Фосили

Плътно омотана в бялата завивка, Сия прилича на мумия. Откакто я помня спи абсолютно неподвижно, все едно се преструва. На стената виси увеличен семеен портрет на четирима ни. Къде ли е скрила картината със слънчогледите?

Навремето Сия бе настояла да поставим картината със слънчогледите  в спалнята, въпреки опасенията ми, че с тези облещени срещу ми жълти търкала ще будувам по цяла нощ.

От малък трудно заспивам – всичко ме разсейва. За моя изненада там, където броенето на въображаеми овце не даваше никакви резултати, слънчогледите се справиха чудесно. Градско момче съм, дори ухание на окосена трева не понасям, обаче слънчогледите ме приспиваха. Грееха в тъмното, усещах слънцата им как прежурят по кожата на лицето ми, долавях жужене на пчели. Жужене на пчели… и се унасях.

Когато се запознахме, на мен ми предстоеше да се дипломирам в Стопанския факултет, а Сия тъкмо бе записала първи курс в Юридическия – семейна традиция, тръгнала от прадядо й. Първата ни среща премина в разговори за философия и изкуство, като моето участие се изчерпваше с това, да си повтарям наум, че точно такива жени – дребнички, подвижни и постоянно усмихнати – карат земята да се върти. След седмица й признах, че я обичам, след месец се разбра, че чувствата ни са взаимни. Заживяхме заедно – тъкмо бях започнал работа в една търговска фирма. Зная няколко езика и шефовете много ме ценяха, но с една заплата не можехме да си позволим повече от таван в центъра. В началото на пролетта се родиха близнаците и се наложи да изкарвам допълнително. По четири часа на нощ месех тесто за пици – така или иначе у дома не можеше да се спи.

Близнаците, момче и момиче, проходиха в кафенето на Университета – докато не тръгнаха на ясла, Сия ги мъкнеше навсякъде със себе си. Нямаше кой да я отмени дори за час. Моите родители се бяха изнесли на село и предложиха да оставим децата при тях, но Сия не даваше и дума да се издума. Заради някакъв конфликт с баща й тя не контактуваше със своето семейство, вероятно те не одобряваха нашата „де юре“ нерегламентирана връзка.

Сия завърши с отличие, а след това спечели конкурс за работа в престижна консултантска фирма. Напусна след близо пет години, точно й бяха предложили да оглави един от отделите. Големият шеф се изпуснал, че са приятели с баща й и тя на минутата депозирала предизвестие. Всичко това аз научих впоследствие, но така или иначе щях да я подкрепя. Сия си направи собствена адвокатска кантора и се справяше чудесно. Аз също – вече бях втория човек в Софийския офис, с много добра заплата и куп бонуси.

В един дъждовен септемврийски ден, седмица преди близнаците да тръгнат на училище, Сия ми определи среща в гражданското и сключихме брак. След „церемонията“ поканихме приятелят ми доктора и новото му гадже Роси на обяд, след първата наздравица Сия ме целуна „законно“ и се извини, че я очакват клиенти. Месец по-късно купихме чудесен апартамента в полите на Витоша със заем, който – по договор – щяхме да изплащаме солидарно. В случая солидарно означаваше по равно, така както – по изрично настояване на Сия – поемахме и всички други разходи.

Отдадена на работата си, Сия постоянно влачеше папки с документи у дома и висеше над тях до късна нощ, но не и преди да прегледа домашните на близнаците и да ги изпита по всички предмети. Семейните казуси решаваше сама, без да ме занимава с драмите на поредната домашна помощница, избора на най-доброто частно училище или дилемата да спортуват ли близнаците или да се занимават само с изкуство. За всичко това аз научавах постфактум. От мен се очакваше да прекарваме заедно годишните отпуски и съботните дни. В неделите играех футбол с приятели – в училищния двор, където бяхме израснали.

Често се чудех дали Сия изобщо ме забелязва, при толкова много отговорности, но тя все успяваше да ме изненада – прекрасно усещаше какво мисля и от какво имам нужда. Бях убеден, че са й необходими секунди, за да ме сканира и да разбере всичко, което я интересува, но по онова време това все още не ме притесняваше.

Всички ни считаха за перфектното семейство – сплотено и щастливо.

