Даровете на влъхвите – reloaded

Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре, и слиза от Отца на светлините, у Когото няма изменение, или сянка от промяна.

Яков 1:17

1.

– Да, зная, слънчице, това е любимото ти влакче. И на мен също ми беше любимо.

– Как така, мами, и ти ли си играеше с него? Тайно от мен?

Майката опита да сподави смеха си, за да не засегне светлокосия ангел, който я гледаше изненадано иззад голяма кутия с лего. Лекият октомврийски вятър обаче подхвана шарените пердета точно навреме, мек слънчев лъч се промъкна в детската стая, заигра в усмихнатите ѝ очи и я издаде.

– Не, любов моя, никога не би ми хрумнало да си играя с твоето влакче, без изрично да те помоля за позволение. Но въпреки това ми е любимо. Такива хубави спомени имам с него! Гледката на красивото ми момченце, почти бебе, пухкаво и русичко, съсредоточено свело главица над релсите, пуф-паф, пуф-паф… – И очите ѝ пак проблеснаха на слънцето, този път издайнически овлажнели.

Осъзнал грешката си, малкият изпуфтя презрително:

– Оф, мами, моля те…

Русата глава отново се скри зад шарения капак на кутията, от която се разнесоха познатите звуци на удрящи се едно в друго пластмасови кубчета и нарастващо детско раздразнение.

– Нищо не може да се намери в тази кутия! Както и в другите. И изобщо в цялата проклета стая, всичко е препълнено, тясно…

Майката се огледа. Наистина, макар и много голяма, светла и просторна, детската стая повече приличаше на отдел за играчки в хипермаркет, отколкото на част от уютен дом. Момчето растеше, имаше нови нужди и все повече желания, които – в името на неговото хармонично и щастливо развитие – биваха незабавно удовлетворявани от любещите му родители. Но междувременно стаята се препълваше, новите играчки затрупваха старите, меките слънчеви лъчи все по-трудно си пробиваха път сред всичките кутии, кули, кашони и купчини от шарени предмети и детската изглеждаше все по-мрачна и запусната. „Трябва да кажа на Донка да направи нещо, да поразчисти малко. Може би дори да вземе това-онова за малкото си внуче ли беше, внучка ли… Само че трябва да попита първо детето, играчките са негова собственост, все пак, áко и да си има предостатъчно“ – помисли си майката. И в този момент внезапно я озари чудесна възпитателна идея, напълно в духа на християнските ценности, добротата и грижата за света изобщо.

– Я чуй, буболеченце – възкликна ентусиазирано, – ти нали знаеш какво е благотворителност?

Иззад легото се разнесе нечленоразделно изпуфтяване, което с много фантазия можеше да се приеме и като утвърдителен отговор.

– Точно така, браво! – не се предаваше тя. – Благотворителност е, когато онези от нас, които си имат повече, защото татковците им много работят, подаряват нещо, което вече не им трябва, на другите, на по-бедните.

Кутията мълчеше, но поне не възразяваше, ето защо майката продължи все така въодушевено:

– И ето, аз сега ти предлагам двамата заедно с теб да подарим любимото си влакче, с което вече не си играем, на някое бедно детенце. Така хем ще зарадваме една нещастна душица, хем ще отворим малко място в твоята стая, а, искаш ли?

Русите къдри отново се показаха за малко изпод шарените кубчета и скептично детско гласче зададе очаквания въпрос:

– А как ще го намерим това бедно детенце? Аз бедни деца не познавам. Освен горката Патриция, може би, тя си има само един таблет, при това от онези, малките, представяш ли си?

Само че майката вече бе измислила план. План толкова прост и елегантен, че триумфиращите нотки в гласа ѝ накараха дори малкия леготърсач леко да се усмихне.

– Знам как! Ще помолим моята приятелка Мимето, нали я знаеш, да го даде на своя мъж, чичо ти Гошо Из… така де, на чичо ти Гошо. Той помага на една църква и често транспортира разни неща до бедните хора, за които църквата се грижи. Така влакчето ще стигне до някое наистина нещастно детенце, което дори и един таблет си няма, какво ще кажеш?

След кратка пауза иззад кутията се чу едно колебливо: „Ами добре, хубаво“, последвано от подновено тракане на пластмасови кубчета. Доволна, майката напусна детската стая с влакчето в ръце и същата вечер благотворителната акция бе уговорена по телефона с Мимето, която прие идеята с възторг.

