はいはい日本
Не се чудете какво означава този йероглиф! Той е вълшебният ключ към едно незабравимо пътешествие с „Хай хай, Япония“, четвъртата част от поредицата на Юлияна Антонова-Мурата. И в „Моши моши, Япония“, „Уки уки, Япония“, „Сан сан, Япония“ изящните фрази, звънките сравнения, подобните на японска гравюра словосъчетания раздиплят уж всекидневни случки от японския живот, като във всяка е закодирано послание за доброта, човечност, съпреживяване. Юлияна Антонова-Мурата изкарва три мандата като културно аташе и пълномощен министър в Българското посолство в Токио. В Япония живее със семейството си повече от 23 години.
А ето какво казва за книгата Захари Карабашлиев:
„Книгата на Юлияна Антонова е колекция от кратки разкази послания, дошли от далечна Япония. Увлекателно изплетени и винаги чрез някаква конкретна случка, тези истории запознават читателя с японската традиция, обичаи, минало, съвременност, храна – без нито за момент да назидават или да ни тласкат в капана на националните български комплекси.
Тук са събрани над шейсет лишени от драматизъм, претенциозност и усложнения импресии, от които лъхат добронамереност и истина. Те са безконфликтни и – навярно повлияни от онзи красив японски минимализъм – езиково изчистени и ефирни.
Юлияна Антонова не просто наблюдава и описва, а и дискретно рефлектира върху дадено събитие, песен, мелодия, обичай, гледка или нещо друго, породило и насочило творческия ѝ импулс.“
Защо „Хай хай, Япония“?
„Хай“ е японската дума за „да“. Употребява се често, защото освен потвърждение означава и „Да, чувам, да, разбирам“.
Когато някой звъни, казва „моши-моши“, в смисъл на ало. След това почти винаги и почти през цялото време на разговора покланя нееднократно глава и се чува неговото одобрение и съгласие, изразено с „хай хай“. Нещо повече, от едно слято или леко провлаченото (хай хаааай) звучи доброжелателност. Означава, че тази кратка дума е заредила пространството с енергиен обмен между двамата на линията.
Незабравимо удоволствие изпитах, когато чух с много настроение повторено „хай хай“. Беше в един универсален магазин в префектура Канагава. Там се намира най-късият ескалатор в света. С височина само 83,4 сантиметра. Не можех да повярвам на очите си, застанала встрани на едно от петте стъпала! Усмихнах се, когато чух поотраснали деца да се поздравяват приятелски на това необичайно място с „хай хаааай“. И аз, чужденката, спонтанно реших да се включа. Толкова цветно настроение улових във въздуха. „Хай хай“, изпратих го усмихната, оплетено в дантела от радост, на жена с малко момиченце. И двете ми отвърнаха веднага – чистите и доброжелателни мотиви винаги
с лекота проправят път към нечие сърце.
След този ден неведнъж съм се разминавала с мои познати, с колеги на съпруга ми, посрещала съм децата и сме се поздравявали с тази най-кратка комуникация на мигновен баланс и щастие – „хай хай“. Един следобед малкият ми внук Джейми се позабави, защото зад гърба му се задаваше любимото му съседско кученце Мики чан. Прибираха го от разходка. Той помаха на мъничето и го поздрави с обич: „Хай хай, приятелю“, а то му отговори със същия поздрав радостно с опашка. Така се уверих, че и домашните любимци реагират с „хай хай“, когато сърцето ти е изпълнено с любов. Те веднага я усещат.
Неотдавна се бяхме събрали у дома с приятелки. Казах им, че пиша нова книга с японски истории по действителни случаи. Една от тях, която е и героиня на разказ от четирилогията за Япония, Риеко сан, се обърна към мен и със светнали очи заяви: „Изпращам на всички твои приятели и читатели моите пожелания за здраве и надежда“. Усмихна се, протегна ръка към прозореца и извика: „Хай хай, България! Хай хай, Виктор (бяха се срещнали с Виктор от Пловдив в Токио)! Хай хай, приятели!“.
