Имам въпрос

Пет на едно! Пак ме води. Всеки ден играем сантасе и всеки ден ме бие. Внимавам, следя го как пипа картите и брои и все съм бит. Веднъж пробвах и аз да мамя – хвана ме. Бил е голям комарджия навремето дядото на мама. Жилав и висок е, а косата му е бяла и гъста, до раменете. Пръстите му са дълги и сухи, с белези по кокалчетата и жълто от тютюна, кожата им е кафява и груба като тъмна кал, а вените над сухожилията – подути и изпъкнали, мечтата на медицинската сестра. Живее сега при нас в града, че не бил добре нещо, и както „не бил добре“, така… всеки ден мирише на мастика и свива тайно цигарки на балкона.

Не го издавам на мама.

Шест на едно! Отново ме бие, въпреки че имах „двайсет“. Почесва се доволно по брадясалата скула и дращенето прозвучава като от телена четка. Пипва по навик ножа на кръста си и започва да разбърква доволно картите. Тоя нож навсякъде е с него, дори в тоалетната, а мама все му се кара: „Дядо, ще те арестуват бе, човек, на стари години в затвора ще влезеш! За хляб, до магазина – с хладно оръжие ходиш. В кой век живееш?!“. И вярно – с тоя нож на кръста ей тъй си е ходел от 1914 година насам. Бил тогава на шестнайсет, а ножа от дядо си получил, ръчна изработка.
Аз сега съм на десет, единствен правнук, обещал е да ми го даде след шест години. Ако е жив! Всъщност що да не е жив, мисля си, само на осемдесет и шест години е? „Затворено!“, казва и обявява „40“. Пак ще ме бие.

Обичаме да се състезаваме с него.

Като бях по-малък, го провокирах често. Пред къщата му на село имаше стара круша. Под нея беше сковал дървена маса и пейки, беше опънал и кабел и вечер над масата светеше стара жълта лампа, която събираше всички комари от голямата му градина. Там обичахме да закусваме и да вечеряме, а по обяд той си сипваше една мастичка, но не преди да е свършил „с тежката работа за днес“. Всеки път търпеливо седях и слушах звуците на патици и пуйчета около масата и го чаках да си допие и да тръгне към къщата. Рязко му подвиквах: „Дядо – сега!“, той спираше, пипваше ножа на кръста си, обръщаше се и бързо и силно го хвърляше. Винаги го забиваше в крушата, нито веднъж не е пропускал. Забиваше го дълбоко в дървото и се хилеше, докато аз се мъчех да
го извадя, за да му го занеса. „С тоя нож Родината съм бранил!“, казваше усмихнат, като му го подавах, и влизаше да поспи. Той, прадядо ми, на две войни е бил, медали имаше оттам, но никога не говореше за тях. Не обичаше.

Мразеше да говори.

Осем на едно – цели две точки ми взе с това „40“! „Сега да не ревнеш…?! Мъжете – не плачеме!“, изръмжава сухо той, ухилва се и наплюнчва пръсти, за да раздава отново. Не знам защо винаги плюнчи по пръстите си. Като ме водеше на селската нива – пак така. Опитах веднъж и аз, изплюх се в ръцете си и хванах мотичката – на четвъртия-петия удар усетих парене. Кожата на дланите ми се измести и отлепи, като че гореща печка съм пипнал, и после се напълни с вода. Заради плюнченето станаха мехурите, а той ми се смее, че не мога да кòпам, радва се. „Мъжете не плачеме!“, така викаше.
„Не плачеме, ама аз съм на десет, а ти си… на сто !“ И в тоя момент овесът зад мене заплува. Нисък и млад овес беше, с бурени и с треволяк обрасъл. Като че змия огромна се понесе под зелените му стебла и аз писнах от страх. А прадядо само се барна за кръста, замахна и хвърли ножа си. Чух кратко и страшно врещене, а той пак ми се скара, че

„мъжете не плачеме“,

и вдигна заека. Беше забил ножа си във врата, зад ушите му. На място в пръстта го бе заковал, без да го вижда – много беше точен. После прабаба вкъщи го сготви, вкусен, с картофи, с лук и морков. Тя скоро умря.

