Тя прекрасно знае, че ненавиждам пушенето, но изважда тънка папироса, пали я с отигран жест и ме гледа предизвикателно. На масата между нас е положена дамската й чанта – FURLA, с формата на тухла четворка, – в невъзможната комбинация от оранжево и лилаво, която ме кара да се чувствам неловко, все едно съм обут с абсолютно различни на цвят чорапи.
– Бебчо, чакай да ти кажа…
Мразя да ме нарича „бебчо“ дори насаме, а тя го прави и пред непознати. Аз пък я наричам Фурла. Наум.
– Бебчо, слушаш ли ме?! – Тонът й е драматично приповдигнат, все едно ще прави официално обръщение към Европейския парламент. Познавам този тон, ще последва поредното описание на бляскаво парти. Но не някакво парвенюшко, хайлайфно мероприятие по стандартите на жълтата преса. Не-е-е. Великолепно, изискано събитие! Пак сме били черешката на тортата, говорили сме умно, свирили сме на пиано и всичко, което има пулс, се е изповлюбило в нас.
– Хааай! – тя маха на някого зад гърба ми, скача и чувам мляскащите звуци от онзи женски поздрав, дето прилича на змийски танц.
Фурлата спазва строга йерархична система на общуване, която при същества от същия пол е относително простичка: девет вида кимване; „как си“ – седем различни интонации; змийски танц в пет варианта; тръскане на ръце с разперени пръсти с три степени на ентусиазъм. Предназначеният за мъже арсенал е толкова сложен, че въобще не си правя труда да го анализирам – само пърханията с мигли са поне стотина вида. Уви, като едно „пълно в емоционална конотация дърво”, аз не схващам тънките нюанси на сложните социални отношения и що се отнася до жените, свеждам всичко до оценка на циците и задника с клатене на глава по един от двата начина – „тц“ и „леле“. Мъжете – то е ясно – не отразявам.
Писнало ми е от простотиите й и скоро ще я разкарам. Никога не съм я обичал, а вече дори не ме и ядосва. Може би в началото се ласкаех от вниманието й, не мога да си кривя душата. Красавица, от добро и заможно семейство – майка й ходи до кварталния пазар с повече мангизи по себе си, отколкото моите родители са изкарали от първия си работен ден, та до пенсия.
Чудя се за какво й е редови дришльо от „Люлин“, по стечение на обстоятелствата сниман в няколко реклами и издигнат на пиедестала „модел“ (тази дума я мразя повече от „бебчо“). Разбирам да беше тъпа кифла, а тя е с няколко дипломи (още след началното училище са я пратили да учи в чужбина), говори свободно пет езика и цяла България я познава – всеки божи ден показва крака и мила муцунка в прогнозата за времето по една от големите телевизии.
– Какво е „хааай“? – питам, колкото да възпрепятствам обяснението коя точно е тази, на кого е дъщеря или любовница, какви непростими…
– Е, как какво, „хай“ е „здрасти“.
– Не е ли „баровско” – гледам я с насмешка, която тя, така или иначе, няма да долови.
– Е, да де, също и това.
– Искаш ли една хааай история? – питам невинно.
– О, не! Знам ги аз твоите истории! Друг път, бебчо. Чакай да ти кажа…
От нейните хай клас активитис направо ми се повдига. Трябва да я разкарам веднъж завинаги!
Винаги съм имал проблеми да кажа нещо неприятно или конфузно на когото и да било. Трудно ми е дори ако трябва да предупредя близък приятел за разкопчан цип на дънките. Помня една сценка с предишната си любов: „Размазало ти се е червилото“ – шепна. „Какво, не разбрах?“ „Червилото, чер-ви-ло-то!“ – докосвам устните си. „Защо шепнеш?“ Ами защото сме на опера, а сме на опера, защото съм се повел по твоя акъл – мисля си. Изсъсквам: „Червилото!“, тя – „Червилото, харесва ти, нали?“. Кресвам – „Мамка му, мразя го, ужасно е, по-гадно е дори от теб!“. Тъпа крава – още се ядосвам, като се сетя.
– Слушаш ли ме? – изписква телевизионната звезда, като едновременно ме ритва дискретно под масата.
Проблем – червилото й е наред.