Децата завършиха гимназия и заминаха да учат в Англия – никакви безплатни университети в Шотландия или Холандия, – според майка им доброто образование нямало как да е евтино. Само след месец контактите ни с тях бяха сведени до „добре сме, всичко е наред, проблеми няма, хайде чао…“ Лишена от гравитацията на естествения център, семейната ни галактика се крепеше единствено на инерцията и рутината. Осъзнали реалната опасност при най-малък трус да се разлетим из космоса на живота, кротко следвахме ежедневието си, преструвайки се, че всичко е наред.

За съжаление световната криза не ни подмина и дори в моя бранш – търговията с хранителни стоки – обемите се свиха значително. Тъй като Сия работеше главно за чуждестранните инвеститори, прогнозите за нейният бизнес бяха катастрофални – нямало нови клиенти, а старите се опитвали да се оттеглят с минимални загуби. Предложих да поема изцяло издръжката на децата. Тя категорично отхвърли тази идея, но няколко седмици по-късно ми съобщи, че е решила да освободи домашната помощница и сама да се грижи за домакинството.

„Чудесно – и без това мразя да ми се мотаят чужди хора. Но в такъв случай е редно аз да поема сметките“ – предложих.

„Добре, но това не касае парите за близнаците. Погрижила съм се. Всъщност положението не е чак толкова трагично, но харча готови пари и това ме изнервя“ – Сия звучеше различно от друг път.

„Жалко, че кухненските маси в днешно време са толкова прости – опитах да се пошегувам – и няма как да съхраним традицията. Когато живеех с нашите, парите до стотинка стояха в чекмеджето на кухненската маса. На който за каквото му трябва – бърка и си взима.“

„Моята майка никога не е работила, въпреки че с нейната английска филология можеше да изкарва пари и без да излиза от дома. Баща ми не позволяваше. Искаше да му се кланяме за всеки лев.“ – за първи път Сия повдигаше крайчеца на завесата, открай време семейството й беше тема табу.

Сия стоеше до обяд в кантората и бързаше да се прибере у дома. Изведнъж, след толкова години семеен живот, тя откри вълшебния свят на кулинарията – започна да се застоява в кухнята и обяви Рудолф за свой кумир. И тук, както във всичко което правеше, Сия държеше да е перфектна. Виж, гладенето ненавиждаше – считаше го за най-затъпяващото изтезание, но и там му намери цаката – гледаше „24 Kitchen” с ютия в ръка.

Доколкото е вярно, че битието определя съзнанието, то с грижите за дома и за мен в главата на Сия би трябвало да са се зародили напълно нови чувства и усещания, защото – след няма година – стигнахме и до „Кога ще се прибереш?“ „Какво ще правиш днес?“ и „Имаш ли някакво излизане от офиса?“ Не след дълго осъзнах, че съм подложен на постоянен „скрининг“. Случайно или не, по това време из къщата се появиха книги с „общуване“, „отчуждение“ и „идеален брак“ в заглавията. Започнах да очаквам неприятности.

До този момент контактите ми с жени се изчерпваха с леки флиртове – по-скоро предизвикателства за ума, отколкото авантюри. Все си мислех, че кризата на средната възраст ще ме пропусне и няма да боядисвам в гарвановочерно прошарените си коси, да карам пистов мотор и да се обяснявам с някоя девойка на възрастта на дъщеря ми. И изведнъж се оказах несправедливо заподозрян. Докато пиехме сутрешното кафе (черно, с капка мляко, защото така е здравословно), Сия ме оглеждаше как точно съм облечен и питаше защо съм с този или онзи афтършейв? Вечер я заварвах на дивана пред телевизора с лаптоп на колене, поглеждаше ме над очилата (в този миг си представях червена точка на лазерен мерник) и подмяташе уж небрежно: „Гладен ли си?“ Отказът да опитам поредния й кулинарен шедьовър веднага след като си обуя домашните чехли, освен като непростимо пренебрежение, щеше да бъде изтълкуван като негласно признание, че съм обядвал навън. И тъй като аз нямах този навик, въпросът „с кого?“, макар и неизказан, щеше да трови и двама ни. Сънувах как Сия души бельото ми, преглежда саката ми за косми и търси по яките на ризите следи от червило. Може би параноята се вихреше не в нейната, а в моята глава, но как да си обясня факта, че бе започнала да ми звъни по измислени поводи, при което – сигурен бях – напрягаше слух и въображение, за да разбере къде точно ме намира и дали не съм в женска компания. Това ненормално състояние – без вина виновен – продължи около две години, след което нещата се промениха коренно.

