Всеки запален читател си има любими теми, които моментално го карат да посегне към дадена книга, независимо дали е получил препоръки за нея, дали харесва корицата и дали авторът му е познат или напротив – за първи път чува за него. За мен едни от тези теми са високите технологии и особено изкуствения интелект, така че срещата ми с дебютния роман на Кас Хънтър беше неизбежна.
„И аз съм Рейчъл“ е динамична история за може би съвсем близкото бъдеще на човечеството, в което хуманоидните роботи все още не са навлезли в масовото ежедневие, но пък вече е разработен доста сполучлив прототип, на който му липсва само едно – продължителна интеракция с хората извън лабораторни условия. Жанрът на книгата е труден за определяне, но аз бих я нарекла условно романтична с елементи на фантастика.
Историята започва безметежно в навечерието на годишнината от щастливия брак на успешния учен Рейчъл Проспър и далеч по-малко амбициозния ѝ, но любящ и мил съпруг Ейдън. Всичко върви по мед и масло, Рейчъл е на прага на сериозен професионален пробив, когато животът ѝ е жестоко и внезапно прекъснат. След себе си, освен съкрушено семейство, тя оставя и най-важния проект в кариерата си – хуманоиден емпатичен робот, който външно прилича досущ на нея, а паметта му е изпълнена с файлове-спомени от живота на Рейчъл.
Хареса ми идеята за роботите като помощници и компаньони на хората, а не като зла заплаха за света и човешката раса, както сме свикнали да ги виждаме по филмите и книгите с твърда фантастика. Тя задава и тона на романа като по-милостив, по-емоционален от това, което бихте очаквали на пръв поглед. Тук няма да прочетете множество технологични термини, нито ще се докоснете до спецификите на научната работа, роботиката или биологичния инженеринг. Ако търсите тези неща, „И аз съм Рейчъл“ едва ли ще се окаже вашата книга. На преден план в романа са изведени темите за загубата на близките хора и нейното преодоляване, за предателството и прошката и най-вече за мястото на машините сред нас. Може ли един андроид да замести поне отчасти любимия човек, колкото и външно да прилича на него? Какви емоции ще породи той у членовете на семейството, в което не пасва до край като неправилно поставено парченце от пъзел? Дали хората, с които общува машината всеки ден, на свой ред няма да я променят поне малко и да я накарат да пожелае да чувства? Да поиска да сънува не само електроовце, както пише великият фантаст Филип К. Дик, но и да се опита да разбере поне донякъде света на живите същества, които я заобикалят?
Няколко пъти чувах сравнения на книгата с култовия сериал антология Black Mirror, чийто фокус е точно влиянието на усъвършенстваните високи технологии върху човешкия живот и психика. Не очаквайте от „И аз съм Рейчъл“ нивото на психологическо въздействие и задълбаване в най-лошите кошмари на човечеството, присъщи на гениалното творение на Чарли Брукър. Романът дава доста различна, по-омекотена трактовка на темата. Не толкова стряскащ и безнадежден, а по-скоро оптимистичен сценарий за бъдещата ни среща с изкуствения интелект, който ще превземе ежедневието ни с цел да ни помогне. Вие избирате на кой от двата да вярвате.
0 Коментара