Имам приятел, който знае дузина варианти за раздяла. Сменя партньорките по-често от маслото на колата, при това не чува и една лоша дума за себе си. При последната ни среща се опита да ме ограмоти:
„Въпросът е раздялата да се подготви така, че другата страна да остане с впечатлението, че решението е изцяло нейно.“
„Защо?! Не трябва ли да покажеш кой е мъжът, силната фигура?“
„Защото това спестява проблеми в бъдеще. Една изоставена жена винаги ще намери начин да ти го върне. Когато ти си жертвата, чувството за вина ще я преследва дълго време и тя няма да те мрази, а ще ти съчувства. Само трябва да демонстрираш, че си тотално и безвъзмездно нещастен. Просто е – когато общуваш с някого от общите ви познати, оставяш всяка трета твоя фраза да зависва…“
„Как да зависва?“
„Не я довършваш, а я…. – замълчава, загледан някъде над мен. В последвалата минутка аз се въртя все по-неспокойно. Той въздъхва издълбоко, обръща очи към мен и се засмива:
– Разбираш ли? В началото и на самия теб ще ти е неловко, но се свиква. И от време на време вкарваш въздишки, без значение за какво говорите. Освен това не киризиш никого, вперваш се някъде там в безкрая.“
– Бебчо?!
– Слушам те. Може ли човек да не те слуша?!
Това поведение имало страхотен ефект и върху останалите жени – тутакси се накачулвали да те утешават. Можело да се възползваш, само да не го правиш с нейни приятелки.
„Добре де, ама как точно да я убедя, че решението за раздялата е само и единствено нейно?“
„А-а, това вече си е твоя работа. Аз ти давам само правилната насока, човече, нали не искаш от мен да ти разработя подробен план в три стъпки?“
„Ами-и-и, точно това исках…“
– Повтори какво ти казах!
– Ами-и-и, че ме обичаш – налучквам – тя винаги го казва, макар и по различни начини. „Офф, голям идиот си, но не мога да не те обичам!“ или най-често: „Защо дори бездомните кучета те обичат?!“.
– И какво друго, не се прави на интересен, не ме слушаше, нали?
– Ами заглъхват ми ушите, май нещо се разболявам…
– А-а-а, да си ги нямаме такива! Да не искаш да се измъкнеш за утре вечер?
– М-м-м… – измъцвам, според мен – неопределено. Според нея обаче съм ясен.
– Ясен си ми! Забравил си, нали? Забравил си!
И така, трябва да реша проблема си сам. Какво е най-характерно за „врага“ – ами умира да се прави на дама:
Изпада в истерия, ако реша да ползвам тоалетната, докато тя е под душа. Било страшно ужасно!
Не ми позволява да говоря по време на секс.
Не одобрява мръсни вицове, дори разказани насаме – не ме прекъсва, но не се смее и не коментира.
Обажда ми се и ми нарежда да я прибера от другия край на града, без да се интересува мога ли, но пък пита как съм облечен? Дънки, как. „Чакай ме отпред, няма да влизаш. Кога ще се научиш да се обличаш прилично!“
– Забравил си, нали?! Бебчо!
Аз така и не се научих да нося костюм, а да не говорим за вратовръзка. Около година возех един баровец и „униформата“ ми тежеше повече, отколкото факта, че онзи ме третираше като слуга.
– Как, бе – утре вечер е партито в Драгалевци.
Преди седмица беше заявила:
„Време е да те вкарам в моя кръг. Ще те водя на изискано място, хората не са случайни и ти трябва да си на ниво.“
Да, бе! Ще се барна с Фурла – казах си.
„Но ще отидем с джугана – това е моето условие да се появя в твоя кръг.“
„Луд ли си?! Знаеш, че това няма как да ти се получи! О, ти пак се шегуваш.“
Е, не се шегувах и освен това щеше да ми се получи. Все пак ще лъсна джугана – от последния офроуд не можеше да се познае какъв цвят е под калта.
Партито в Драгалевци се оказа тотална Кербала. За разлика от купоните по филмите, пред къщата не се въртят младежи, за да ти паркират автомобила. Тук идваш или със собствен шофьор, или с такси. Оставям Фурлата пред къщата, давам рязко газ, врътвам кормилото и се изтъпанвам на алеята на съседния имот. Тя е шокирана, правя се, че не го забелязвам, но ликувам вътрешно. Предишната вечер бях уредил нещата с гореща молба и бутилка „Чивъс“ – стопаните са в чужбина, а пичовете от охраната се оказаха печени. Разбира се, не съм й казал и тя си мисли, че постъпвам супер нахално. Правя го, за да я дразня. Вечерта започва добре.
Кетърингът е на ниво, но на мен шведските маси са ми противопоказни дори повече от шведките. В тези среди петънце фоа гра по горната устна изглежда нелепо, за разлика от четирийсет и пети номер мъжко стъпало с педикюр в яркочервено. Това фоа гра е някакъв пастет, от Фурлата го научих. („Вземи ми сандвич с пастет.“ „Фоа гра, бебчо, foie gras!“) Предполагам, че е на френски, единственият друг израз на френски, който знам, е parcours du combattant.