Продължавахме в неделя сутрин да играем футбол с момчетата. Според мен не ставаше въпрос за спорт, а по-скоро за носталгия. След мачлетата, насядали по стълбите на училищната сграда, си спомняхме  детството, шегувахме се, пиехме бира и бъбрехме за жени, коли и спорт. Веднъж, целите вир-вода от плисналия през второто полувреме дъжд, пиехме чай и докторът ни разправяше как го приготвял. Било нещо като сапьорска акция – съпругата му Роси го заплашвала със саморазправа, ако я събуди рано в почивния ден, а спяла леко като див заек.

„А няма да ви казвам, как познава къде съм, като ми звънне по телефона. Чак се оглеждам дали не ме гледа отнякъде?“

„Не само твоята. Адвокатката би могла да направи кариера като „ухо“ на подводница в армията на която и да е от световните сили“ – засмях се.

Малко по-късно, когато се качвахме по колите, той ме попита директно:

„Има ли основания Сия да се тревожи? Доколкото я познавам, не е от ревнивите.“

Докторът и съпругата му бяха единствените ни семейни приятели и открай време харесваха Сия.

„Има – въздъхнах. – Теб не мога да те лъжа.“

„А Сия можеш, така ли?“ – учуди се той.

„Малките лъжи са форма на уважение – предпазваш другия, спестяваш му ядове.“

„Само не си въобразявай. Жените имат канали за получаване на информация на подсъзнателно ниво. Проблемът при теб е, че не си падаш по бързите неангажиращи връзки, което предполага, че все някога ще затънеш яко. Та – ако работата е сериозна, а в твоя случай със сигурност е, – колкото по-рано й кажеш, толкова по добре.“

Карах към дома и размишлявах върху думите на най-добрия ми приятел. Дъждът бе спрял. Под свъсеното небе с цвят на разтопено олово, планината приличаше на тъжен великан, обхванал коленете си с ръце.

Взех стъпалата до последния етаж през едно. „Сия… Сия!“ Сия се появи в антрето. Облегнах гръб на външната врата, поех дълбоко въздух: „Има друга жена в живота ми.“

Мълчахме. Постепенно лицето й стана по-бяло от брашнените й ръце, на места избиха румени петна, под скулите й мускулни влакна се връзваха на възли. Устните й изтъняха. Дишаше учестено. Посочи краката ми. По белия мрамор се стичаха кални струйки.

Изсулих мокрите си дрехи върху маратонките и се промуших покрай каменната статуя препасана с готварска престилка. От кухнята се разнасяше сладък дъх на ванилия и ром. Скрих се в банята и пуснах горещата струя да плющи отгоре ми. „Какво направих, по дяволите?!“ Врътнах крана в обратна посока с надеждата студената вода да ме отрезви. Току-що се бях издънил сам, но на това безтегловно състояние трябваше най-сетне да се сложи край.

Сия е човек на крайностите – бяло или черно, сладко или горчиво, свой или чужд. Няколко дни минаха в ледено мълчание. Нищо друго в поведението й не издаваше колко е наранена. Най-сетне аз не издържах:

„Сия, трябва да ти кажа, че…“

„Млъкни!“

„Това е просто увлечение, е добре – може би закъсняла любов, но няма изневяра, тоест…“

„Млъкни!“

„Не, няма да млъкна! Длъжна си…“

„Гнусен лъжец!“

Замахнах. Никога не бях предполагал, че мога да го направя. По страната на Сия останаха следи от пръстите ми. Тя се нахвърли върху ми с безграничната енергия на омразата. Стъписах се. Никога не сме напълно готови за нечия омраза, особено омразата на близък човек. В изпепелените й от ярост очи нямаше разум. „Сия, опомни се! Опомни се!“ – опитвах се да я задържа на разстояние от себе си, докато ноктите ѝ деряха кожата на ръцете ми и всичко, до което се докопваха. Този път го направих преднамерено – зашлевих я по другата страна. Това я изкара от транса, тя се срина на пода. Ридаеше тихо. Изпитах по-скоро ужас, отколкото жал и угризения. Наведох се над нея и я докоснах. „Махай се – изсъска. – Предател!“

На сутринта съпругата ми бе възвърнала нормалния си вид. За първи път от години приготви кафето както аз го обичам – с толкова нездравословния каймак от разбит жълтък. Понечих да й благодаря, но погледът й се плъзгаше покрай мен. За миг се уплаших. „Борджиите… Уф, стига глупости!“ Отпих първата, най-сладка глътка демонстративно смело.

