Дървото на Токио

И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов;

но най-голяма от тях е любовта.

1 Коринтяни 13:13

Има едно крайно екстремно състояние на срамежливост и боязън от изчервяване, която експертите са описали с думата антрофобия. В японския език е известна като тайджин кьоуфушьоу.

С тази специфична форма на несигурност семейният лекар на известната столична фамилия Тачибана диагностицирал младата госпожица Така. С което загриженият ѝ дядо завинаги я изключил от света на другия пол и мислено я обрекъл на вечна самота.

Откъде обаче възрастният Тачибана да знае, че една семейна история, която споделил с младото момиче, ще му въздейства толкова силно, че още на другия ден то ще преодолее смущението и страха си, ще отиде в Столичната община и ще подаде (за радост на ръководството) документи за работа.

Всяка неделя госпожица Тачибана

придружавала своя дядо,

достолепен токиец, в неговия редовен излет до близката планина Такао. Госпожица Така, по професия художник, с малък скицник в ръка, нахвърляла в токийската планина „домашното си“ за новата си картина през следващата седмица.

Вече повече от година избягвала да се среща с приятелки и съученици.

Там в един есенен ден възрастният човек, приседнал на билото на планината за кратка отмора, ѝ разказал онзи най-тъжен спомен на своя баща, станал свидетел на

опустошителното токийско земетресение.

…Това се случило в първия ден на септември през 1923 г. С магнитуд 7,9, то сринало цялата токийска равнина Канто, където се намирал семейният дюкян и изхранвал прилично голямата фамилия.

След унищожителното земетресение, на което станали жертви неговите братя, родителите, приятелите му, търговците на риба и ориз, последвал огромен пожар. В него загинали стотици хиляди невинни хора. Госпожица Така слушала своя дядо и повтаряла:

– Страшно е, дядо! Нали всички прогнозират и говорят, че трусовете се повтарят през 80 години…Скоро в Токио не е имало голямо земетресение… Очаква се да е много над девет по скалата на Рихтер. Какво ще стане с този град,

с хората, с дома ни, с красивите паркове…

Възрастният Тачибана погалил внучката си. Помълчал угрижен и продължил. Като по чудо неговият баща, тогава малко момче, успял да се спаси. Не побягнал след тълпата от обезумели токийци.

Затова и „дяволските“ пламъци не го догонили. Стоял като в транс пред сринатите магазинчета и дървени къщи, а наоколо – стотици жертви. Всичко било изравнено със земята.

Обезумяло от страх,

момчето смътно схванало, че стои до дърво. Единственото дърво до малките сергии с дървените съдове на търговците за прясна риба около сегашната улица „Гинза“. Малчуганът не знаел какво го подтикнало да потърси спасение в клоните. Покатерил се почти до върха му. Разтреперан, наблюдавал отвисоко последните „крачки“ на приближаващите се пламъци.

Почти за секунди се случило най-страшното – развилнелият се огън обхванал основите на дървото. Как ли не опитал. Отляво, отдясно. Ядосал се. Огънят го обградил от всички страни. Разярил се. Но не могъл да сломи гордата осанка на дървото. Разярен продължил нататък към изтощените, лутащи се, паникьосани хора. Не успели да избягат кой знае колко далече. Малко му трябвало на всесилния огън да ги настигне.

Достолепното дърво,

извисило клони високо в небето, се борело с всички сили, за да остане живо и да съхрани живота на малкото момче, потърсило спасение в него. Отговорно било за една съдба. Това дърво не било случайно! Най-красивото дърво, което малкият Тачибана не спирал да съзерцава с възхита – с неговите интересно извити като дъги листа. Момчето забелязало, че те наподобявали буквата Т. Там то чуло за първи път нежната песен на листата. Дървото станало неговия дом. Научило, че е гинко билоба.

На следващия ден златен дъжд от отронени листа засипал изгорялата трева. Листата падали и продължавали да пеят. Направили му златно ложе. Щастливи били. Момчето се приютило в тях като в битие от дъхава шума.

Обикнало го още и още.

Заедно с малцината оцелели се включил в разчистването.

Всички работели заедно от ранни зори до залез слънце. Нито ден малкият Тачибана не забравял да занесе няколко оке (дървен съд, ведро), препълнени с вода и да полее дървото. Оке след оке изливал вода и му говорел. Станали най-добри приятели. Слушал повея на вятъра през гъстия листак. Покачвал се понякога и сгушен в любимия си клонак се унасял. Листата му пазели завет и нежно му шептели думи да бъде силен.

Изпитвал непреодолимо чувство на неудобство и свян, че само той оцелял от голямата си фамилия. Избягвал да говори.

Притеснявал се от всеки.

Добри хора го забелязали. Нямало как да не се радват на усърдието, с което работел. Завели го на лекар. Той поставил диагнозата отведнъж: форма на тайджин кьоуфушьоу. Няма да се оправи. Наследствено е.

Малкият Тачибана растял сред бавно изникващите като гъби след разрушителното земетресение и унищожителен пожар леки дървени постройки. Трудолюбието и благият му характер били възнаградени. Бездетно възрастно семейство го забелязало, прибрало и изучило. Всички свикнали и с особеността на момчето, което не пропускало ден, без да отиде до дървото.

Присядало до него. Там учело.

Понякога му разказвало за дните си. Благодаряло с най-нежни думи на своя спасител. Обичало песента на листата. Същата онази от следобеда на първи септември…

Тачибана пораснал. Създал свое семейство. Започнал работа в токийската община.

Отдавал цялата си енергия за ежедневната работа в нея.

Не щадял ни сили, ни време.

На пределна възраст, през 1989 година, по негово предложение гинко билоба е избрано от Столичната община за символ на Токио. Зеленият цвят на красивото дърво изразявал бъдещето на японската столица – спокойна, търпелива, обичаща.

И силна. Силна да устоява на трудности.

Силна да дава любов.

А там, където сега е Английското посолство в Токио, дълги редици от гинко билоба са подредени като стражи, самоотвержени и зорки. И ако някой, застанал под тях с бинокъл в ръка, погледне нагоре към върховете, няма как да не забележи листата най-високо на короната му. Те се открояват на фона на синьото токийско небе. Уникалните красиви дъгички на всяко едно листенце във формата на буквата Т.

Т като Токио!

Т като Тачибана – с признателната му благодарност и жива любов, увековечени в Дървото – символ на обичния му град.

Т като Така сан, която всяка неделя може да бъде видяна, седнала пред своя триножник току до железните високи врати на Английското посолство. Ще приближи

любопитен младеж или почитател

на Дървото на Токио, ще се загледа в картината ѝ, ще изрази възхищение. А тя ще извади от бележника си върху малкото трикрако столче красива картинка с големина на пощенска картичка и майсторски нарисуван от нея лист от гинко билоба. Ще я подаде с радост: „Заповядайте, заповядайте! Лист от Дървото на Токио. О, не, нееее, не се продава. То е моята любов, моят лечител!“.

В права дълга редица като истински воини, едно до друго дърветата посрещат и в днешния септемврийски ден стотици туристи.

Гинко билоба! Символът на японския мегаполис! Достойно и гордо се извисяват върховете на Дървото на Токио в един от най-красивите райони на модерната столица, изпепелена докрай преди близо 100 години, за да се възроди отново с любовта на хората в нея като птицата феникс.