И ето какво стана после.

Посредством шофьор още на следващата сутрин пакетът измина разстоянието от Бояна до Драгалевци и бе предаден в изящните, малко прекалено мускулести и едва видимо посбръчкани ръце на Мимето. От своя страна в края на деня Мимето го връчи на своя съпруг, Георги Ангелов, известен в някои по-специализирани професионални среди като Гошо Изрода. Официално маститият бизнесмен беше притежател и главен мениджър на завод за отпадъци, а неофициално се занимаваше с внос и износ на разни стоки и услуги, основно проституция, незаконни осиновявания, хероин, кокаин и синтетична дрога. Гошо Изрода не можеше да понася своята съпруга и от години полагаше огромни усилия на волята да не я поръча на верния си приятел Стефан Кокала, по професия наемен убиец. Не го правеше заради своя тъст, достолепния патриарх Иван Гецов-Камилата, който го държеше в шах с един предвидливо запазен навремето плик с разписки, документиращи стара история, която по случайност завърши с приказна печалба, но и с доста кръв, полепнала по добре маникюрираните пръсти на Изрода. Ето защо този търпеше Мимето, с нейните огромни подпухнали устни и нереалистично твърди, почти сферични гърди, с всичките ѝ лигавщитни и претенции и най-вече с нейната абсурдна преструвка, че няма и най-малка представа с какво се занимава нейният съпруг, пък и баща ѝ, ако трябва сме съвсем точни. Обилно окъпана в безбожно скъпа козметика, оваляна в коли, вили и невъобразимо кичозни дрехи и бижута, докарващи световъртеж и на най-отдалечените наблюдатели, Мимето го раздаваше отдадена християнска майка и съпруга, видна благодеятелка и умерено щедра, но влудяващо публична благотворителка.

Това с християнската майка не ѝ се удаваше особено обаче, тъй като синът ѝ Каспиан, плод на поредната забежка с поредния треньор по нещо си, беше Ангелов само по документи, а на практика нямаше право да се доближава до къщата в Драгалевци. Отглеждан от три различни бавачки в имението на баба си и дядо си и мразен до кръв от Изрода, малкият лигльо беше на кокаин още от десетгодишен и мястото му в списъка на Стефан Кокала на този етап се пазеше за по-нататък единствено поради наличието на вече споменатия плик с разписки. В резултат на всичко това Георги Ангелов – Гошо Изрода, се втрисаше всеки път, когато Мимето се появеше в кръгозора му, а вземеше ли на това отгоре да му каканиже за бедни дечица, достопочтеният бизнесмен физически губеше равновесие, устата му се изпълваше с пяна, а дясната ръка конвулсивно и по навик посягаше към колана от змийска кожа, на който отдавна вече не висеше кобур. И този път обаче, вместо да разстреля съпругата си на място и да захвърли силиконовите ѝ останки в Панчаревското езеро, полагайки нечовешко усилие, Изрода преглътна пяната, пое пакета и само неясно изръмжа.

А на следващия ден, обзет от безсилна злоба и от ирационалния порив да си отмъсти някак на цялата Вселена, Георги Ангелов извика своя верен адютант Милко Лудото и сатанински ухилен го инструктира да напълни вагончетата на дървеното влакче с най-долнопробния възможен хероинов отпадък и веднага да го засили към Факултета по канала на Адвентистите от „петия ден, първия час, осмата седмица, седемдесет и четвъртата минута или каквито там бяха, мошениците му прости скапани!“.

3.

Същата вечер влакчето пристигна в гетото заедно със стандартния седмичен товар от нискокачествена дрога, лошо отпечатани религиозни листовки и известно количество пари в брой с неясен произход. Отговорните лица на място бързо извършиха съответното разпределение и на следващата сутрин, точно като по часовник, от Факултета към границата потегли поредният бус с бодър пътнически състав от неадекватни кокаинови мулета, кльощави юноши и девойки, жадни за нов живот, както и две новородени с по-бледичък тен на кожата. Единствено пакетът с влакчето, поради липса на изрични указания, остана неразпределен и финишира на бюрото на падре Николай, който – преди просветлението да го окъпе от горе до долу и да спаси грешната му душа – се бе подвизавал из Северна България като известен измамник и зле прикрит педофил под умилителния прякор Николайното. Изпълнен с благодарност към чудодейната върховна промисъл, падрето реши да извика при себе си своя любимец, малкия Начко, и да му подари влакчето, като при удалия се случай се възрадва на неговата признателност и съответно я оползотвори за наслада и благодат.