„Днес ще подам молба за развод“ – каза Сия и в устата ми загорча.

„За последен път те моля, нека не правим глупости.“

„Той е с по-млада жена. Гледат се безсрамно, все едно са единствените живи същества на този свят. Случайни минувачи ме подкрепят и аз трескаво бързам да се махна, защото не искам той да види това. Не искам той да изпита срам пред мен, пред тази жена и всички тези непознати хора наоколо. Но той няма очи за мен.“

„Съжалявам. Наистина… за това което си преживяла.“

„Той въобще не разбира какво се е случило, така и не забелязва, че съм прекършена – няма очи за мен. Коя съм аз – жената с ютията… В един момент започва да изпитва страх – страх от собствената му съпруга, от майката на децата му. И този страх е по-силен от всичко онова, което е било, всичко преодоляно, достигнато, установено. Съжалявам го. Решавам да премълча, да преглътна. Но той нахълтва в дома ни с калните си крака, с калните си чувства и ми споделя. Прави ме свой съучастник. Страхливец! Предател!“

Стиснах очи и юмруци. Тя никога нямаше да му прости.

Сия бе уредила делото да се гледа в малко градче недалеч от столицата, където разводите минавали бързо. Тя се появи в елегантен костюм в бонбонен цвят. След като изслушахме решението на съда за разтрогване на брака ни „по взаимно съгласие“, бившата ми съпруга напусна залата без да погледне никого. Заслиза по излъсканите мозаечни стъпала, като внимаваше да не обели високите токове на новите си, очевидно скъпи обувки. Отвори външната врата и спря нерешително, загледана в плющящият дъжд. Телефонът й иззвъня – децата се обаждаха да й честитят рождения ден. Разговорът приключва бързо.

Понечвам да я поздравя и аз, но тя няма очи за мен. Изхвърча навън и нагазва в мътните вади.

Замахвам, по кокалчетата на пръстите ми се появява кръв, в краката ми се посипва мазилка. Набирам Стефания:

„Удобно ли е? Можеш ли да говориш?“ – питам.

„Да, какво стана?“

„Мина…“

„Ела ми на гости, ще ти сготвя нещо специално. Довечера в осем?“ – за първи път ме кани у дома си.

„Добре“ – старая се да звуча ентусиазирано.

Навсякъде в сградата миришеше на прясна боя. Позвъних на вратата на Стефания с букет и бутилка вино в ръце. Този апартамент бил лично неин и когато съпругът й отсъствал от страната, твърде често –  заради работата си във Външно, тя напускала мрачната къща в Бояна. Отвори ми и хвърли светкавичен поглед на етажната площадка, преди да ме придърпа навътре и да ме целуне. Завесите на прозорците в просторното помещение – трапезария, хол и кухненски бокс, обзаведено модерно и с вкус – бяха спуснати, а осветената от свещи маса – подредена за двама.

„Ще останеш ли?“

„Не. Не и тази нощ. Но ще уважа вечерята. Нека видя каква готвачка си“ – казах със смях, докато си мислех: „Сия е сама, а днес все пак е рожденият й ден.“ Стефания се смръщи едва забележимо.