Осем на две, най-после взех още една точка! „Добреее… – казва прадядо, разбърквайки картите, и ми цепи да раздавам. – Има шанс за Родината.“ Почесва се пак откъм кръста и ножа и плюнчи в ръка. „Дядо… – питам, раздавайки картите. – Какво е за теб „родина“?, а той продължава да ме гледа усмихнат. След пауза, при него те винаги са дълги, казва: „Родина сте ми ти и братовчедка ти. И майка ти и леля ти. И баба ти ми беше, Бог да я прости“. Взема първа ръка и вместо „20“ казва „Кòвнах те…!“. „А колко ножа имаш?“, питам го, а той отпива от мастиката и пак взема ръка. Нещо го изнервя, но се опитва да е спокоен. Ножовете навремето ги ковеше в ковачницата под къщата си, която продаде преди месец – седмица след погребението на прабаба.

За „жълти стотинки я продаде“,

както каза мама. „Аз имам… един нож! – отговаря ми. А съм изковал осемдесет и шест… Хубави!“ Продължава да ме цака и аз го питам къде са му другите. Другите били все подарени на „хубави хора, от Родината“. Говори ми бавно, а гласът му реже тихо като ръждив нож. Осемдесет и шест били ножовете, които бил направил – за „всяко лето“, което му е дарил Господ на тая земя. „И още дванайсет – специални… В сандъчето под кревата ми са, те са за теб. Като станеш на дванайсет, ще ти ги дам, да ги прековеш. Ще ти покажа как. Един по един – занаят да научиш…“ Не го питам къде и как ще ги прекова, като е продал къщата и ковачницата, а той пак ме бие.

Девет на две. „Тоя нож на кръста ми… – Плюнчи пак пръсти и продължава: – …е от моя дядо. Стар е за тебе, вие сте вече от друг вятър семка. С тоя нож ще си ходя на оня свят, да не си липсваме, че живота ми е спасявал. А ти, като те бия сега десет на две, ще ми обещаеш, че ще прековеш онези, специалните дванайсет… за себе си. Първите два от тях ще се счупят. От другите десет ще избереш един – той ще е твоят! Останалите девет ще подаряваш – всяка година по един на най-свестния човек, от когото си научил нещо полезно. И така,

докато навършиш двайсет и една.

– Изважда и си прибира асото от козовете. – А твоя нож ще подариш на внук си, щото синът ти ще е келеш и ревльо като тебе…“ Взема „ръка“, смее се силно и ме гледа с пъстрите си очи. Подава асото и знам, че със сигурност ще ме бие. С десет на две, нали обеща.

„Ще обещая, но първо имам въпрос – казвам тихо и после подхвърлям по детски: – Дядо… ти човек убивал ли си?“ Той мълчи. Не ми отговаря, а просто гледа в картите си и се чуди какво да играе или да каже. Поема си шумно въздух, вдига погледа си и го заковава в мен. Пъстрите му очи стават снежни. Някаква мъгла има, плуваща в тях, и таванът на стаята като че ли ни смазва. Натиска и сплесква ни като картите пред нас.

Усещам страх и срам

и жал за мен и за него, а прадядо ми се усмихва тъжно, за да повдигне отново тавана. Мъглата леко изчезва, остава само страхът в очите ни. И усмивката му, остра и студена като нож. Дълго спряла, без дишане в нея. „Гледай си играта бе, келеш“ – казва прадядо ми и понеже не го чувам веднага, взема си асото от масата и прошепва, преди да излезе: „Не ми се играе повече…“.

Тогава не успя или се отказа да ме бие с десет на две. До тъмно седя и свива цигарки на балкона, пи мастичка и си пя тихо някаква песен. А аз не успях или се отказах да му кажа, че „мъжете – не плачеме“. Ама той си го знаеше.

Умря десет дни по-късно – на 2-ри, 10-и месец, и го погребаха с ножа му. С песен. И с още дванайсет ножа, под кревата му били, в кутия от крушово дърво. „От друг вятър семка.“