Ингмар Бергман: Змийската кожа

Творческият акт винаги се е проявявал у мен като чувство на глад. Установявал съм това с известно задоволство, но никога през целия си съзнателен живот не съм се питал защо този глад се е появил и е станал така настоятелен. В последните години всъщност е започнал да отслабва и да се превръща в нещо друго, така че чувствам за наложително да проуча първопричината за моята „художествена дейност“.

Спомням си, че още като много малък изпитвах необходимост да покажа какво съм постигнал: уменията ми в рисуването, изкуството да удрям топка в стената, първите ми опити да плувам.

Имах нужда да привлека вниманието на възрастните върху съществуването си. Винаги си мислех, че хората не се интересуват достатъчно от мен. Затова, когато реалността се изчерпа, започнах да си измислям. Забавлявах връстниците си с грандиозни истории за тайните ми подвизи. Това бяха долни лъжи, които трезвият скептицизъм на заобикалящия свят изобличаваше и смачкваше. Накрая се отдръпнах от другите и запазих въображаемия си свят за себе си. От дете, което копнее за общуване и прелива от въображение, много бързо се превърнах в наранен, пресметлив и мнителен мечтател.

Само че мечтателят е творец само в мечтите си.

Нуждата да накарам хората да ме слушат, да обменям впечатления, да живея сред топлината на общността остана. Тя даже ставаше все по-силна колкото повече самотата затягаше примката си около мен.

Съвсем естествено е, че кинематографията се превърна в моето изразно средство. Научих се да се изразявам на език, независим от словото, от което бях лишен; независим от музиката, която не владеех; от изобразителното изкуство, което ме оставяше равнодушен. Изведнъж получих възможност да общувам със света чрез език, който директно свързва една душа с друга, и чиито форми се изплъзват от контрола на съзнанието по почти похотлив начин.

С целия си, потискан още от детството глад се вкопчих в този език и в продължение на двайсет години неуморно и в състояние на бясно умопомрачение преобразувах чрез него сънища, усещания, фантазии, психотични пристъпи, неврози, сътресения във вярата ми и чисти лъжи. Гладът ми беше неутолим. Парите, славата и успехът бяха изненадващи, но по същността си незначителни за мен последици от буйството ми. Като казвам това, не искам да омаловажавам всичко, което по стечение на обстоятелствата съм постигнал. Вярвам, че то е имало и може би продължава да има своето значение. Но ме успокоява фактът, че сега мога да видя случилото се в друга, не толкова романтична светлина. Изкуството като самозадоволяване все пак също има смисъл, най-вече за самия творец.

Днес ситуацията не е толкова сложна, не е толкова интересна и най-вече не е толкова бляскава.

И ако трябва да съм напълно честен, изкуството (не само киното) ми се струва безсмислено.

Литературата, изобразителното изкуство, музиката, киното и театърът се сношават и възпроизвеждат сами. Нови мутации и комбинации се появяват и изчезват. Отстрани това движение изглежда нервно и жизнено – възвишеният порив на хората на изкуството да прожектират за свое собствено удовлетворение и за все по-разсеяната публика образите на един свят, който вече не се интересува от техните размишления и възгледи. Само в шепа резервати по света творците все още подлежат на наказание, а изкуството се възприема като нещо опасно, което трябва да бъде задушено или обуздано. Като цяло изкуството е свободно, безсрамно, безотговорно и както вече установихме – неговото движение е интензивно, почти трескаво. Изглежда като змийска кожа, пълна с мравки. Змията отдавна е мъртва, изядена, лишена е от отровата си, но кожата се движи и прелива от натрапчив живот.

Ако установя, че аз всъщност съм една от мравките, трябва да се запитам дали има причина да продължавам дейността си.

Отговорът е „да“. Въпреки че възприемам театъра като стара любовница, която е виждала и по-добри дни. Въпреки че за мен и за много други Дивият запад е по-стимулиращ от Антониони и Бергман. Въпреки че модерната музика причинява дихателни проблеми, въпреки че изобразителното изкуство и скулптурата са скопени и линеят заради собствената си парализираща свобода. Въпреки че литературата е превърната в могила от думи без послание и без зъби.

Има поети, които никога не пишат, защото нареждат живота си като стихотворение; има актьори, които не стъпват на сцената, но живеят сякаш са герои в някоя драма. Има художници, които не рисуват, но когато затворят очи, по вътрешната страна на клепачите им изплуват шедьоври. Има режисьори, които живеят филмите си и никога не биха злоупотребили с дарбата си, като ги осъществят наистина.

Затова си мисля, че хората могат да загърбят театъра. Те живеят насред една голяма драма, в която непрекъснато избухват локални трагедии. Нямат нужда от музиката, защото слухът им постоянно е заливан от урагани от шум. Прагът на болката е достигнат и прескочен. Нямат нужда от поезията, защото новото разбиране за света ги е превърнало във впрегатен добитък и те са заети предимно с интригуващите, но поетично неизползваеми проблеми на метаболизма.

Човекът (поне така, както аз възприемам себе си и заобикалящия ме свят) си е уредил свобода. Той е плашещо, замайващо свободен. Религията и изкуството са поддържани живи от сантиментални подбуди, от традиционна учтивост към миналото. Добронамерена грижа за все по-нервните обитатели на свободното време. Продължавам да говоря за личното си субективно възприятие. Надявам се и съм убеден, че други имат по-уравновесен и може би обективен поглед върху нещата. Сега, ако взема предвид цялата тази досада и въпреки всичко заявя, че искам да продължа да творя, то причината за това е много проста (изключвам чисто материалните подбуди).

Причината е любопитството. Безграничното, нестихващо, постоянно възраждащо се, нетърпимо любопитство, което ме носи напред, не ми дава мир и изцяло замества предишното ми желание да принадлежа към нещо.

Чувствам се като затворник, който след дълги години изведнъж се е изтърколил навън насред гръмогласния, ревящ, пръхтящ живот. Обзет съм от неконтролируемо любопитство. Записвам, наблюдавам, очите ми са широко отворени, всичко е нереално, прекрасно, плашещо или смешно. Улавям една прашинка, която се рее из въздуха. Може би тя носи нов филм, има ли въобще значение това – не, но на мен ми е интересно, така че филм има. Снова, сграбчил предметите, които сам съм издялкал. Зает съм – радостен или меланхоличен. Блъскам се с другите мравки и заедно извършваме чутовен труд. Змийската кожа се раздвижва.

Това и само това е моята истина. Не настоявам тя да е истина за някого другиго, а като утеха за вечността, разбира се, не е задоволителна. Като предпоставка за художествена дейност през следващите няколко години обаче е напълно достатъчна поне за мен.

Да бъдеш артист заради самия себе си невинаги е особено комфортно. Но в това има необичайно предимство: за артиста важат същите условия като за всяко друго живо същество, което съществува единствено самò за себе си. Получава се едно голямо братство, което живее в егоистично единство по топлата мръсна земя под студеното и празно небe.