Прибрах се преди полунощ, но Сия не бе у дома. В следващите дни почти не се засичахме, тя отдавна спеше в стаята на сина ни, оставяйки на мое разположение семейната спалня със слънчогледите на стената. За сметка на това аз гледах да минавам транзит през кухнята и хола. След седмица близнаците се прибраха от морето и разказваха един през друг колко са доволни от ваканцията. Купили на майка си подарък за рождения ден, висулка със запечатани в нея насекомо и какавида.  „Обковът е златен, мамче, кехлибарът е синтетичен. За съжаление не успяхме“ – каза дъщерята, а синът я допълни: „Да намерим с две какавиди. Освен да приемем, че това сте ти и баща ми, застинали във вечна прегръдка.“ Всички се засмяхме, а аз си помислих, че едва ли съществува по неподходящ момент да ги уведомим за развода. На другата сутрин, след  като чекирахме багажа им на Терминал 2, Сия изведнъж изтресе: „С баща ви вече сме и официално разделени.“ Без никакви предварителни пледоарии, при положение, че децата ни никога не бяха чували за семейните ни проблеми! Новината ги изненада, но я приеха значително по-леко, отколкото си въобразявах. Стърчахме насред залата и мълчахме неловко. Дъщеря ни се обади: „Това са си ваши работи, нито искаме да знаем подробности, нито…“ Синът ни кимна в знак на съгласие и доразви мисълта на сестра си: „Нито ще вземем страна. Но какво ще стане с нашето учене?“ Побързахме да ги успокоим, че в това отношение нищо няма да се промени. Заговорихме за друго.

Когато двамата преминаха през контролата и се качиха на ескалатора, аз си помислих, че децата рано или късно разочароват родителите си, показвайки им колко малко място заемат в живота им. Близнаците се обърнаха от горната площадка и ни помахаха. Засрамих се, все прибързавам с укорите.

На връщане шофирах внимателно. „Как бързо летят годините“ – хвърлих поглед към бившата си съпруга. Гледаше право напред, прехапала тънките си устни. Пръстите й си играеха с окачената на врата й висулка, подарък от децата. Покрай нас профуча малка червена кола с лепенка „Бебе на борда“.

„Какви са тези безотговорни родители?!“ –  промълви Сия.

„Ти винаги си била перфектна майка…“ – поклатих глава. „Да си призная, всичките ми спомени за бебешкия период на близнаците са ми разбъркани в гъстата каша от брашно, вода и набухватели.“

„Моите са застинали като наекомо в кехлибар“ – прошепна Сия по-скоро на себе си.

Същата вечер отидох у Стефания. Срещахме се от почти година, но до онази нощ не бяхме стигали докрай, въпреки моето огромно желание. Не можех да повярвам на изключителния си късмет да бъда с такава жена – съдейки по невероятното й тяло, човек пряко сили можеше да й даде тридесет. Целувах дъхавата, гладка кожа на раменете, корема й, бедрата, тя мъркаше гърлено, докато в един момент изръмжа и ме пое дълбоко в себе си. Тресеше се и издаваше хлипащи звуци дълго след като бях свършил, после изведнъж притихна. Сгуши се в мен, лежахме с преплетени тела, отпуснати и премалели. Тя докосна устните ми с върховете на пръстите си: „Знаеш ли, това което правим…“ „Знам, Стефания!“

Така й не мигнах онази нощ. Едната стена на спалнята й представляваше фототапет на маково поле с няколко нежни стръка на преден план и надвиснало куршумено небе, предвещаващо буря. Макове бяха извезани и по черните сатенени завивки. Макове, червени като косите й, разпилени по черните ни сатенени възглавници. На сутринта, още топла от съня, тя отново ме пое в сатенената си утроба.

По време на закуската – препечени филийки с масло и кафе с разбит жълтък, което тя направи специално заради мен – мобилният й телефон звънна. Стефания излезе на терасата и придърпа вратата зад себе си. След няколко минути отново седеше срещу мен, потънала в мислите си, без да осъзнава, че перфектният й маникюр, потропващ по стъкления плот на масата, ме влудява.

„Какво има?“ – не издържах.

„Писнало ми е от посолства в третия свят, а по всичко личи, че пак няма да му стигнат връзките за нещо по-добро. Но този път – без мен. Аз оставам тук!“

„Редно ли е? Той ще се съгласи ли?“

„Въобще не ме интересува! Искам дете, не мислех че някога ще изрека тези думи, особено пред мъж. Но вече съм на тридесет и седем и биологичният ми часовник цъка със страшна сила.“

Зелените очи на Стефания, обикновено весели и леко лукави, изглеждаха като покрити с дебел лед.

