Някога едно дете често се разхождало насам-натам и си мислело най-различни неща. То имало сестра, която също била дете, и двамата били добри другари. По цял ден се чудели на разни неща. Чудели се колко красиви са цветята и колко висок и син е небесният свод. Чудели се колко е дълбока бистрата вода, чудели се и на добротата и силата на Господ, създал прекрасния свят.
Понякога си казвали един на друг: „Ако всички деца на света умрат, дали цветята, водата и небето ще тъгуват?“ Според тях щяло да им бъде тъжно. Защото си казвали, че пъпките са децата на цветята, че игривите поточета, спускащи се по склона, са децата на водата, а мъничките светли точици, играещи си на криеница в небето по цяла нощ, със сигурност са децата на звездите; затова всички те щели да се наскърбят, ако не видят никога вече човешките деца – своите приятели в игрите.
Имало една ярко светеща звезда, която се появявала преди другите на небето, над гробовете близо до църковната камбанария. Децата си мислели, че е по-голяма и по-красива от всички останали звезди, и всяка вечер я чакали да изгрее, докато стояли на прозореца, уловени за ръце. Който я зърнел пръв, виквал: „Виждам звездата!“ Случвало се двамата да извикат едновременно, защото много добре знаели кога и къде ще изгрее звездата. И толкова се сприятелили с нея, че преди да си легнат да спят, винаги отново поглеждали навън, за да ѝ пожелаят лека нощ, а когато заспивали, казвали:
„Бог да я благослови!“
Само че, докато била още много малка – да, все още много, много малка, – сестрата взела да линее и толкова изнемощяла, че не можела да гледа вечер на прозореца за звездата. Тогава натъженото момче стояло там самичко и щом видело звездата, се обръщало и казвало на търпеливо чакащото момиче с пребледнялото лице: „Виждам звездата!“. Лицето на момичето се озарявало от усмивка и тихият, мелодичен глас изричал: „Бог да благослови брат ми и звездата!“
Така дошло времето (дошло твърде скоро!), когато детето гледало самичко навън, на кревата не се виждало лицето на сестра му, а в двора на църквата се появил малък гроб, който преди не бил там. И когато звездата пращала на детето дългите си лъчи, момчето я наблюдавало през сълзи. Лъчите били толкова ярки и проправяли толкова светъл път от земята до небето, че щом детето, останало самичко, си лягало да спи, то сънувало звездата и сънувало също, че както си лежи, вижда върволица от хора, поведени по този
светъл път от ангели.
А звездата радушно им предоставяла един огромен свят от светлина, където още много такива небесни създания чакали хората да дойдат.
Всички ангели, които чакали, обръщали грейналите си очи към хората, отвеждани до звездата. Някои напускали дългите редици, в които стояли, слизали до хората, нежно ги целували по врата и тръгвали с тях по пътеки от светлина. Хората се чувствали толкова щастливи в тяхната компания, че детето, което лежало на кревата, плачело от радост.
Ала много ангели си оставали по местата и сред тях имало един, познат на момчето. Пребледнялото лице сега сияело като обкръжено с ореол, но сърцето на детето все пак разпознало сестра му сред роя небесни създания.
Нейният ангел се навъртал близо до входа за звездата и питал онези, довели там хора:
– Дойде ли брат ми?
– Не – бил отговорът.
Ангелът на сестра му понечил да си тръгне, но детето протегнало ръце и извикало:
– О, сестрице! Ето ме! Вземи ме!
И сестрата обърнала към него светналите си очи. Било нощ, звездата осветявала стаята и докато момчето я гледало през сълзи, спускала към него дългите си лъчи.
От този час насетне детето гледало на звездата като на дом, в който щяло да отиде, когато настъпи неговият час. Заради ангела на сестра си, който вече бил стигнал там, то си мислело, че не принадлежи само на земята, но и на звездата.
На момчето се родил брат и още докато бил толкова малък, че не бил казал дори дума, изпружил телцето си на кревата и починал.
Детето отново сънувало радушно
очакващата звезда,
събралите се накуп ангели и върволицата от хора, както и редиците с ангели, чиито светнали очи се взирали в лицата на тези хора.
Ангелът на сестра му попитал водача:
– Дойде ли брат ми?
А водачът отвърнал:
– Не този, а друг брат дойде.
Детето съзряло ангела на своя брат в ръцете на сестра си и извикало:
– О, сестрице, тук съм! Вземи ме!
Сестрата се обърнала и се усмихнала, а звездата светела.
* * *
Детето се превърнало в млад мъж и един ден, докато този млад мъж четял книгите си, дошъл един стар слуга и му казал:
– Майка ти вече я няма. Нося нейната благословия за скъпия ѝ син.
Младият мъж отново видял звездата
и всички предишни ангели. Ангелът на сестра му попитал водача:
– Дойде ли брат ми?
А водачът отвърнал:
– Не, дойде майка ти.
Цялата звезда била разтърсена от силен, радостен възглас, защото една майка се била събрала отново с двете си деца. Младият мъж протегнал ръце и извикал:
– О, майко, сестро и братко! Тук съм! Вземете ме!
– Рано е – му отговорили те тогава.
А звездата продължила да свети.
* * *
Младежът се превърнал в мъж с посребрени коси. Седял на кресло до камината, изпълнен с тъга и с лице, мокро от сълзи, когато звездата отново блеснала в очакване. Ангелът на сестра му попитал водача:
– Дойде ли брат ми?
А водачът отвърнал:
– Не, но дойде младата девойка, която му е дъщеря.
Мъжът, който някога бил дете, видял, че дъщерята, която току-що бил изгубил, била станала небесно създание като другите трима, и казал:
– Дъщеря ми е склонила глава на гърдите на сестра ми, прегърнала е с едната си ръка майка ми, а в нозете ѝ е бебето, което се роди някога. Слава богу, мога да понеса раздялата с нея!
А звездата продължила да свети.
* * *
Ето че детето се превърнало в старец. Гладкото някога лице било сбръчкано, човекът пристъпвал бавно и несигурно, бил се прегърбил. Една нощ, докато лежал на кревата си, а децата му стояли редом, той извикал, както викал преди толкова много време:
– Виждам звездата!
А децата му взели да си шепнат:
– Той умира.
Тогава мъжът казал:
– Да, умирам. Годините се свличат от мен като дреха, а аз вървя към звездата, сякаш съм дете. О, Отче наш, искам да ти благодаря, задето толкова често отваряше обятията си, за да приемеш скъпите ми хора, които сега ме чакат!
А звездата, която продължила да свети, осветила и гроба му.
Разказът е част от сборника „Незабравими тъжни разкази на известни писатели“, който включва избрани разкази на майстори на перото като Антон Чехов, Ги дьо Мопасан, Джек Лондон, Лев Толстой, Марк Твен, О. Хенри, Оскар Уайлд и Чарлз Дикенс, които ще ви трогнат, натъжат или разплачат. А дори и да не успеят да ви разчувстват достатъчно, със сигурност ще останат задълго в съзнанието ви.
0 Коментара