"Изселване на щъркели" от Уалид Набхан (откъс)

Животът те е научил да се превръщаш в анонимно лице в тълпата, а понякога то става и напълно невидимо. Да речем, че лицата не те измъчват както преди, но гласовете… къде би могъл да се скриеш от тази какофония от гласове? Особено този на Надя, който продължава да отеква в ушите ти: „Какво ще правиш?“ и останалата част от въпроса, която остана неизречена: „Ще се оженим ли, или просто си губя времето с теб?“.

Въпреки че тя никога не изрече последната част, ако се преобразува логически въпросът, ще се получи точно това. Усети известна суровост в думите ѝ и макар и неизречени, смисълът на мълчанието ѝ беше кристално ясен. Никой не може да извлече толкова от нечие мълчание, колкото ти.

В края на краищата тя успя да те приклещи в ъгъла. Тъй като тя самата беше приклещена в него. Семейството ѝ, с което по някакви странни причини все отказваше да се срещнеш, освен да разговаряш по телефона, винаги е имало чувството, че има вземане-даване с призрак. И между другото, не беше далеч от истината, защото дори и тези призраци, които вероятно са си призраци, често се появяват наяве и проговарят.

Какво си мислеше? Че майка ѝ и баща ѝ, които са я довели на този свят и са я отгледали, изучили са я и са ѝ осигурявали любов, подслон и храна, ще бъдат доволни от това, че най-голямата им дъщеря излиза с призрак, който за цели пет години веднъж не благоволи да ги посети с кутия бонбони, за да им се представи. Такъв като теб дори и сред призраци се нарича призрак.

Майка ѝ и баща ѝ не бяха доволни от тази връзка и, изглежда, са знаели как ще приключи, но никога не са те притискали, защото никога не са те виждали. Вместо това трупаха цялото напрежение върху дъщеря си. И на нея ѝ омръзна да те чака. Въпреки петте години тя си остана объркана и неуверена за това докъде е стигнала с теб. Сякаш бе кораб, който никога нямаше да акостира.

Пет години са много време. И ако не ти беше натяквала, петте години щяха да се превърнат в десет, десетте в двайсет и в крайна сметка – какво си въобразяваше? Че освен теб няма друго същество, изправено на два крака с нещо висящо между тях? Не знаеш ли, че една жена просто трябва да помаха с ръка? И то Надя, на всичкото отгоре, на която дори не ѝ е нужно да маха! Необходимо е само да остави малко от омагьосващия си аромат да се разстели и ще се озове обкръжена от стадо от тези същества, изправени на два крака с нещо висящо между тях.

Трябва да се възхищаваш на куража ѝ. Спомняш си цитат от Оскар Уайлд. „Разбираш, че си се влюбил, когато започнеш да действаш срещу собствените си интереси.“ За теб какво би било най-добре да се каже: „Знаеш, че си влюбен, когато установиш, че си се самоунищожил“?. Виж само докъде са те докарали такива като Оскар Уайлд, Бодлер, Рeмбо, Даруиш, Неруда, Нирон, Лорка, Сант и целият проклет списък.

***

Късно вечерта е и излизаш със залитане от винения бар, с глава, която ти се струва по-тежка от крепост. Валета отново те дебне. Тишина, тесни улички, мъждиви светлини и скрити някъде копнежи. Градът Валета. Висока и стройна жена с божествени желания и други мистериозни неща, които никой друг освен нейната раса не може да разбере. Винаги ти оставя онова досадно усещане, че има нещо неизвестно, което те очаква зад нещо друго, което също не ти е известно за нея. Нещо скрито зад тези стени, отслабено от времето. Зад тези древни врати, които крият тайни и Бог знае още колко табута, толкова изпълнени със страст, колкото обширното море обгърнало кръста ѝ.

Тя ти натякваше, за да видиш как стоят нещата с нея. Но за да се ориентираш, ти е необходима отправна точка, нали? Имаш нужда от фиксирана точка, спрямо която да оценяваш. Спрямо какво очакваше Надя да оцени? Мъж, който постоянно бяга? Бежанец от родната си земя, от миналото си и от бъдещето си? Бежанец от нея, от хората и от себе си? Животът ти е съставен от концентрични кръгове с всичко погълнато в тях, а тя, както всяка друга жена в света, иска прави ъгли и прави линии. Тя иска нещо измеримо с дължина, ширина и височина. Нещо с ясно начало и категоричен край. Нещо истинско, което съществува на земята. Какво да прави една жена с метафоричен мъж? След като той никога не е насреща, когато тя се нуждае от него, и се отдръпва, колкото повече тя се доближава до него?

Кога изобщо Надя е можела да разчита на теб? Кога е усещала, че ти си истински и осезаем, някой, на когото може да се опре? Колко дълго очакваше да остане с призрак? Ако не те беше притиснала, щеше да остане зашеметена до края на живота си, въртяща се отново и отново в омагьосан кръг, докато младостта ѝ отмине и не се окаже захвърлена в някой ъгъл като изгнил домат.

Много добре знаеше, че Надя няма да продължи до безкрай да те дарява с любовта си, без да очаква нещо в замяна. Само майките са способни на такава безрезервна любов, а Надя не ти беше майка, а и ти никога не си искал да бъде. Имал си достатъчно майки в живота си. Знаеше, че Надя е практична и организирана във всяко отношение, въпреки че си даваше вид, че не е, и че се опитва да живее ден за ден като теб. Знаеше, че Надя не е такава. Дразнеше се от това, че виждаше собственото си отражение. Колко дълго можеше да понесеш безкраен парад на собственото си отражение? Беше ти омръзнало да ѝ казваш: „Надя, кога ще започнеш да се държиш като себе си?“. И сега, сега, когато тя се опита да бъде себе си, както ти все искаше, и ти каза доста ясно, че любовта ви един към друг не може да остане едно вечно приключение, защо се обърна срещу нея и срещу себе си?

– Е…?

– Тази връзка трябва да доведе до нещо, а това нещо означава брак … дом … и деца.

– … …!!

– Не те моля за главата на Йоан Кръстител в чиния. Искам само да се насладя на плодовете на връзката ни. Брак, дом и деца. Нормални неща, които хората имат.

– … …!!

Как може хаотичен човек като теб да се ожени? Как може роб на свободата и болката да се ожени? Бракът е един вид задържане. Как може, да му се не види, една жена да даде на мъжа дом, изпълнен с щастие и покой, вместо легендарна изгубена родина?

– Кажи ми, какво ще правиш?

– … …!!

Вместо да отговориш, се втренчваш в голямото пристанище, обгърнато в тишина и тъмнина. В тъмното пристанищата изглеждат по-мистериозно. Изглеждат като складове, които съхраняват тайни, сълзи, извращения, пот, викове и скимтене и безцелно мятащи се безумни ръце, както и отдавна отишли си лица, които никога не са се върнали, за разлика от други, които са дошли, никога няма да си тръгнат.

Разсъждаваше различно от нея или по-скоро изобщо не мислеше за това! Нито да, нито не. В твоите очи всичко е сиво, освен бракът. Той е черен като катран. Смяташе, че тази „потисническа“ институция, както я наричаше, е гробище за любовта и мотивацията. Влажно място с високи стени, където плесента, съставена от фини, пестеливо разнесени емоции, които понякога се оказват фалшиви, бавно се промъква и превзема тялото на любовта, докато не я разболее и не ѝ причини дълга кома. Любовта е първото и последното нещо, което загнива между стените на брака.