„Млада си още, имате време.“

„Имаме време ли? Аз нямам време, а това което съпругът ми има, са две големи деца от първия му брак. Условието да се разведе беше, че няма да искам дете  – вписано е в брачния договор, представи си! Толкова съм била глупава, че чак ме е срам!“

„Може пък сега да е на друго мнение.“

„Не ме интересува. Въобще не мога да го понасям, разбираш ли?! Страх ме е, че ако пак се забия на майната си с този… Няма да издържа и ще направя някоя глупост. Нямаш си представа как хъхри… Дарт Вейдър!“

Дали това, което каза Стефания, не касаеше повече мен, отколкото съпруга й? Но аз все още нямах отговор на въпроса, който от известно време не ми даваше мира – бих ли могъл да изтърпя едно ново начало? При всички положения отговорът щеше да е болезнен. Предпочитах събитията да следват своя естествен ход. Знаех, че рано или късно обстоятелствата ще се струпат в невъзможен за подреждане пъзел, животът ми ще се разпадне и чак тогава всичко ще си отиде на мястото.

Сия лежи абсолютно неподвижна, обвита плътно във вечните бели завивки. Побутвам я леко, но тя не помръдва. Вратата на банята е открехната, вътре свети, в мивката се търкаля празно шишенце. Взимам го и звъня на моя приятел доктора. Заето.

Тази сутрин се събудих както винаги на разсъмване и нали е неделя, се замислих откога не бях се вясвал на мачлетата в училищния двор. Има шест месеца, откакто мъжът на Стефания бе заминал за Южна Америка и аз живеех при нея, сред поле от черен сатен и червени макове. Половин година, а заспивам трудно и се будя рано – като на чуждо място. Но пък червените й коси, разпилени по черната възглавница, все още ме възбуждат и примирам при мисълта как тя – полусънна, още топла – първо издава онези гальовно-мъркащи звуци, а после ме поема с гърлено ръмжане дълбоко в себе си.

Дланта ми се плъзна под общата завивка и погали меката извивка на хълбока й. При досега с топлата гладка кожа – Стефания винаги спеше гола – почувствах как се наелектризирам. Подхванах я, но тя мълчаливо избута ръката ми. Случваше се за първи път. Озадачен, станах от леглото и напуснах спалнята.

Отидох да играя футбол. Приятелите ми бяха искрено учудени, че ме виждат. След мача седнахме на бира и чипс, но разговорът не потръгна. „Как сте момчета, как я карате?“ „Добре сме. Чуваме, имаш млада мацка. Май не те изпуска от очи?“ „Знаете как е, спортът е от друго естество“ – пошегувах се, но никой не се засмя. Изпих си набързо бирата и им пожелах хубав ден. Докторът ме придружи до колата.

– Не съм казал аз на момчетата, да знаеш. Всъщност дойдох за друго. Снощи бях в компанията на важни клечки от Външно и случайно стана дума – преди няколко седмици са отзовали посланика от Берн и спрягат вашия човек за там.

– Това какво ме касае? – сопнах се. След изнасянето ми от дома най-добрият ми приятел ме бе предупредил, че жена му е „на страната на Сия“. Според мен и двамата бяха на нейна страна.

– Е, ти си знаеш – докторът сложи ръка на рамото ми. – Да поздравиш Сия и от нас. За рождения ден.

– Вие нали сте гъсти с нея, защо аз да я поздравявам от ваше име?

– Тежко изживя случилото се, а и с времето май се влошава. Напоследък дори с Роси не иска да се чуе.

– Добре де, тя направи целия цирк, а сега – голяма драма. Защо й беше всичко това?

– Твоята Стефания е красива, образована – завършила е в чужбина, но Сия е права – тя никога не е постигнала нещо сама в живота. Ето това не може да преглътне жена ти. Бившата де. „Да беше си избрал някоя, която поне малко да прилича на нея!“  – това чувам всеки път, когато Роси се е виждала със Сия, но ти разбираш, чии са тези думи всъщност.

– Нищо не разбирам аз…

– Дължа ти извинение за онзи съвет, спомняш си – да си признаеш пред Сия. А това – според Роси – е било най-голямата ти грешка. Това че една жена знае за изневярата на съпруга си, само по себе си било проблем, но големият проблем бил, ако мъжът знае, че съпругата му знае. Дори умната жена нямало как да излезе от тази ситуация без да изгуби себеуважение. Приятелю, нищо не разбираме от жени – аз, ти, целият тъп мъжки  род.

