Тя е лека и ефирна като облак, който танцува пред луната по пълнолуние. Тя е тиха и безшумна, грациозна, нежна. Ненатрапчиво приижда в мислите като гледката от балкона през онази незабравима ваканция. И когато си мислиш за нея, се усмихваш.
– Къде ли е тя, какво прави сега? – се питаш в часовете, когато шумът на делника отмине. Когато панаирната гмеж на ежедневието остане назад. Чувстваш се като пенсиониран мечтател, който се завръща там, където не е бил. Или е бил, но не е разбирал, къде е. Или е разбирал, но е било толкова хубаво, че е забравил. Защото, хубавото е непоносимо за дълго. Защото мечтателите са като онези вятърни въртележки, които продават на щандовете в лунапарка. Забучени на една клечка, четириъгълници, превити в краищата. Въртящи се от подухването на вятъра, или от издутите ти с въздух бузи. Като дервиши, докато не образуват стотици фигури, не придобият хиляди цветове и форми.
Връщаш се към нея. Присядаш в най-далечната стая на сърцето си и я наблюдаваш като ловец, който внимава да не подплаши кошута. Любуваш ѝ се. Държиш зареденото си оръжие, но нямаш сили да стреляш. Защото знаеш, че всеки звук ще я прогони. А тя е толкова красива. Свободна, волна. Неподправена. Носеща в себе си гласовете на всички стихии.
Веднъж я нарече темпераментна. Друг път малко щура. Но тя винаги остана непозната, загадъчна, неоткрита.
И ти се усмихваш. На времето, когато босите ви крака срещаха вълните. Рисувахте следите от моментното си щастие по пясъчното ложе на непостоянството бряг. И говорихте. Дълго. За всичко и нищо. Просто споделяхте времето, докосвайки леко пръстите на ръцете си, така неволно, призовавани от тягата на вълните. После тя потъваше в студените дълбини на собствените си мисли. В очите ѝ продължаваха да блещукат топлите отблясъци на слънцето по водната повърхност. Сълзите ѝ бяха запалени фенери с желания, спуснати към небесния ефир на кожата ѝ…
И когато я гледаш, искаш да я притиснеш толкова силно, че да я наместиш във всяко празно кътче на съществото си. До нея осъзнаваш колко си несъвършен и колко много се нуждаеш от нея. Внезапно те облива силен порив да я сложиш в една чаша и да я изпиеш. Или да я изядеш. Или да я хербаризираш.
И накрая, докато я наблюдаваш знаеш, че ще я оставиш да си отиде.
Но пак ще се завръщаш в онзи летен следобед на плажа, когато с червената си шапка тя прилича на коктейлна черешка върху питието на живота. Или на огнено пълнолуние.
Затваряш очи…. вие се сливате… Докато накрая в теб не остава само бурният рев на прибоя, който отмива до глухота всеки зов на сърцето.
Сборникът с разкази „Белият цвят на тревата“ от Албена Фурнаджиева излезе с логото на издателство „Захарий Стоянов“.
Какво отброява обърнатият пясъчен часовник? Останалото време или оставащото ни лично време? Сипят се неотменно трохите на пясъчните секунди под очарования ни поглед и – атом по атом, клетка по клетка ни отвеждат в безкрайността на всемирното единство. Но времето няма вина за нашата земна ефимерност – то не е нищо повече от смисъла, който влагаме в него.
Смисълът, който е вложила Албена Фурнаджиева в своите истории, е обагрен с носталгичния цвят на едно особено време – времето на успокоените страсти. Всичко в тези разкази е истинско – без търговски трикове, протяжни диалози и моден епатажен натурализъм. Това са майсторски поднесени откровения за разминаването, за несбъдването, за не-взаимността – сложна територия, която търсачите на лесен успех старателно избягват – тя не носи пазарни лихвоточки, с които да се кичат из социалните мрежи. Прочитът им оставя в съзнанието тръпчивия вкус на пропуснатото, меката тъга по вече невъзможното. Но тази тъга не поражда песимизъм, тя е реактив на душевния опит, гнездо на новия порив. Чиста, импресивна, внимателно ориентирана към деликатните отсенки и ракурси на чувствата, тази впечатляваща проза е в талвега на нашата най-плодотворна повествователна традиция. Нейният адресат е надеждата – този оазис на възраждащия се сред пясъците на надвисналата вечност живот. А тя е достатъчно основание за всяко посвещение в нейно име.
Албена Фурнаджиева е поет, белетрист, филолог и юрист. Родена е в Пловдив, където получава средното си образование. Завършва филология и право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Първите си публикации прави в периодичния печат още като дете. Дебютира с поетичната книга „Пясъчни рози” през 1996 г. Издала е сборниците с поезия „Немирници” (2010), „Рисувам обич” (2015), „Мечтатели” (2020). През 2023 г. се очаква и нов сборник „Белият цвят на тревата” с разкази и импресии. Нейни творби са превеждани на чужди езици, а книгите й със стихове радват отскоро и читателите на аудио и електронни книги в платформата „Сторител”. Член е на Съюза на българските писатели.
0 Коментара