За японците не е рядкост да използват „хай хай“ като поздрав. Този навик им е останал още от отделенията. Спомням си разговор с моята възрастна свекърва. Тя ми сподели за онзи първи ден, в който учителят, застанал пред дъската, казал с ясен глас: „От утре ще правя кратък преглед на предаденото предния ден, след това ще продължа с новия материал. На всеки мой въпрос, който знае, трябва да вдигне ръка и да извика „Хай!“. На другия ден на преговорния урок едно момченце веднага вдигнало ръка и се провикнало „хай“. Но не само то знаело отговора. Момиченце най-отпред в редицата в същия момент с вдигната ръка извикало „хай“. Цялата класна стая заприличала на оживен кошер – усмихнати личица на малките ученици, вдигнати ръце и гласчета, които едно през друго скандирали „хай хааай, хай хай“ –
думите сами пожелали да потанцуват в сърцата им.
На лицето на младия учител грейнало задоволство – добре е научил децата, запомнили са всичко. Кимнал, наместил очилата си и щастливо ги поздравил: „Хай хай! Сега да видим какво ново следва“. Минавали години след години. Станало навик от училище да казват на познати и на онези, които чувстват близки, „хай хай“.
* * *
Японците приемат с радост и отговора „хай хай“. Защото той означава нещо повече от споделена учтивост. Израз е на симпатия и добро чувство към всички, на които можеш да предадеш настроение, да размениш кратък поздрав.
„Хай хай, Япония“ е последната от четирилогията с кратки разкази по истински случаи. Тя е послание и подкана за приятелство, за съмишленост и заедност към всеки, докоснал се дори само до една от историите в първите три книги: „Моши моши, Япония“, „Уки уки, Япония“ и „Сан сан, Япония“. Героите в тях от три- до близо стогодишна възраст от всяка страница помахват „хай хай“ като литнала птица от Страната на изгряващото слънце.
С отговора на всеки читател на четирилогията им изпращаме заедно нашето „хай хай“ – разменен поздрав за обич и приятелство като фойерверк от птичи песни.
Представянето на книгата „Хай хай, Япония“ от Юлияна Антонова-Мурата ще е на 3 октомври 2024 г. от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“. Входът е свободен! Книгата ще може да бъде закупена на място и ще имате възможност да получите личен автограф!
Откъси
Благолепиетона аромата от канела
Благолепието е красота, която може да бъде помирисана. За мен то е аромат на канела в токийския квартал „Ропонги“. Носи се от „Сиатъл кафе“. С вкусните канелени сладки, които двама майстори изкусно приготвят пред клиентите. Това всеки път добавя към деня ми още радост. Не страдам от Orthorexia nervosa, състоянието на патологично преувеличена фиксация върху здравословната храна. Като върл почитател на сладкото ще опровергая отново медицината, че диабет се хваща от консумиране на много рафинирана захар.
Не само аз съм привлечена от уханието на вкусните канелени сладкиши. Виждам двама приятели от Дания. Канят ме да седна на свободния стол при тях. Поръчали са, както
забелязвам, доста. Аз се задоволявам само с три броя в различен размер. За финал (или както си казвам, „за десерт“ ) ще е винаги предпочитаната ми, полята с шоколад.
Приятелите ми са подхванали тема за любимите си думи в японския език. Пожелават да се включа и аз. „Все пак над двайсет години си тук“, казва единият.
Голяма част от тях са непреводими на друг език. Съдържат сила, има себевладение. Скок в душата са. Когато ги чуя или когато аз самата ги употребявам, разбирам, че не е пълен смисълът на онова, което съм научила. Надценила съм се, допускайки, че съм разбрала пълноценно и с точност значението им. А това са безценни японски думи и изрази. Бисери. С онзи подсказан само донякъде завоалиран смисъл, който има метеоритната сила да променя личната парадигма. Разбираш значението, и то пак не напълно, при изписването им с йероглифи.
Колкото и да ми се е искало като филолог отново и отново „да метна сръчно ласото“, за да уловя изкусно израза и да мога после да му се любувам, винаги е следвало фиаско. (Повече точност е необходима! Учи… учи… учи. Един живот не стига – това съм разбрала.)
