Виждал ли си как глухарчето разцъфва? То не цъфти, то пламва в яркожълто, като че е изгрев над горската поляна. Изгрява в жълти цветчета и се къпе в слънчеви лъчи. Разтваря се за света, пълно с трептяща светлина. Жълтото глухарче прилича на жълтото детство, пълно с вяра, с жизненост, с живот, със слънце. Изгрев е жълтото глухарче! Изгрев сред цветята. Ако розата прилича на целувка, теменужката – на въздишка, слънчогледът – на усмивка, люлякът – на лятна нощ, божурът – на ласка, то глухарчето е ярък изгрев.
С времето цветчетата на жълтото глухарче бавно се прибират нагоре, около сърцевината си, която така безразсъдно доскоро е била оголена пред целия свят. Затварят се в себе си. Свиват се. Връщат се към точката на сингулярност. Като след първа плесница залостват сърцевината си. Като сълза, която се стича по една чезнеща усмивка. Жълтото лесно се мърси. Колкото по-светли цветове носи човек в душата си, толкова по-ясно си личи всяко замърсяване.
Накрая малкото глухарче остава просто стърчаща зелена пръчица, с топка отгоре. Топка от някогашните жълти цветове. Като топка от шамари, страхове и мълчания. Някога виждали ли сте онези гротескно щръкнали голи стръкове по поляните? Едва ли. Повечето хора ги вземат за издухани от вятъра растения, за мъртви цветя и дори им държат сметка как стърчат толкова нагло насред зелените полянки. Точно те – грозните, обикновените, увехналите, мъртвите. Един букет не можеш да си направиш с тях! А глухарчетата четат пренебрежението и възмущението в очите на хората и още по-силно притискат листчета към сърчицето си. Още по-силно затварят цветовете си навътре. Всички обичат поляни с маргаритки, с пламнали в червено макове, дори и поляната с лайка предизвиква някоя и друга въздишка на възхита. Никой не вижда колко мощ и магия има в поляните, по които затворени в себе си глухарчета чакат своето възраждане. И когато в един слънчев ден от невзрачната пръчка започне втори цъфтеж, той избуява в нежност, в нишки от памук, изтъкани така, както може да тъче само Бог, в експлозия от красота. Глухарчето може и да не е най-красивото цвете. Но то е любимото цвете на онзи, който гледа с душа. Защото дори и след като увехне, то намира как да разцъфти отново. То знае как да бъде изгрев. Нещо повече. Неговият втори цъфтеж не прилича ни най-малко на първия. Никое друго цвете не може да цъфти два пъти по толкова различни начини. Нито розата, нито орхидеята, нито далията. Единствено глухарчето открива своята трансформация и случва втори цъфтеж – още по-красив и вълшебен от първия. Жълтото се е превърнало в ефирна прозрачност. Защото жълтото е просто цвят. А в тънките, почти невидими нишки на глухарчето, което е в своя втори цъфтеж, можеш да отразиш всички цветове на света.
За този втори цъфтеж на глухарчето душата копнее. За този изгрев, който можеш да случиш и ти в душата си.
Мая
Зора по кожата
1
В просъницата на деня си Мая работеше, виждаше се с приятели, спортуваше, излизаше на кафе. Носеше се от задължение към задължение, напълно безчувствена към обстоятелствата на деня. Животът преминаваше около нея като лек морски бриз, който едва доловимо се усеща по кожата. Единственото ярко присъствие беше неговото отсъствие. Липсата на Радо дишаше във всеки неин миг.
Да отрежат от теб любовта е все едно да накарат душата ти да изпадне в насилствена кома. Тогава животът ляга омаломощен в своята реанимация – овързан към безброй маркучета, които го задушават, с кислородна маска, скрит от света. Мъртъв живот. През последните си дни тя бавно се учеше как да живее без него. Почти като наркоман в детоксикация избягваше всичко, което да причини убийствени желания у нея. Беше започнала да бяга от музиката. Защото почти всяка песен резонираше на честотите на тяхната любов. А техните песни сега бяха нейни палачи.
Щом завалеше, затваряше очи и бързаше да се скрие под навес, под чадър, под палто. Защото всяка капка дъжд за нея беше една от техните любовни ласки. И във всяка капка се давеше хрипливо сърцето ѝ.
Паднеше ли нощта, светваше всички лампи и палеше всички свещи. Защото всяка нощ доскоро беше убежище на тяхната любов, убежище, в което празнуваха най-ярките си страсти.
Дори изхвърли всички моливи от дома си. Защото с всеки молив, с всяка писалка разказваше тяхната история. И всеки молив се превръщаше в куршум, който смъртоносно разкъсва паметта ѝ.
Спря да използва парфюми. Извръщаше очи от небето. Промени маршрутите, по които минаваше. От-късна страниците от речника си с онези думи, с които той често я наричаше. Прибра на тавана роклите, с които той най-много я харесваше. Изхвърли от живота си много неща. Толкова много, че животът ѝ съвсем опустя и почти спря своя ход.
Мая не беше от жените, които някога са зависели от нечия любов. Допреди една година. Тя ясно осъзнаваше, че любовта не е патерица. Не е спасителен пояс или верига; знаеше, че любовта няма нищо общо със зависимостта. Но точно на този етап от живота си усещаше любовта като огнен бич, който шиба безкомпромисно по оголеното ѝ сърце.
Преди да се влюби в него, точно преди дванадесет месеца, Мая знаеше как да обича без болка. Наслаждаваше се на влюбванията си. Съблазняваше умело. Флиртуваше с лекота. Със същата лекота умееше и да си тръгва. След заминаването си оставяше ярки следи и нетърпеливо чертаеше своите нови любовни посоки. Преди обичаше хищнически – смучеше на големи дози любов от жертвата си и я превръщаше в лекарство за душата си. Или за егото си. Обожанието на мъжете я хранеше, опияняваше я, вкарваше във вените ѝ самоувереност, чувство за вечност. Обичаше да бъде обичана. Дали самата тя обичаше? О, да!
Първо изследваше с див интерес всичко за мъжа, към когото изпитваше привличане. Например как шофира. Наблюдаваше внимателно и с годините започна да открива закономерност между шофьорските умения и уменията и предпочитанията на мъжа в леглото. Мъжете, които изпреварват рисковано, обикновено изневеряват, харесват тръпката „да минават на косъм“. Спокойните, премерени шофьори са внимателни и нежни в леглото, щедро раздават ласки. Най-пламенните по нейна преценка бяха онези, които шофират умело, които през повечето време държат волана с една ръка, съвсем небрежно, но в даден момент натискат педала докрай. Мая забелязваше всевъзможни дребни неща като какво най-често пие обектът на вниманието ѝ, по какви жени извръща тайно поглед по улицата, на какви шеги се смее. Имаше дарба – мозъкът ѝ имаше странната способност да сканира вътрешния свят на човека. Единственото условие, за да се прояви тази дарба, беше човекът насреща да буди в нея желание – желание да погледне в него. С времето детайлите на личността започваха да се сглобяват в съзнанието ѝ като парчета от мозайка. И чак когато успееше да я нареди, тя си позволяваше да се отдаде на любов. По-точно казано: чак тогава започваше своята игра на любов. И беше дяволски добра в даряването на топлина, страст, приятелство, желание и всяко друго усещане, от което възлюбеният ѝ се нуждаеше.
0 Коментара