Романът на Екатерина Костова „Свети Никола от Залива на подковата“ е най-вълнуващото четиво от български автор, което ми е попадало от месеци, да не кажа години.
Когато Катя ми каза че е написала роман – да си призная – леко се притесних дали е успяла, защото в разказа е чудесна и безспорна майсторка, но романът е друго плаване. В морето (за водите още от Светото писание знаем, че се делят на горни и долни) Катя плува като същински класик. Вдъхновено и диктувано отгоре, повествование с тъга и усмивка, напомнящо Кундера и неговото мъдро вглеждане в историческите фотоси на безпощадното съвремие. Не те оставя, докато не затвориш 222-а страница на романа.
На моменти прихваш от живия сюжет, който носи мириса на цаца и евтин тютюн, на моменти те заболява глава, като че си бил на масата с мраморния плот на Зекови и сте делили гроздовата в пълно мълчание след най-тежката загуба. Тук те закача въпроса коя е тя. Тази на идеала за свободата, която уж дойде, но я предреди опустошението? Или онази на детето, дето те е предварило на опашката за оня свят? А може би, загубата на Онзи, чието благоразположение не се купува нито с пари, нито с трудодни в пенсионната книжка, нито със самозабравата от убийственото количество изпита ракия. Като филм на Костурица се нижат картина след картина, истинни и ярки от бита на прехода, който ни държи като заседнал асансьор между етажите в пътуването и все не знаем: нагоре ли отиваме, надолу ли…
Плаче се, докато се чете тази книга. Жал ти е за Никола и за Ветка, и за децата, и за децата на децата. Жал ти е за светеца, който не може да слезе у дома си и за свирепата фракталия на мъртвото течение, което ни отнася, ако имаме шанс, там, където ще свършим като герои в роман – без да намерят телата ни. Роман за духа и за илюзиите на земното битие, което започва от точката на сливане на морето и сушата, преди да ги раздели Онзи, за когото все не идва ред да отворим дума.
Браво, Екатерина Костова! Благодарности.
0 Коментара