Разхождам се в пика на една дигитална епоха. От едната страна са хората, които отказват да свикнат с нея, от другата – онези, на които вече е „отхапала главата“. Аз, разбира се, оставам по средата и опитвам да не си изневеря.
Вземам книгата от нощното си шкафче, лягам на дивана и започвам упражнение по концентрация. Някъде на 20-та страница вече съм изхвърлена от редиците, започвам да се изморявам, погледът ми се е залепил в тавана, цялото отпускане е с дължина на късно съединение. Не ми се получава. Нервна съм и недовиждам твърде. От това постоянно писане в офиса, след работа, нощем, цял живот, очите ми са се предали. Хвърлям книгата встрани и я поглеждам с гузна съвест.
Тя е като стар любовник, когото не искам да зарежа,
но не мога да остана с него тази нощ. Не защото е недостоен, а защото аз се движа с ритъм, който ни отдалечава. Винаги съм била настървен читател. Трудно ми е да си представя живота без книга. Или ми е трудно да си представя живота без истории?
Когато бях малка, книгите ми ги четеше баба. Бях свикнала историята да е с глас. Да се материализира из пространството, да бъде с интонация, с паузи, с гръмки диалози и спокойни краища. Дълго време след това аудиото не беше моето нещо, бях млада, имах време да чета. Всичко встрани от хартията ми се струваше като бягство от традицията, като мързел, като изневяра. Отново тази дума… На какво изневерявам точно, като слушам? Може би на навика?
Или на предразсъдъците?
Всъщност моята измяна се оказа истински приятна. Като всяка друга, тя започна с чисто любопитство. Първата аудиокнига, която си пуснах в Storytel, беше „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Книга, която съм чела десетки пъти. Сама. Толкова сама, че някак егоистично я смятах за своя. Всъщност с годините бях превърнала четенето в толкова интимен, килерен акт, че бях забравила какво е да споделяш емоцията от него с друг и какво е да оставиш да ти бъде споделено.
И аз изневерих на самотата си, натискайки бутона. Позволих на друг (Стоян Алексиев) да ми разкаже за цар Виктор, за майстор Хених, доверих му се да направи редовете като живота – филм на ума, който има контури, трептящи акорди, който се засилва и утихва не просто в мен, а и около мен. Актьорът не просто чете една книга. Той я изпълнява. Напипва умело акцентите в нея. И благодарение на този талант, всяка книга има втори шанс. Защото ако книгата на Пасков е гениална, то други, по-посредствени книги, прочетени умело, стават изключителни. И обратното, разбира се, да не забравяме.
Когато продължих със слушането на други книги в Storytel, намерих за учудващо как съчувствах на главните герои много по-силно, отколкото когато ги четях сама. Разказвачите донасяха емоция, позволяваха да виждам всичко през очите на персонажите.
Хареса ми това хипнотично състояние,
в което е ангажирано само едно от сетивата ми. Хареса ми поканата да се отпусна, да затворя очи и да се пренеса в просторната земя на човешките истории.
Има и още. Докато слушах „Излекувай сърцето си“ на Луиз Хей (книга, която ми е била любопитна, но нямах нервите да прочета), успях да измия чиниите, да пусна пералня, да сготвя и да изхвърля боклука. Да излекувам сърцето си все още се подготвям. Но дори и на челна стойка да застана, аудиокнигата си остава достъпна.
Може би едно от най-важните предимства на този формат е, че мога да го слушам с друг човек. Да споделя, да преживея с него, да коментираме в реално време, да участваме в диалозите, ако щеш. Това бе и основната причина да реша
моята трета книга „Ама че работа!“
да бъде първо в аудиовариант. Защото е за деца, и ако на родителя не му се чете тази вечер, може да послуша с детето си. Да поговорят. Много ми се иска да се случи именно така. Когато я чух завършена, озвучена от Лора Коцева, усетих как всичко, излязло изпод пръстите ми, има форма, цвят, характер, глас, присъствие. Някак си децата лесно могат да последват някой, който им се струва жив, някой, който не е просто илюстрация върху хартия. Знам ли…
Истината е, че моят стар любовник, книгата, е истинската ми любов. Но моят нов приятел, аудиото, е компания, с която ми харесва да се забавлявам. Не искам и не вярвам, че хартиеният свят, нашият целулозен колос, ще се срине от алтернативите на времето.
Хората няма да спрат да четат книги.
Глупости. Да, ще слушат такива, но удоволствието да спестиш време няма да измести удоволствието да подушиш страницата. Смешни са ми тези апокалиптични викове, тези ранени, обидени и стенещи възгласи: „О, светът свърши, о, вече няма книги, о, колко е тъжно, о!“.
Всичко е наред. Историите са си тук, остават. А как ще ги попием, си избираме сами. Всеки човек има своя собствена книга. Сякаш книгите знаят как и в чий живот ще трябва да влязат, да познаят своя човек, да го научат на урок, да го накарат да се усмихне. Усмивката е оправдана винаги.
На никого не съм изневерила.
Казвам ви.
Просто винаги до книгата на нощното ми шкафче имам и слушалки.
0 Коментара