Изразът, който спонтанно ми идва наум пред ароматните канелени вълшебства на масата, се определя като философско понятие в японската култура. Пример за деликатност във взаимоотношенията между хората. Първата част при изписване на йероглифа е изключително красива със своите безброй чертички – подредени като древен наниз. Йероглифът енрьо но катамари означава „последното залче в чинията, към което никой на масата не посяга, колкото и вкусно да е“. Показва зачитане и уважение на тези, които са с теб и до теб. Или как действията на един човек оказват влияние върху околните.
Желанието е еднозначно – да остави последното залче за другия. Това е вид самоограничение, на което японецът е научен още от най-ранна детска възраст. Свикнал е да е част от него, от възпитанието му – да зачете преди собственото си желание онези, с които е. Тук се изключват всякакви модерни теории за инстинкта да притежаваш, да изпревариш другите, защото си по-техничен, по-млад, по-силен. Няма бързане в посока на всяка цена. Има премереност. Последното парченце или последното залче е пред всички. То очаква някой да се пресегне и да го вземе. Отказваш се сдържано, искаш другият да го получи. Точно това е нюансът в поведението на всеки един на масата – да зачете другите.
Поведението е еднозначно. Никой не удостоява с вниманието си последното парченце. То сякаш не е там.
Всъщност победил си в себе си желанието да вземеш. Самоограничил си се. Отдаваш внимание на другия. Последното парченце придобива различен смисъл – то е залче скромност.
Никой от нас не посяга към него. Остава благолепието от аромата на една канелена деликатност…
***
Вода и дълголетие
Когато пристигнах със съпруга ми в Токио в края на 70-те години, по телевизията често се появяваше красива японка с нежно лице, покриваща всички стандарти за „японска красота“, наричана с модерното понятие J-Beauty.
За хубостта ѝ, разбира се, бяха положени много грижи. Беше на четиресет и девет години. Участваше в различни предавания. Учеше убедено зрителите, че следва да се пият минимум два – два и половина, най-добре три литра вода дневно за профилактика и за да се избегнат всякакви болести.
Беше нежна и красива, смайващо красива. Изглеждаше поне десет години по-млада. Поетеса, както разбрах. Накрая на предаването обявяваше с гордост възрастта си. Факт е, никой не можеше да ѝ даде годините.
Когато се върнах отново в Япония, се сетих за нея. Попитах съпруга ми защо красивата поетеса не се появява на екрана, да не би да е изоставила добрата си кауза за водата, която трябва дневно да пием. Отговорът бе смайващ: тя почина на петдесет. От рак.
* * *
Някъде по това време японските ми приятелки ме убедиха в едно: можем да остаряваме без болести и болки, но трябва отрано да предприемем превантивни мерки. Профилактиката е най-важна. И тя започва в Япония от детската градина. Всякакво занемаряване на здравето се отразява зле. Както каквито и да било крайности, с намерение да се забави процесът на стареене.
И сега, години по-късно, заобиколена от японци, отчитам, че повечето от тях пият около литър и половина вода всекидневно. А Световната здравна организация препоръчва два до три литра. Убедена съм, че е важно да се пие вода.
Интересно ми е не само да чета, но и да виждам с очите си, че мнозина около мен в страна на дълголетници имат късмет да живеят в обкръжение на хора над 80 и 90 години, които карат кола, движат се, без да тътрят крака, с паметта си са. Комбинация от две хранения на ден (постене, калорийна рестрикция) и упражнения (спорт, стречинг, ходене пеша, излагане по няколко минути на тялото на ниска температура) удължава годините на японците. Очевидно и клетките не са започнали да губят идентичността си при тях и работят правилно, без хаос.
Има наистина неща, с които може да се забави стареенето, но това не са само трите литра вода дневно, убедени са повечето от тях. Факт е, никой не иска да умира бавно, болезнено, обезводнен.
За всички японци е важно, че сме в Ерата на иновациите, а най-новите „чудеса“ на медицината ще допринесат да се живее по-дълго в добро здраве.
Често в японската преса и по телевизията се припомня Orthorexia nervosa! Това е състояние на патологична фиксация върху здравословната храна и взема огромни размери. Повечето обаче внимават и се пазят от всякакви крайности.