После Начко излезе от къщата на падрето, прегърнал влакчето в треперещите си ръце, и се запрепъва надолу по калната улица. Две преки по-нататък пътя му преградиха малкият Хасан, Ангелчо, дето нямаше никакви зъби, и тяхната тайфа от свирепи малки приятелчета, които заповядаха на Начко да им предаде влакчето, като го нарекоха крадец и още други имена. Само че този път, за тяхна изненада, вместо да захвърли плячката и да избяга, както иначе винаги правеше, малкият Начко внезапно се закова срещу тях на кривите си крачета. Остана за секунда неподвижен, като в транс, след което пое дълбоко въздух и закрещя неистово: „Нищо няма да ви дам, курви мръсни, нищо повече, нищо-о-о!“. Стоеше Начко в калта и викаше, треперещ, мършав и омазан, безвъзвратно изтощен от битки, бягства и предателства, преминал прага на всякакъв здрав разум, просто стоеше и викаше, а от очите му се стичаха мътните сълзи на пълното, окончателното, животинското отчаяние.

Хасан, Ангелчо и другите се спогледаха, повдигнаха рамене и с нещо като недоумяваща досада се нахвърлиха върху любимеца на падрето. И го ритаха, ритаха, ритаха, докато Начко спря да вика. А после се оказа, че е спрял и да мърда. Боричкайки се едно с друго, децата взеха влакчето, а трупа изхвърлиха на бунището в дерето, дето се стичаше онази, киселата вода, която разяждаше всичко. В рамките на следващата седмица там го последваха Ангелчо без зъбите и още двама от тайфата, само дето тях ги уби не самото влакче, а скритият в него от Милко Лудото долнокачествен хероин.

4.

Огънят припукваше в бутафорната камина, безукорно декорирана с елхови клонки и бръшлян.

Подпряла телефона с рамо, майката развиваше нова опаковка блестящи коледни панделки и внимателно ги подреждаше пред себе си.

– И знаеш ли, Миме, толкова беше мило, тази вечер преди заспиване си говорихме за Рождество и аз му казах, че сега и той е като влъхвите… Да, да, точно така, с дарове за някое бедно детенце… Не, този път дори той сам го предложи. Чакай малко, моля те, само за секунда, че нямам ръка.

Тя остави телефона на масата, превключи разговора на високоговорител и си доля вино.

– Да, ето ме, извинявай. Та сам го предложи, нали ти казвам, при това едно наистина скъпо лего. Междузвездни войни, онова, най-голямото, сигурно и вие го имате. Моля? А, да, точно така, Звездата на смъртта, é, него. Хем толкова му се радваше, преди да му омръзне. Представяш ли си?! Така че моля те, знам, че Гошето зимата има много траншове, хайде пак така да го доставим, окей? Да, да, с колата ще ти го изпратя, още утре, ако ви е удобно, сега по празниците шофьорът бездруго стои без работа. Чудесно, благодаря ти, Мименце… Точно така, много е важно да се учат от малки. Човеколюбие и благотворителност, абсолютно. Пък и само като си помисля за онези бедни ангелчета там, милинките, сигурно си нямат много играчки… А, да, разбира се, масажът ти, бягай, оставям те. Пакета ще изпратя веднага на сутринта, ето, сега го опаковам. Да, добре. Хайде, чао, чао, цунки!

Изпратила звучна въздушна целувка в празното пространство, тя прекъсна разговора и замислено отпи от виното си. Всички панделки бяха толкова красиви. Особено така, в танцуващата светлина на огъня. След кратко съсредоточено взиране на лицето ѝ се разля блага усмивка и тя посегна към златната, с коледни звънчета и малки ангелчета.

И така, тържествено опакована, Звездата на смъртта потегли към младенците в гетото.

–––––

Разказът е част от сборника „Коледно чудо”, съставен от Кремена Димитрова, издателство „Колибри“.