Наоколо гъмжи от добре наквасени, пластично култивирани екземпляри. Паноптикум от призьори в конкурси за парвенюта от всякаква величина. Сега разбирам защо на такива събития буквално се лее алкохол – по всичко личи, че скуката е част от протокола, нищо чудно до края на вечерта и аз да пропия. За мен да си досаден, е углавно престъпление, за което доживотен затвор е меко наказание. Цялата пасмина плаче за майтапчия с автомат „Калашников“.
Наближава полунощ. Пред угрозата да се превърнат в явни тикви част от присъстващите се разотиват. Някакъв мъжки вътрешен кръг, към който, кой знае защо, съм причислен и аз, се оттегля в библиотеката. Слава богу, че наказанието „прав до доказване на противното“ е отменено. Мизансценът напомня на мъжки клуб от роман на Дикенс – тъмно дърво, тежки кожени кресла и килим, в който чепиците ти изчезват. Кристални гарафи с отлежало уиски, кутии с пури и ароматен тютюн за лула. Почти всички от вътрешния кръг започват да произвеждат дим, това, ама адски, го мразя.
Обстановката е преднамерено неформална и в един момент се стига до разказване на „фъни сториз“. Фъни сториз?! Риали? За тези хора явно е проява на плебейщина да назоваваш нещата с нормалните им имена.
Както и предполагах, техните фъни сториз бяха чиста проба насилие над закърмената ми с вицове душа, но млякото изкипя с изявата на смешник на средна възраст с фишу и рогови очила:
„Един господин решава да позвъни на „ЧЕЗ-България“ и да изрази недоволство от услугите им. Набира номера и чува – „Добър ден, тук е „Софийска вода“. Явно е сгрешил. Помисля за миг и казва: „И вие не сте прави!“.
Следва буен смях. Буен смях! О, Джизъсе! „Негово Превъзходителство посланикът ни в Дания“ – прошепва благоговейно седящият до мен дребосък, издокаран в лъскав костюм като сгоден циганин. Ху кеърс, човече, този разказва тъпи стари вицове, при това по начин, който ме кара да се срамувам, все едно го виждам да простира изпрани в белина розови кюлоти. Римейкът е толкова абсурден, че не мога да се въздържа и прихвам. Кикотя се истерично дълго след като другите утихват. Привлякъл съм вниманието към себе си. Сега е моментът!
– Чуйте една фуни сториз – започвам невинно. – Мои познати си купиха апартамент и – както си му е редът – изпаднаха в реконструция. Кухнята става детска. Боксът за готвене се ситуира в антрето, прави се допълнителна вентилация и осветление. Единственото неудобство е, че точно през бар-плота, където семейството ще се храни, е входът към тоалетната. Нейната врата ще е супер специална, плъзгаща, но в момента на събитията все още не е доставена. Апартаментът е почти завършен, собствениците отсъстват, аз и едно приятелче монтираме осветителни тела в бокса. Колегата обаче нещо го е закъсал със стомаха, човещинка, влиза в тоалетната и сяда на клекалото. Аз съм чучнал на високо столче на бар-плота, гледам го през отвора на липсващата врата и се хиля.
„Копеле, к’во е т’ва, бе, седиш си в кенефа, вършиш си работата и си говориш с твойта, докато прави салата?!“ – чуди се приятелчето между два напъна.
„Пич, това е адски хай!“ – осведомявам го.
„Копеле, не е хай, направо е хард!”
Заковах финала като с пирон, но никой не се засмива. След няколко минути гробовно мълчание аз не издържам и питам:
– Ехо-о-о, тук ли сте? Ако да, помахайте!
Поглеждат ме стреснато. Чудесно се справям, само да не изпусна инициативата. Дали пък не трябваше да разкажа историята в трето лице? По дяволите, няма да жертвам достоверност в името на куртоазията! Я да ги видим на второ четене:
– Добре, приемам мълчанието ви за окуражително, затова ще си позволя да…
– Гледахте ли последната постановка… – Домакинът се опитва да ми спретне най-селския номер от дипломатическите арсенали. Не е познал! Без колебание подкарвам новата история – желязото се кове, докато е горещо. Не че има нужда, тези всеки момент ще се разтекат по кожените кресла. Ама аз съм си такъв, набера ли инерция, нищо не може да ме спре.
