Българските земи от праисторически времена до идването на българите

Земята, на която се намира България днес, е сред първите територии в Европа, които стават свидетели на появата на организиран социален живот. По тези земи селища са съществували още в средата на палеолитния период от 100 000 до 40 000 г. пр. Хр. По време на неолита населението постепенно напуска пещерите и се заселва в равнините, където започва да обработва земята. Към третото хилядолетие пр. Хр. те вече са отглеждали нехранителни посеви като лен и са умеели да обработват метал. В шестото хилядолетие пр. Хр. по тези земи са произвеждани отличаващи се с голяма оригиналност предмети, за които специалистите смятат, че са продукт на спонтанно зародила се тук, а не привнесена култура. Тази култура, чийто главен обект на преклонение се оказва богинята майка, достига своя зенит през четвъртото хилядолетие пр. Хр.

До края на третото хилядолетие пр. Хр. земите на изток от Моравско-Вардарската долина попадат под културното влияние на траките. Индоевропейци по произход, траките живеели в свободно организирано племенно общество. Те били майстори на металообработването, по-специално на сребро и злато. Много пищни съкровища са открити в днешна България в градовете Панагюрище, Вълчедръм и Враца, а много други предстои да бъдат разкрити. Освен с доброто владеене на обработката на металите, траките са известни и с ездитните си умения. Музиката също е съществена част от тракийската култура. Самият Орфей е ранен тракийски цар, който успял да обедини разпръснатите племена от Тракия и Македония макар и за кратък период от време.

Това е значително постижение, тъй като траките били слабо предразположени към политическо обединяване и сътрудничество. Херодот отбелязва, че ако траките са можели да се обединяват и подчиняват на един лидер, те биха били непобедими. Както често се случва на Балканите, външният натиск, а не вътрешните стремежи водят до политическо единство.

През Античността такъв външнополитически натиск оказват елините, които създават търговски центрове и колонии по крайбрежието на Черно море. Колонизаторите неоправдано подценяват траките, тъй като траките им били равни не само в занаятите и ездата, но и започнали да секат монети почти по същото време, по което и техните високомерни южни съседи. Персийските нашествия на Балканите през VI и V век пр. Хр. са доста по-сериозна заплаха от културното високомерие на елините. Тази външна заплаха провокира формирането на Одриското царство, което обединява племената на траките от Централните Балкани[1].

Персийската буря отминава, но през IV век пр. Хр. се появява нова опасност, този път произхождаща от самия Балкански полуостров. Новата и силна Македонска държава се сблъсква с траките. Културните постижения на траките продължават, но те страдат от хронична политическа слабост. Принудени са да приемат македонското господство, а тракийските конници и стрелци с лъкове съставляват значителна част от армията, с която Александър Велики потегля към Индия. След като македонската заплаха изчезва, се появява друга, още по-застрашителна.

Установявайки се първо в западните части на Балканите, за да потушат набезите на пиратите през III век пр. Хр., римляните започват неумолимо да се разселват към вътрешността на полуострова.[2]До края на I век сл. Хр. всички земи на юг от р. Дунав са под техен контрол. За известно време те позволяват на смаленото Тракийско царство да продължи да съществува като васална държава, но скоро и този етап на полунезависимост приключва.[3] Езикът на траките оцелява в отдалечени територии до V век сл. Хр., а тяхното обожание към конете е наследено от по-късните обитатели на земите им. Някои учени и сега гледат на кукерите, срещащи се в югозападната част на днешна България, като на остатък от културата на траките.

Характерно за римското управление е, че то е ефикасно и строго, което дава на Балканския полуостров цялост и стабилност, невиждана до този момент. Под юрисдикцията на римските закони и при твърдата ръка на легионите, провинциите Мизия, пространството между Стара планина и р. Дунав и Тракия – от Стара планина до Егейско море, процъфтяват. Нова система от пътища обвързва Балканите по посоката север – юг и изток – запад. На кръстопътя на важни маршрути се намира Сердика, където днес е град София. Други градове също процъфтяват, не на последно място Тримонциум, сега Пловдив, където през 70-те години на ХХ в. при строителството на нов път е открит внушителен римски театър.

Заедно с римското управление, в крайна сметка идва и християнството, и когато през 395 г. империята се разделя надве, Мизия и Тракия стават част от Източната империя с център Константинопол (Византион).[4] През следващото хилядолетие и половина този град ще има изключително важна роля в историята на българските земи.