Паркирах пред входа и преди да сляза от колата позвъних на Сия. За моя изненада тя наистина вдигна.

„Честит рожден ден, Сия. Как си?“

„Благодаря.  Добре съм.  В чудесно настроение. Чака ни голям купон! Децата пътуват от Гърция насам, дано няма опашки по границата.“

„Утре ще им се обадя да се видим“ – казвам.

„Заповядай тази вечер, чакам доста приятели“ – за миг се изкуших да приема, но си дадох сметка, че Сия просто е любезна.

„Благодаря ти, не зная дали ще мога. Мога ли да ти се обадя по-късно?“

„Разбира се, няма проблем.“

„Слава богу, че не валя.“ – казах си докато отключвах вратата на апартамента. Не мога да си представя как влизам вътре мокър и кален. Чаровната ми любима тъкмо бе станала от сън и си миеше зъбите в банята. Целунах я по врата и се мушнах под душа. Когато излязох, загърнат в дебелата черна хавлия с бродирани макове, тя ме чакаше на дивана в хола с две чаши кафе. За мен винаги го прави точно както обичам – нездравословно. След първата глътка Стефания се наведе и облиза каймака от устните ми:

– Какъв ден е днес? – попита глезено.

„Рожденият ден на Сия“ – първото което ми хрумна, но тя едва ли имаше това предвид, затова казах:

– Годишнина от първата ни вечеря заедно, но въобще не ми казвай, че беше приготвена от теб.

– Откъде знаеш?!

– Онези засукани гурмета?! Абсурдно – не за друго но нямаше време тогава – добавих великодушно и тя се усмихна. – Освен това видях опаковките от ресторанта.

– Ах, ти-и-и – закани ми се театрално. – Имам да ти казвам нещо важно!

– Казвай, де.  „Дали не става дума за Берн?!“

– Няма да говорим сега. Излизам. Направила съм резервация в „Талисман“ за довечера.

Нямаше смисъл да я моля, науми ли си нещо, Стефания е желязо.

Бях очаквал вечерта с известно безпокойство, породено от усещането, че предстои пъзелът да бъде пренареден. Тъкмо отпихме по глътка вино в „Талисман“ и мобилният ми иззвъня. Кимнах извинително на Стефания: „Синът ми…“ Излязох отвън.

„Баща ми, днес е рожденият ден на мама, надявам се помниш?“ – гласът му вибрираше тревожно.

„М-м-да… разбира се. Чухме се.“

„Моля те, иди при нея.“

„Какво по дяволите… Вие не сте ли заедно?“

„Не, моля те! Иди веднага! Ние със сестра ми трябваше да сме там, но останахме в Банско. Мама се обади и каза, че има гости и танцували, а музиката дънеше ужасно и тя се развика на някого да я намалят.“

„Е, значи…“

„Не, не значи. Никой не танцува на някаква меса! Нито слуша такава музика толкова силно, че да трябва да се надвиква като говори по телефона. По дяволите, тя е сама, а тази музика е като за погребение.“

„Разбрах“ – въздъхнах и махнах успокоително с ръка на Стефания, която ме гледаше през витрината.

Няколко пъти набирах номера на Сия, но изглежда мобилният й беше изключен. Стефания я нямаше на масата, нямах време да я чакам. Ще й се обадя по-късно. Хукнах към паркинга.

Небето бе ясно и планината не приличаше на тъжен великан, но асфалтът блестеше мокър, както в онзи ден. И тогава тичах нагоре по стълбите, но нямаше тази необичайна музика, която да звучи все по-силно на всеки следващ етаж. От външната врата на апартамента все още имах ключ. Подредената за четирима маса в средата на пустия хол изглеждаше като реклама в списание. Влетях в спалнята. Сия лежеше абсолютно неподвижна, обвита плътно във вечните бели завивки. Побутнах я леко, но тя не помръдна.