А и японците знаят, че ходенето по 8200 крачки на ден, (базирано на изследвания и според мнението на повечето фитнес инструктори в страната) може да намали риска от широк спектър здравословни проблеми. 8200 крачки дневно – тази препоръка съм чувала неведнъж от различни японки, с които обичам да си говоря в онсените*. И те избягват превозни средства, когато и доколкото могат. Ходят!
Голяма част от тях не броят. Просто крачат. Запътили са се към стоте години от живота си.
Аз обаче се питам: дали пък не им помага допълнително онова обливане на гърба с тасче тънка студена струя вода, преди да излязат от онсена. Почти всички възрастни жени го правят. Седнали на малки столчета пред индивидуална чешма с коритце и тас, обливат през рамо средата на гърба си с ледена вода. Затворили очи, с ръка през рамото, методично един…, втори.., трети път. Така видели от своите баби и майки, казват ми те, докато се надигат от ниските трикраки столчета с лекота и без никакво затруднение.
***
Онсен на провинциална автогара
Автоматичната врата на японското летище Оита на южния остров Кюшю се отваря. Навън е 36 градуса. Жарките слънчеви лъчи не могат да бъдат прогонени от пуснатия до краен предел климатик в таксито. Шофьорът ни се извинява, все едно има някаква вина за жегата. С униформа е – бяла риза и вратовръзка, въпреки непоносимата горещина. Изтощителното пътуване от живописното градче Бепу в тази префектура, известна с най-големия си брой минерални извори и онсени, в горещия августовски ден отнема близо час.
* * *
Има една стара максима, че ако искаш да си създадеш врагове, опитай се да промениш нещо. Тя обаче не се вписва в манталитета на японците. Тук е тъкмо обратното – поеми инициатива и с любезно поведение и добра идея изненадай околните, създай нови приятели.
Правя бързо две крачки в прохладния салон на аерогарата. Симпатична японка застава току до мен, покланя се и се обръща със следния необичаен въпрос:
– Извинете, хавлиена кърпа имате ли?
Докато се чудя на въпроса ѝ, тя сочи с пръст дамската ми чанта и пояснява с широка усмивка:
– Хавлиена кърпа! Кърпа за крака?
Не съм убедена, че я разбрах. Но на ведрата ѝ усмивка отговарям с лек поклон и поклащам отрицателно глава. Прочитам името ѝ на значката – Ямада Ецко. Над него – запазеният знак на аерогара Оита. Доброволката върви до мен, води ме. На няколко крачки встрани от нас забелязвам две широки дървени вани, в които се излива благо минерална вода. Обградени са с пейки за пасажерите, които да потопят краката си за отмора преди полет.
Малкото градче Бепу, откъдето идваме, е прочуто със своите близо 3000 минерални и горещи извора – онсени.
Най-доброто място в Япония за почивка и лечение на всякакви болежки. Забелязвам огромна панорамна снимка в залата – известните „Адовете на Бепу“ с осемте димящи термални басейна. Невероятна красота!
…Един ден общинските служители взели решение да напомнят деликатно, че гостите са винаги добре дошли. И да се върнат отново. А пък пътниците да могат да отморят безплатно в минералната вода на летището (и какво по-приятно място да се обменят преки впечатления кой онсен за какво и колко е полезен).
Освежителна и необичайна японска учтивост на едно летище в малък град! По идея на един от най-възрастните жители на Бепу. Така бил създаден този лечебен еликсир за тяло и душа.
Докато този балсам за отмора и здраве се разлива в мен, се сещам за ски курорта Гунма с над 100 горещи извора. Знакът за автобусната спирка в центъра му бе обграден с дървена пейка около голям контейнер с минерална вода. Пътниците така могат да си стоплят краката в студения зимен ден, докато чакат. Понеже не знаех да това удоволствие, не си бях взела хавлиена кърпа. Рейсът пристигна, шофьорът отвори вратата и ми подаде една.
Направи го с желание и уважение, каквото усетих и на летището в Оита.
0 Коментара