранва куп болести, често у един и същи човек.
Травмата изкривява представите ни за света
С тези думи започва Дхаммапада – вечният сборник с будистки мъдрости. Казано по друг начин, светът, в който вярваме, се превръща в света, в който живеем. Ако аз виждам света като враждебно място, в което ликуват само победителите, лесно мога да стана агресивен, егоцентричен и самовлюбен в стремежа си да оцелея. По-късно ще гравитирам към конкурентни среди и начинания, които потвърждават мирогледа ми и неговата валидност. Убежденията са не просто самоизпълняващи се, но и светоизграждащи пророчества.
Но ако ми простите дързостта, ето какво пропуска Буда: преди мислите ни да създадат света, светът създава мислите ни. Травмата – особено ако е тежка, налага светоглед, примесен с болка, страх и подозрителност – обектив, който едновременно изкривява и предопределя виждането ни за нещата. Или по силата на отрицанието рисува наивно розова перспектива, която ни заслепява за реалните и непосредствени опасности – лустро, прикриващо страховете, които не смеем да признаем. А понякога игнорираме болезнената действителност, като редовно лъжем себе си и другите.
Травмата ни отчуждава от настоящето
Веднъж вечерях с германския психолог Франц Руперт в един ресторант в Осло. Шумът беше нетърпим: от колоните гърмеше поп музика, а няколко екрана, монтирани високо на стените, показваха различни телевизионни програми. Подозирам, че когато великият норвежки драматург Хенрик Ибсен е пребивавал в същото заведение преди малко повече от век, обстановката е била значително по-спокойна.
– Защо е всичко това? – изкрещях към събеседника си в отчаян опит да надвикам какофонията.
А той сви рамене:
– Травма…
Имаше предвид, че хората с всички сили се мъчат да избягат от себе си.
Ако травмата води до откъсване от собствения Аз, то би било логично да заключим, че колективно сме заливани от влияния, които едновременно я експлоатират и усилват. Напрежението в работата, социалните медии, новинарските емисии, всевъзможните източници на развлечение ни карат да се губим в мислите си и в неистови дейности, да се вглъбяваме в електронните устройства и в безсмислени разговори. Увличаме се по всякакви занимания не защото са ни необходими или вдъхновяващи, не защото повдигат духа ни, обогатяват или придават смисъл на живота ни, а просто защото ни помагат да забравим за настоящето. По ирония на абсурда пестим пари, за да си купим най-новите пестящи време устройства… за да убиваме по-добре времето. Боим се да изживеем мига. Късният капитализъм се е специализирал в обгрижването на този ужас от настоящето. Успехът му в голяма степен зависи от разширяването на пропастта между нас и нашето тук и сега, което всъщност би трябвало да е най-големият ни дар. Създават се купища фалшиви продукти и изкуствени похвати за отвличане на вниманието, чиято цел е да запълни тази бездна.
Какво губим, е добре уловено в думите на писателката от полски произход Ева Хофман: Ни повече, ни по-малко от преживяването на самото преживяване. А какво е то? Може би нещо като способността да проникнем във вътъка и усещанията на мига; да се отпуснем достатъчно, за да се отдадеш на ритъма на някоя случка или лична среща, да проследим нишката на чувство или мисъл, без да знаем накъде ни води, или да поспрем, давайки си време за размисъл и съзерцание. В крайна сметка това, което ни отнема травмата, е самият живот.
Не всичко започва от вас
Джесика, 67-годишна жена от Саскачуан, се грижи за двете си внучета, след като баща им – нейният син – умира от свръхдоза. Същата участ е имал и другият ѝ син. Докато разговаряме, се замислям колко забележително е, че е приела молбата ми, знаейки схващането ми за зависимостта като следствие от травма в детството, най-вече в семейството.
– Когато се връщам назад и мисля за живота на синовете си, виждам, че у тях е имало голяма травма – обяснява тя. – Аз живеех с тях, така че съм била част от нея. Отглеждах ги сама, откакто бяха съответно на две и на три годинки, докато не се омъжих повторно; тогава бяха на шест и на седем. Разбирам, че начинът, по който съм живеела; нещата, които съм правила, които съм знаела и не съм знаела, са им влияели.
Скоро след раждането им биологичният баща изоставя семейството си, а пастрокът упражнява физическо и емоционално насилие върху момчетата.
– Бях много самотна и уплашена, чувствах се в капан – споделя жената.
Липсата на интуиция, с чиято помощ да не избира такива мъже, и на воля да отстоява себе си и да защитава синовете си от насилие, е белег за травмата, преживяна от нея в собственото ѝ детство. Освен че била бита по голо дупе до 10-годишна възраст от баща си, тя търпяла и емоционално страдание.