– Преди няколко дни отидох с мойта – знаете я, оная пичка, дето казва времето по телевизията – до мола, ама понеже мразя да обикалям по тъпите й магазини, се забих в киното. Бях си взел бозичка и баничка, така де, стига с тия пуканки и кола. Бозата – резлива, точно каквато обичам. На десетата минута даде проблем. Уж да размине, не и не. Вдигам половината ред, правя се на отегчен от филма. Тичам в тоалетните, табела „РЕМОНТ” на входа. Ама всички ли, питам разпоредителката, не – казва тя, – само на мъжките. А къде да… На долния етаж – хили се гадно. Тръгвам с чупка „дърводелски метър” в кръста, прибежки до ескалатора, дълбоко дишане, кънкови припълзявания, дълъг мраморен коридор, някакви жени… Студена пот и мравки по гърба. Затичвам, издърпвам колана, разкопчавам ципа, блъскам вратата с надпис „Мъже“, никой на мивките, последната кабинка отворена, смъквам дънките, походка Чаплин, маневра, влетявам на заден, сядам и се олабвам. О-о-о-х! И… осъзнавам, че капакът на тоалетната чиния не е вдигнат.
Мълчание, но това сме го играли. Този път пурите и лулите се изхлузват от зейналите им усти. Изобщо не е изискано да се зяпа така, това дори аз го знам. Господата скачат и опитват да спасят дебелия килим. Използвам суматохата и се изнизвам. Предвидливо си изключвам мобилния.
Потапям се в едно обезлюдено троянско село, чарът му е в липсата на сигнал на мобилните оператори. Три дни карам кросов мотор. На четвъртия започва да ме гризе съвестта за стореното – в края на краищата това са нейни приятели, нейната среда и аз нямам абсолютно никакво право да я излагам по този начин. До вечерта съм склонен да си призная, че – може би – тя все пак малко ми липсва. Хапвам и се чудя как да уплътня времето до сън. По дяволите, трябва да я чуя! Излизам с джугана на шест километра извън селото, там има покритие. Въртя телефона в ръце и няколко пъти понечвам да й звънна. Мисля си за паркура, в основата му е философията за бягството и достигането. Достигането, глупако, не само бягството!
Набирам я, но прекъсвам, преди да е вдигнала, изключвам захранването на апарата, прибирам се и сядаме на шише ракия с хазяина. Пие предимно той, аз само лизвам, но при моята непоносимост към алкохола дори това, че прекарвам цяла вечер под асмата, гледайки го как жули без салата, е достатъчно да се тръшна в несвяст.
На сутринта се събуждам в зори, чоглаво ми е, събирам си багажа. Напускам селото без много шум, но след табелата давам мръсна газ и зацепвам през полето. Връщам се на шосето около триста метра преди жп прелеза и виждам от другата му страна черен мерцедес. Женска фигура изскача от автомобила и размахва ръце. Отбивам и спирам. Тя отваря дясната врата и се тръшва на седалката до мен. Давам газ, от гумите на джугана се разхвърчават буци кал. Докато луксозното возило обърне, аз вече съм взел голяма преднина.
– Трябва ли да караш като луд?
Понечих да й тегля една майна, но се сетих, че…
– Е-е-е-х… – въздъхнах. – …Ако знаеш колко…
– Стига де, знаеш, че мразя да говориш така! Просто си различен. Но наистина мразя да се кара така!
– И аз мразя изненадите. Мразя и черни мерцедеси.
– Е-е-е, не си прав да ми говориш така. Това е Филип, посланикът ни в Дания… помниш го, нали?
– Ха, нима още те познава, след моето гост-участие в твоя перфектен свят?
– Бебчо, точно това исках да те питам – тонът й става драматично приповдигнат, все едно ще прави обръщение към Обществото на народите. – Побъркаха ме от покани за разни събития и държат непременно да те водя със себе си. Всички са във възторг от теб и твърдят, че си страхотен! Знаех си, знаех си, знаех си.
Адски се дразня, когато хората бъркат паркура с фрий рън и стрийт трикинг. При нас няма акробатични простотии, няма показност и „вижте какво мога”. Паркурът е преминаване от точка А до точка Б по най-бърз и ефективен начин.
– Та какво точно си направил онази вечер, бебчо?!
– Коя вечер?
– На партито в Драгалевци.
– Нищо специално, ако не броим това, че бях с два различни чорапа, оранжев и лилав. Furla style, бебчо.
[1] „Преходът на боеца” (паркур) – вид спорт, преодоляване на препятствия в градска среда (бел.ред.)
0 Коментара