„Небето почерня, слънцето провеси траурни забрадки. Господ не пожела да гледа.“
Из романа „Прошка“
Писателят Димитър Шумналиев е автор на десетки романи и сборници с къси разкази. Бил е зам.-главен редактор на вестниците „Народна култура“ и „Труд“, главен редактор на „Нощен Труд“, работил е като журналист и в много други медии. Има две деца и внучка. Израства в дом с мащеха и твърди, че именно животът с мащехата го е направил писател – години тегоба, която се утешава единствено с думи. Завършва българска филология в Софийския университет, специализира френски език и култура в университета на По, Южна Франция, завършва Писателското училище на университета в Айова, САЩ. Председателства с години журито за наградите „Хеликон“, конкурса „Златният ланец“ и други комисии за литературни отличия. Носител е на голямата награда за литература на СУ „Св. Климент Охридски“ (за „Храма на осмицата“) и на международния приз „Балканика“ (за сборника „Влюбени разкази“).
За най-новия му роман „Прошка“, удостоен с първа награда в Конкурса за исторически роман на издателството за българска литература „Лексикон“ за 2020 г., писателят Деян Енев пише:
„Димитър Шумналиев ми е разказвал как преди години намерил на тавана на селската си къща стар механичен грамофон отпреди войната. Извадил стара бакелитова плоча, навил ръчката 40 пъти, както е според изискването, и плочата се завъртяла. Точно това прави писателят в новия си исторически роман „Прошка“. Избира епохата между двете големи войни на миналия век, слага плочата и българското време оживява, наситено с любов, кървища и грехове, които оставят спомени. Експресията лекува мелодрамата, еротиката е с ореол на копнеж, а пътищата винаги стигат до Златидол, това Шумналиево „Макондо“. От вълчите ями на националните рани надничат викове, които чуваме и днес. През цялото време писателят се пита – какво е прошката, лекарство или проклятие, мехлем или кинжал. Новият роман „Прошка“ на Димитър Шумналиев е една от най-големите сполуки в богатото му творчество.“
Защо като писател ви вълнува темата за прошката, г-н Шумналиев? Не е ли достатъчно християнското й определение?
Защото прошката е всъщност изкушение – живее в потайни кътчета на душата, измъчва ни с природата си. Да се превърне ли в думи или да се спотайва? Докога? Ако се изговори, няма ли да ни навреди?
Даващият прошка се оказва съдия, защото прошката подозира вина. И съществува заради вината. Чуждата вина. За да ви я дам, значи съзирам ваш грях и предварително съм ви натоварил с обвинение. Видимо, скрито, обвеяно с мълчание, неразкрито. Затаено някъде в съзнанието или подсъзнанието. Ако нямате вина, защо тогава да ви давам прошка?
Подобна трактовка няма ли да ви опълчи срещу общовъзприетото възприятие за прошката като акт на милост и израз на вътрешно благородство?
Точно в това се крие изкушението на прошката. Ако я затая, значи не съм достатъчно добър. Значи тая̀ злост и не съм дорасъл за светли мостове. Хората страдат, ако не намерят сили да я осмислят, за да ни я връчат. Ние я изживяваме, храним, подлъгваме и възвисяваме. Даваме й значения, каквито рядко има. Да простя? Да простя на убиеца, крадеца, блудния? Или да простя на просяка? Има ли „малка прошка“?
В най-новия си роман „Прошка“ постоянно преплитате добродетелта и греховността, доброто с проклятието, внушавате, че любовта има много лица и адреси, но само едно тяло…
Любовта е дъщеря на прошката. Чувствата ни искат да сме милостиви, да не съдим ближния, напротив, да очистваме взаимните си пориви, да накрасяваме мечтите си, като ги лишаваме от причини за съмнения. Любовта може да е дълга история или роман с неизвестен край, може да бъде и къс разказ с мрачен финал. Може да гори в семейното огнище, да ни даравя с настървение, за да не угаснат пламъците й. Да потулва самоизмамите ни. Може да е стихотворение, кратко като изгрева на слънцето или монолог до края на дните ни. Слава богу, никой още не е изработил всеобемаща дефиниция на любовта. Дори най-високите технологии не смеят да се заемат с нейното разгадаване. И слава Богу! Представяте ли си каква скука ще настъпи!
Действието на „Прошка“ се развива в Златидол. Измислено място? Писателят Деян Енев го нарича Шумналиевото „Макондо“, препращайки към „Сто години самота“ на Маркес.