Мобилният на доктора все още дава заето. Телефонът на нощното шкафче до главата на Сия е изключен.  Включвам го. От днес има само две съобщения:

„Честит празник, мамче. Желаем ти душевен комфорт. Не се сърди, но няма да успеем да се приберем – едни приятели от Англия са в Банско и настояха да се видим. Целуваме те. Мамче, аз съм мнооого щастливааааа.“

„Маман, честито. Да си изкарате хубаво. Знаеш вече, че сме в Банско, но не знаеш защо – на нашата госпожичка гаджето е тук! Изненада, а? Тя е луда по него и нямаше представа, че той ще се домъкне чак до България заради нея. Сори. Обичаме те.“

Запращам телефона към стената. Чува се шум от разбито стъкло. Семейната фотография. По дяволите, къде е картината със слънчогледите? При раздялата ни Сия бе предложила да я взема:

„Вземи я… нали с нея заспиваш…“

„Интересно, тази картина как се появи навремето?“

„Ако тогава ме беше попитал, сигурно щях да те излъжа.“

„Подарък ли ти е? От кого?“

„Това е единствената ми оцеляла творба.“

„Така ли? Ти си я нарисувала?!“

„Един художник много харесваше картините ми. Обещаваше ми бляскаво бъдеще.“

„Какво е станало с другите ти картини?“

„Баща ми ги изгори… Вземи я, на мен не ми трябва.“

„Не, не!“

Телефонът на доктора дава свободно. Чак сега осъзнавам, че не съм спрял музиката. Изтичвам в хола и изтръгвам захранващия кабел на уредбата. Тъкмо навреме – докторът вдига. Описвам му положението. Опитвам се да не звуча истерично.

„Как е тя?“ – пита.

„Не зная, лежи обвита като пашкул и не мърда. Но тя така си спи… Намерих празна опаковка от лекарства.“

„Прочети ми какво пише на етикета.“

Сричам.

„Транквилант, някаква представа колко хапчета е имало вътре?“

Крещя му да не говори глупости.

„Прав си, спокойно сега. Ще се обадя за екип, по пътя ще вземат и мен.“

„Аз какво да правя?“

„Най-добре – нищо. Опитай се да мислиш за  друго.“

Тръшвам се на дивана. Трябва да чакам. Чакам. Колко време ще им трябва да се домъкнат?! Само да не сгрешат адреса! Глупости, докторът е идвал десетки пъти. Двамата с Роси бяха във възторг от кулинарните способности на Сия. Не трябва да мисля за Сия!

Така й не разбрах каква е важната новина, която Стефания държеше да ми съобщи. Може би мъжът й я е информирал за предстоящата дипломатическа рокада и тя, останала без алиби за нежеланието си да е с него, му е съобщила, че го напуска? Или щеше да ме информира, че законният й съпруг има нужда от нея и тя, в края на краищата, е длъжна да се съобрази? Фактът, че точно тази сутрин ми отказа близост, коя точно теза обслужва? Не го е правила никога до момента, по дяволите! Стефания си бе останала загадка за мен, имаше неща които не проумявах. Като например защо не харесва името Стефанка.

Скачам на крака. Връщам се в спалнята. Свалям семейната фотография от стената. Под обувките ми хрущят стъкла. Отварям крилата на гардероба и дърпам чекмеджетата на скрина. Тършувам в хола. Няма я. В една от чиниите на масата лежи миналогодишният подарък от децата за рождения ден на Сия. Откривам картината върху гардероба в антрето.

Защо се бави линейката, по дяволите?!

Връщам се в спалнята. Поставям картината със слънчогледите на мястото й. Гася осветлението. Омотаната в бяла завивка Сия прилича на какавида. Лягам до нея. Жълтите пити се пулят насреща ми в мрака. Пишеше някъде, че най-много спомени имаме от детството – младите мозъчни клетки са жадни за информация. А и времето тогава тече различно, всичко се случва като на забавен каданс. Единайсетата година е една десета от досегашният ти живот, сто и първата – една стотна.

Дете съм и лежа по гръб под необятно небе отрупано със слънца. Без задължения, без отговорности. Не преследвам кариера, пари, слава. Имам цялото време на света. Никой не ме плаши с важни новини, нито ми говори за това, че биологичният му часовник цъка. Всички ме обичат…

Слънцата прежурят, рояци пчели накацват по леглото – жужащ жив саван. Методично и неотменно ни запечатват с мед и восък, които постепенно се втвърдяват.