Да си спомним за Бредбъри

Днес стават 6 години, от както си отиде един от колосите на фантастиката – Рей Бредбъри. И светът остана малко по-празен. Каквото и да кажа за него, ще е малко, ще е недостатъчно. Още с Виното от глухарчета потънах в книгите му, а Марсианските хроники направо ме изстреляха в друга орбита…

А и какво да се очаква от автор, който сам си дава следната автобиография: „Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Шели, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“

Той е и автор на най-късия научнофантастичен роман: „А слънцето бавно изгряваше от запад.“ :)

„Нещо зло се задава“, „Смъртта е занимание самотно“, „Р като ракета“, „К като космос“…. Няма смисъл да изброявам всичките романи, разкази, новели.

Естествено, „451 градуса по Фаренхайт“ си остава непреходна класика. Грандиозна антиутопия. Където книгите са основните врагове. А пожарникарите са лошите… :) И всяка връзка с реални събития е напълно случайна… :) Първият път като я четох, бях малък и глупав. И не разбирах защо тези хора горят книгите. Не че сега разбирам много неща. Но поне към книгите отношението си ми е същото… :)

Та, да си спомним за Бредбъри. И книгите му. Част от съкровищата на цивилизацията ни. Част от мечтите за бъдещето ни…

И не спирайте да четете. Каквото и да ви казват другите. Те, другите, не разбират. Четете, колкото можете повече.

От фейсбук профила на Любомир Аламанов