Да, измислено място е – за да не ме ангажира с уточнения, географски препратки и реалии… Макар че ползвам и стари друмища, селища, градове. Истински местонахождения. Например Даскала, този омайник, е от Търново Сеймен, по-късно Симеоновград, днес град Марица. Въвеждам действителни адреси във въображаемата поща на сюжета. Природата обича да бъде накичвана с фантазии.
В романа любовта съпътства грехове, войни, престъпления. И, пак цитирайки Деян Енев и написаното от него на 4-тата корица на романа ви: „От вълчите ями на националните рани надничат викове, които чуваме и днес.“
Грехове, войни, престъпления… Това са злостните безизходици на историята, България е мъченица на нейните капризи. Тя, историята, ни хвърля в собствения си вулкан, както шаманите хвърлят девици в боботещите кратери, за да ги омилостивят. Ние сме болни от история, на практика сме нейните прокълнати роби. В какво ли не ни въвлече тя само за стотина години? Национални катастрофи, политически убийства, царски машинации, комунистически заблуди, Септемврийско въстание, Владайски бунт, Закон за защита на нацията срещу евреите, който Цар Борис ІІІ собственоръчно подписва, партизанско движение, деветосептемврийски преврат, съветска стагнация, Народен съд… Националните грехопадения могат да се понесат, само ако човек намери спасение – лично спасение, въпреки глада или въпреки обстоятелствата. От вълчите ями на националните рани надничат викове, така е. От светлите полета на душата наднича обич. Без нея човек няма как да мрази.
Следвате действителни събития. Вадите от архивите непознати на широката публика детайли. Откъде този интерес у вас?
Открай време човечеството си пълни архивите. Те рядко отразяват всички причини, само подсказват мотивите, не смеят да надникнат в дълбочините на историята, а на всичко отгоре документалистите страдат от неволни пристрастрявания или от властови внушения. Архивът на човечеството е дом с платени проститутки, удобно пространство за властимащите. Писарите в повечето случаи са сводници на събитията. Захранват публичния дом с въображаеми добродетели. С девици, които знаят как да обслужват. Нещо подобно на храмовата проституция в Индия. Родителите пращат момичето си в храма и знаят, че там ще бъде обезчестено от жреца и хвърлено на пристанището, за да осигурява средства за светилището чрез младото си тяло – с убеждението, че върши добро и храни божественото предопределение. Така е и със сеещите в архивите. Там блудниците са повече от авторите, защото аналите на историята предпочитат заблудите.
Интересът към документите на миналото е стара моя занимавка. Преди да се яви гугъл, трупах книги, енциклопедии, изрезки от списания и вестници, камари от хартиени сутеньори, чиято перфидна природа не откривах веднага.
Съвремието ни отваря очите, като спуска клепачите на летописите. Към подобни спектакли човек няма как да не проявява интерес. Или става зрител, или става писател.
Като че няма български роман, който посява толкова любов в злокобните събития между Първата световна война и Втората. Дори мъртвите продължават да обичат, да пращат телеграми от небето, а пощальонът на Златидол ги разнася като ангел до получателите. Въображението храни реалността или…?
Е, въображението храни и любовта, тя е фантазията на щастието, може да няма адреси, но винаги има тяло. Войната обича телата, плътта е нейната мишена, тя вдига на щурм щиковете, стреля, взривява с една-единствена цел: да покоси тялото. Мъртвите не обичат да страдат, защото не могат да разказват. Страдат авторите, които се движат между шрапнелите.
Описанието на една битка е по-силно, когато героите обичат. Състраданието на читателя се храни от чувствата. Затова се опитвам да съзра между взривовете душата. Тя е нашето единствено убежище. В нея таим какво ли не! Идеи, мечти, измами. А строгият мозък коригира. Събеседва със заблудите ни и се опитва да ни отклони от лудостта. В „Прошка” се движат луди от любов, връщат се от фронта без думи, нямат сили да възкресяват ужасите, онемяват от мъка. Могат само да обичат живите. Защото мъртвите са погребани. Само живите могат да проговорят, да напишат телеграма от небето на любимата, а любовта да постила чаршафи. Обременената душа иска да полегне. А влюбената ръка иска да погали, за да измете кошмарите.
Героите в „Прошка” дават прошка само на сърцето си. Дори в изневерите им има смисъл: успяват да разберат, че където и да отидат – на пътешествие с влакове или на борда на кораби с шампанско, червен хайвер и танци, все ще се завърнат в Златидол. Образите в романа се утаяват в Златидол като във финална страница от книга. Там ги очаква изводът, че всеки е последно изречение.
Да, в „Прошка” войната се движи между взривовете на любовта.
0 Коментара