Към четвърти век Рим започва да отслабва. Вътрешните проблеми се засилват, когато племена от азиатските степи нахлуват на Балканите от североизток. През следващия век серия от нашествия от страна на алани, готи и хуни, съблазнени от перспективата да грабят от баснословните богатства на Византия, нанасят сериозни щети. Тези техни стремежи се провалят и скоро „варварите“ се изнасят в търсене на нова плячка. Присъствието на тези нашественици се оказва преходно, но не такъв е случаят със славяните, които се появяват за първи път през V век. Славяните водят уседнал начин на живот. Те колонизират територии в Източните Балкани и през VII век още славяни се съюзяват с прабългари, които са с тюркски произход, за да поставят началото на ново щурмуване на Балканите.[5] Прабългарите произлизат от територия между Урал и Волга и са смесица от различни етнически компоненти, думата булгар произлиза от тюркски глагол, който означава „смесвам“.[6] Това, което различава прабългарите от славяните като допълнение към страховитата им бойна слава, е високо развитото чувство за политическо единство и организираност. През 680 г. техният водач хан Аспарух превежда армия през Дунав и на следващата година установява столицата си в Плиска, близко до днешния град Шумен.[7] На Балканите се появява българската държава.

„Кратка история на България“ от Ричард Крамптън представя интригуващ поглед назад към миналото ни

Британският историк поставя някои от най-важните събития от историята ни в европейски и световен контекст.

Безпристрастна външна гледна точка с нужната дистанция от собствената история предлага специалистът по източноевропейска и българска история Ричард Крамптън в приносното издание „Кратка история на България, което вече е на пазара в превод от Веселина Седларска (ИК „Сиела“).

В него популярният учен и автор на общо пет книги за България си поставя за цел накратко и обективно да представи най-важните събития, оформили лика на съвременна България.

От историята на българските земи в праисторическите времена, през Средновековна България, България под Османска власт, Освобождението, ролята на България през Втората световна война, престъпленията на комунистическия режим, особеностите на прехода към демокрацията, Крамптън проследява механизмите, довели до приемането на страната ни в НАТО.

С балансиран и богато обоснован поглед над събитията, подходящ за всички читатели, които искат да се задълбочат в българската история, британският изследовател представя една по-различна, интригуваща и много нужна гледна точка назад към миналото ни.

„Кратка история на България поставя в балкански, европейски и световен контекст някои от най-важните за изграждането на българската държава и нация процеси като Възраждането, борбата за национално обединение, конфликтите в Македония. С особено внимание Крамптън подхожда към основните политически движения през XX век и трусовете, през които преминава стабилността на страната.

Изкривени през призмата на различни партии и идеологии, които превръщат историята – и нейните интерпретации – в политическо оръжие, тези събития и до ден днешен предизвикват разпалени полемики и обвинения сред българското общество.

Именно тази поляризация на историята – и желанието едни да бъдат обявявани за жертви, а други за потисници – се опитва да избегне Ричард Крамптън в „Кратка история на България.

А апелът, който той отправя към читателите си, е кратък, но категоричен – да не се използва миналото като оправдание на грешките в настоящето и липсата на ангажираност за тяхното отстраняване. В противен случай погледът към бъдещето би бил невъзможен.

 

[1] Одриското царство възниква в средата на VI в, пр. Хр., успоредно с формирането на самата Персийска империя. Неговото оформяне е пряко свързано със засилените връзки между тракийския елит и гръцките крайбрежни полиси по протежение на Черно и Мраморно море. – Б.р.

[2] Става дума за набезите на пиратите от Илирия и Далмация, които тормозели Адриатическото крайбрежие на Италия през IV – III в. пр. Хр. – Б.р.

[3] Тракийските земи са окончателно подчинени през 46 г. сл. Хр. при управлението на император Клавдий (41 – 54 г. сл. Хр.). – Б.р.

[4]  В българската историография, Източната Римска империя е наричана Византия. В действителност до самият си край през 1453 г., византийците продължават да наричат държавата си Империя на римляните. В този смисъл „Византия“ е по-скоро историографски термин, а не реалното название на средновековната държава. Терминът „Византия“ е използван като название на Източната Римска империя за първи път през 1557 г. от германския историк Йеронимус Волф. – Б.р.

[5] Съществуват три основни хипотези за етническия произход на древните българи. Тюркската теория е най-популярна, но и сериозно оспорена от последните генетични изследвания. Другите варианти са за индоевропейски произход на българите, в близко родство с народите от дн. Североизточен Иран и Афганистан; Третата теория е за смесен произход и обединение по политически, а не етнически признак. – Б.пр.

[6] Това е една от няколкото теории за произхода на името „българи“. Други го свързват с името на р. Волга или с централноазиатския термин за хора, живеещи по границите/отвъд планините. – Б.р.

[7] Въпросът за титулатурата на българския владетел все още не е разрешен. На практика не съществува нито един писмен извор, в който българският владетел да е наричан „хан“ или „кан“. До времето на Омуртаг българите са наричани „архонти“ (водачи, вождове) във византийските извори. При Омуртаг се появява все още неразгаданата титла канасибиги/канасивиги, а в латинските извори владетелите на българите са наричани крале. – Б.р.