Не съм писала за литературно произведение от гимназията насам. Никога не би ми хрумнало, че някога пак ще го направя, при това доброволно и поради вътрешна необходимост. Принципно си мисля, че книгата или я четеш, или я пишеш, всичко друго е излишна суетня, когато не се прави от професионалисти. Но ето на, сега прочетох нещо, за което просто искам да изкрещя:
Защо не съм знаела до сега, че тази книга я има?!
Романът е „Добро момче” от Галин Никифоров, изд. Жанет 45 (2006). Прочетох го едва вчера, точно десет години след неговото излизане. И не мога да повярвам, че тази книга не е абсолютен бестселър, преведена на двайсет езика и официално призната за един от най-добрите съвременни български романи. Ако пък е, то аз не съм разбрала, и това искрено ме възмущава. Защото междувременно ме е заливала информация за разни войни и аномалии, нестинарки и самовили, изнасилвачи и убийци, изповеди и дневници на тоя или оня и какви ли още не недоразумения, които минават за модерна българска литература и изпълват впечатлителния читател единствено със скръб и безнадеждност. А през цялото това време „Добро момче” си е стоял на рафта в книжарницата и е бил толкова изумително, толкова завършено и впечатляващо добър.
Историята е пределно проста. Романът започва бавничко и тромаво, въвеждайки ни в обикновения безинтересен следобед на един обикновен и привидно скучноват човек. През първите десетина страници колебливо следваме героя из коридорите на досадната му служба и подтискащия му живот. На практика история почти няма – Галин Никифоров прави от нищо нещо и завърта целия роман около една съвсем банална битова неприятност. Но след като тя се случва,
читателят изведнъж започва да пропада в черната шахта на безнадежността
с все по-висока скорост, като Алиса в страната на спомените и страховете, която пада и потъва все по-надолу и по-надолу в бездната, разминавайки се по пътя с образи и истории, с мечти и съжаления, с целия досегашен живот на един самотен човек, който е специален единствено за самия себе си. Или поне така изглежда.
Камерен и почти клаустрофобичен, романът „Добро момче” въпреки това е нагнетен от напрежение и неизменно интересен до последното изречение. Балансът между реализъм и въображение е съвършен и човек вярва на всяка дума, дори в моментите, в които разказът достига до кресчендо. В книгата има от всичко, но е то е поднесено с желязна мярка: любов и страх, отчаяние и надежда, родителство и детство, кръв и ужас, секс и ирония, мистика дори. Триковете на занаята са изкусно замаскирани, конци и бурмички не се подават от никъде. И нищо не натежава, никъде не прокънтява фалшива нотка,
целият роман звучи като класическо джаз-парче,
милостиво пуснато по вездесъщата програма „Хоризонт“, която ни съпътства през четенето. Другото, което върви с нас през цялата книга, е мекотата на разказа, тъжната и малко иронична любов към човека, която плавно ни превежда през това страшно приключение, за да ни остави на финала му с насълзени очи и олекнала душа, в най-добрите традиции на Аристотеловия катарзис. Така, както трябва да бъде.
Мога само да благодаря на Галин Никифоров, че е написал тази възхитителна книга. Да благодаря и на хората, които ми я препоръчаха, и на свой ред да кажа: Моля, намерете и прочетете романа „Добро момче”. Заслужава си.
0 Коментара