1. За творенията на човешкия ум
Всичко е казано вече, ние сме дошли твърде късно – седем хиляди години, откакто свят светува и умува. Що се отнася до нравите, най-красивото, най-доброто в тях е отминало; можем само да събираме остатъците от древните и от по-надарените съвременници.
2. Нека само да мислим и говорим вярно, без да се стремим да налагаме на другите своя вкус и своите възгледи; това би било непосилно начинание.
3. Да напишеш книга или да изработиш стенен часовник, е въпрос на умение: нужно е нещо повече от интелигентност, за да бъдеш истински писател. Качествата на един магистрат щяха да му донесат най-високо признание; в своите дела той бе опитен и компетентен човек: но публикува рядко посредствено съчинение върху нравите.
4. По-трудно е да си създадеш име с едно съвършено произведение, отколкото да прокараш някаква бездарна творба благодарение на изградения вече престиж.
5. Едно сатирично или изпълнено с факти произведение може да е посредствено; разпространяваш ли го тайно или на части, то ще мине за нещо прекрасно; публикуването му
ще бъде пагубно за него.
6. Ако на повечето от съчиненията върху морала премахнем обръщението към читателя, посвещението, предговора, съдържанието, одобрението на цензорите, едва ли ще останат достатъчно страници, за да можем да ги назовем книга.
7. Има неща, които не търпят посредственост: поезията, музиката, живописта, красноречието. Какво наказание е да слушаш надутото изговаряне на сухо слово или тържественото декламиране на слаби стихове, изпълнявани с бездарна приповдигнатост!
8. Някои драматични автори имат слабост към дълги нанизи от помпозни стихове, които изглеждат силни, възвишени и изпълнени с велики чувства.
Хората слушат жадно,
с отворени очи и уста, мислят, че им харесва, и колкото по-малко разбират, толкова повече се възхищават: дъх не могат да си поемат, само току се провикват и аплодират. На младини смятах, че тези тиради са ясни и разбираеми единствено за актьорите, за зрителите от партера и балкона и за самите автори; пък аз, въпреки че напрягах цялото си внимание, не схващах нищо: но съм се лъгал.
9. Досега не сме видели няколко автори да създадат заедно шедьовър: Омир е написал сам Илиада, Вергилий – Енеида, Тит Ливий – Декади, а римският оратор – своите Речи.
10. Изкуството съдържа момент на съвършенство, така както
в природата срещаме и добри, и зрели неща.
Онзи, който го усеща и цени, има перфектен вкус; мерилото на човек, комуто това убягва и който обича нещо друго, е несъвършено. Следователно има добър и лош вкус и да се говори за това е напълно основателно.
11. Сред хората се среща повече порив, отколкото вкус; или, по-точно казано, малко са онези, чийто ум върви ведно със сигурен вкус и вярно чувство за критичност.
12. Животът на героите е обогатил историята, тя пък е разкрасила техните постъпки: и не знам в крайна сметка кой на кого е задължен – историците на тези, които са им дали такъв благодатен материал, или великите люде на своите историци.
13. Много епитети – лошо хвалене: истинската възхвала е във фактите и в начина на тяхното представяне.
14. Талантът на писателя се състои в умението да назове точно и да онагледи ярко. Мойсей, Омир, Платон, Вергилий, Хораций стоят над останалите заради своята изразителност и образност: да пишеш естествено, силно и дълбоко, значи да казваш истината.
15. По отношение на стила би трябвало да се направи това, което бе сторено в архитектурата. Готическият стил, въведен от варварите за построяване на дворци и храмове, бе изоставен; върнахме се отново към дорийския, йонийския и коринтския стил. Това, което преди можеше да се види само по руините на Стария Рим и Древна Гърция, сега е на мода, изпъква на преден план по нашите портики и перистили. По същия начин писателят не може да постигне съвършенство или евентуално
да задмине древните, ако не им подражава.
Колко века са изминали, преди познанието и изкуството на хората да се върнат към мярката на древните и да приемат простото и естественото!
Авторите от древността и начетените съвременници са наша храна: изстискваме ги, изтръгваме максималното от тях и пълним с това нашите произведения; а когато самите станем автори и добием самоувереност, надигаме се срещу тях, малтретираме ги, подобно на здравите и силни от кърмата деца, които бият своята дойка.
Един съвременен автор доказва, че
ние превъзхождаме древните
в две неща – в теорията и в образците: теорията той черпи от собствения си вкус, а образците – от произведенията си.
Той признава, че макар и да са неравностойни и да не съблюдават правилата, древните имат някои добри страни; той привежда цитати от тях, които са толкова хубави, че заради тях хората четат и неговата критика.
Някои талантливи автори се обявяват в подкрепа на древните и против съвременните; но техните становища са съмнителни, тъй като творбите им следват до такава степен античния вкус, че те сякаш защитават собствената си кауза: затова ги и отхвърлят.
Текстът е откъс от книгата „Характери“ на Жан дьо Лабрюйер. „Характери“ е последната значима творба на френския ХVІІ век, наричан век на моралистите. Тя продължава вече утвърдилата се традиция с творчеството на Ларошфуко, Молиер, Паскал, Лафонтен и много други. Всички тези писатели се вдъхновяват от Монтеновите Опити от предишното столетие и размишляват върху човешките нрави. Всички те вярват, че в дълбоката си същност човешката природа е неизменна.
Писателите моралисти
от ХVІІ век споделят със своите предходници от ренесансовия ХVІ век убеждението, че гръко-латинското наследство и християнската духовна традиция са проправили пътя, който те трябва да следват в изучаването и изобразяването на човешката природа. Авторът описва нравствени недостатъци, без да обвързва своя морален песимизъм с обществено-политическата система. Колкото по-малко сме склонни да виждаме тези черти у себе си, толкова повече ги приписваме на трети лица.
0 Коментара