– Много се срамувах от чувствата си като дете – спомня си тя. – Бях много чувствителна и често плачех.
В повечето случаи травмата е мултипоколенческа. Предава се от родител на дете, разпростирайки се от миналото към бъдещето. Прехвърляме на потомците си това, което не сме разрешили у себе си. Домът се превръща в място, където несъзнателно пресъздаваме сценарии, сходни с онези, които са наранили нас като малки.
– Травмите засягат майките и майчинството, бащите и бащинството, съпрузите и съпружеството – каза ми веднъж Марк Уолин, терапевт и специалист по семейни констелации. – Повтарящите се травми се размножават и никога не намират изцеление.
Уолин е автор на книгата с красноречиво заглавие Не всичко започва от теб: Как наследената семейна травма определя кои сме и как да променим това. Както ще видим по-нататък, травмата може да повлияе дори на генната активност през поколенията.
Ето защо не е изненада, че по-големият внук на Джесика има проблеми с употребата на вещества, поведението и обучителни трудности. Въпреки немислимите си загуби, благодарение на всичко, което е научила, тя съумява да го подкрепя с много повече топлина и ефективност, отколкото е можела да даде на собствените си синове. Отбележете също липсата на себеосъдителност в думите ѝ: тя говори за разбиране, вместо да се бичува за онова, което не е – и не е можела – да разбере в миналото. Самообвиненията, чийто център на тежестта е завинаги вкопан в миналото, само биха ѝ попречили да помогне на любимите си същества тук и сега.
Концепцията за вината се обезсмисля в момента, в който човек разбере, че страданието в семейната система и дори в общността се корени в много поколения назад. Осъзнаването на този факт бързо ни отказва от склонността да гледаме на родителя като на злодей – пише Джон Боулби – британският психиатър, който показа ключовото значение на отношенията между възрастния и детето за формирането на психиката. Колкото и далеч да се върнем в миналото – до собствените си деди, до далечните си предци, до Адам и Ева, до първите едноклетъчни амеби – няма да успеем да посочим конкретен виновник. Това би трябвало да ни носи известно облекчение.
Имам и още по-добри новини: възприемането на травмата като вътрешна динамика ни дава необходим инструмент: власт над собствения ни живот, или както аз я наричам – активна воля. Ако я разглеждаме като външно събитие – нещо, което се случва на нас или около нас, то тя се превръща в елемент от историята, неподлежащ на промяна. От друга страна, ако осмислим травмата като нещо, което се е случило вътре в нас в резултат на дадено събитие – като рана или разединение, то изцелението и възстановяването на връзката се превръщат в осезаеми възможности. Опитите да потиснем съзнанието за травмата осакатява способността да познаем себе си. Обратното – трансформирането ѝ в непоклатима идентичност, независимо дали е основана на предизвикателно поведение, цинизъм, или самосъжаление, прескача едновременно смисъла и възможността за изцеление, защото травмата по дефиниция представлява изкривяване и ограничаване на това, за което сме създадени.
Но вглеждането в нея без отрицание и без свръхидентификация открива пътя към здравето и баланса.
– Тъкмо трудностите отварят ума и любопитството, за да видим дали няма друг подход към нещата – каза ми Бесел ван дер Колк, а после цитира Сократ: – Не си струва да живееш, ако не размишляваш върху живота си. Не се ли вгледа в себе си, човек е обречен да върши онова, към което е привикнал; но ако осъзнае, че има избор, може да се възползва от него.
Забележете, че не каза ако посвети десетилетия на психотерапия. Можем да постигнем освобождение и чрез скромно вглеждане в себе си: готовност да поставим под съмнение много от истините, към които се придържаме, и възприетата си гледна точка, които ни се струват толкова реални – както учителят джедай съветва обезсърчения си ученик в една далечна, далечна галактика.
Макар в тази глава да се фокусирахме върху личните измерения на травмата, тя съществува и в сферата на колективното, където влияе на цели народи и държави в различни моменти от историята. И до ден днешен има непропорционално травматизирани групи от населението – например коренните жители на Канада. Преследването и посегателствата върху тях поколения наред в колониални времена и най-вече стогодишната агония на децата им, отвличани от семействата, за да бъдат отгледани в църковни пансиони сред избуяващо физическо, сексуално и емоционално насилие, ги е белязало с трагичния отпечатък на зависимости, психични и физически заболявания, самоубийства и несекващо предаване на травмата поколение след поколение. Друг красноречив пример е травматичното наследство на робството и расизма в Съединените щати. Но ще поговорим повече по темата в Част IV.
0 Коментара