Жега

Морето е гладко като глазура на торта, но това винаги ме притеснява. Работата ми е монотонна, като шофиране по магистрала, а също и толкова опасна – унасяш се и хоп, белята станала. Според ергономията има два вида монотонност – при двигателната правиш едно и също, а при сензорната са ограничени възприятията. В ден като този не се налага да тичам по плажа и да надувам свирката, затова е добре да имам някого за компания. Казват, че зад всеки успял мъж стои амбициозна жена, а аз си мисля, че на всеки отегчен спасител са му необходими две мацки, които да не млъкват. Но в този слаб сезон и на една съм доволен. Момичето не е типичната плажна гърла, но стегнатото й тяло е загоряло с равномерен  „солен” тен, който не може да се добие нито в солариум, нито около басейн. Говори ми за Инстаграм.

– Следват ме над двеста хиляди души, при това без да ми се налага да се снимам гола. Не всички момичета имат този късмет…

– Наистина ли?! – възкликвам. – Над двеста хиляди!

Тя се  появи с някакъв тип, чиито години наброяват поне два пъти нейните.  През деня онзи не й обръща грам внимание. Настаняват се под балдахина на една от шатрите във ВИП зоната и тя по цял ден чати и слуша музика, а той води разговор след разговор по телефона. На мен мъжът ми изглежда познат – може да се е отбивал и преди? Според Стоил било абсурд – какво ще прави един от най-крупните търговци на зърно толкова на юг по това време на годината, когато „ден година храни”? Аз му соча с очи мацката, а той  клати невярващо глава – на неговата възраст Бог е в парите, а не в любовта.

Вчера мъжът я докара до плажа и отпраши с джипа. Тя се настани на първа линия  – през няколко чадъра от вишката – с книга в ръка и слушалки на ушите. Когато тръгна да влиза във водата аз скочих уж да се поразкърша, а всъщност да видя какво чете. Случвало ми се е да изпадам в крайно неловки положения, докато задоволявам това си любопитство, но си заслужава, защото така разбираш много за човека. Греда – корицата на книгата грееше в няколко нюанса жълто, а заглавието и името на автора бяха изписани с червени йероглифи.

Не разсъждавам върху този факт, защото вниманието ми е привлечено от друго. Прозрачната вода е стигнала до оскъдния кремав бански на момичето, който играе ролята на демаркационна линия между два свята. Съвършените й по форма полусфери на дупето й са майсторски татуирани с характерните географски контури на западното и източно полукълбо, като на  старите корабни карти. Аз съм ценител на всичко, свързано с морета и плаване, но мигът е опропастен от Стоил, появил се изневиделица с табла в ръце.

–  Кажи чес‘но? – хили се шефът ми.  – Не ти ли иде да я проснеш по корем на пясъка и да провериш дали е на точното си място остров Ява?

– Това за нея ли е? – питам. – Имаш доста абсурдна представа как трябва да изглежда едно истинско „Мохито“.

– На мен дупето й ми прилича на дървен глобус на панти – от онези, дето се отварят и вътре се държат бутилки с уиски. Много разпространен подарък от мъж за мъж – намига.

Така й не разбрах за кое точно говори – за глобуса или за момичето. Често разговорите ни със Стоил вървят по паралелни линии и нямат видима с просто око пресечна точка.

След като слънцето залезе момичето се премести на най-закътаната маса в заведението, поръча омлет със сирене и салата от домати и ги изяде без да бърза, взряна в дисплея на телефона.  Стоил вече пиеше с поредната компания, а аз го замествах на бара. Понеже нямаше много поръчки, тренирах коктейли. През зимата работя като ски учител на Пампорово,  а в свободното си време помагам на приятел барман. Показвал ми е кое-що и си мисля, че няма начин да не я впечатля. Въртя аз шейкъра – нула внимание. Летят бутилки над главата ми, все едно съм на шампионат по художествена гимнастика и се боря за медал на бухалки – не и не. Обаче изпуснах кюрасото върху крака си и стана ясно, че момичето се смее звънко и заразително, а името й е Габриела. Освен това обича да си ляга рано и въобще не се притеснява да се прибере сама до комплекса, нищо че вече е тъмно.

През нощта измислих уникален коктейл, кръстих го на нейно име и  спечелих състезание за бармани в Карлови Вари.  На сутринта се помъчих да си спомня съставките, но уви. Беше ми адски кофти, но смених  чаршафите на леглото и ми мина.

А сега Габриела седи до мен и докато аз държа под око главите на хлапетата, тя ми показва снимки на телефона си.

– А тази тук е със сто хиляди харесвания – бутам кулата в Пиза! Всички се снимат как я подпират да не падне… А тук държа на длан сфинкса. Беше страхотна жега!

То и тук днес е така  – няма дванадесет, а имам усещането, че дишам супа. След сто снимки от цял свят се изправям да се поразтъпча. Мъж и жена стоят до таблото в началото на дъсчената пътека, където избеляват разпечатки със санитарните мерки срещу Ковида и цената на комплект чадър с два шезлонга – 10 лева. Миналото лято не падахме под 25, но тази правителството призова българите да са патриоти и им обеща евтина сянка по родното Черноморие.

В такава жега до морето слизат само семействата с деца, нормалните хора  остават на басейните.  Едно, че горе на скалите постоянно духа, второ, че всичко им е безплатно. Собствениците на комплекса държат и концесията за плажа, договорката е Стоил да пази първите три реда чадъри за техните гости и той го прави, въпреки че ни коства огромни разправии.  Други години ни посещават много външни, но тази почти не се вестват. Стоил освободи повечето персонал, той самият през деня застава зад бара, а аз – освен като спасител – събирам боклуците от пясъка и се занимавам с какво ли още не. Добре, че е ВИП зоната, та той да си избие наема. Пред заведението са наредени шест шатри с окачени на вериги дървени подиуми, ефирни балдахини и шалтета от изкуствена кожа, просмукани с мирис на скъпа козметика и още по-скъпа пот. Стотарка, но баровците това хич не ги бърка и ги резервират предварително за целия си престой. През деня пращат  жените и децата, а те самите се появяват с настъпването на вечерта. Подражават на древните римляни, само че не пият разредено с вода вино, а маркови уискита. За мое съжаление никой не се лигави с коктейли. По изгрев ги будя да си ходят, а аз изхвърлям празните бутилки и  пръскам щедро с дезинфектант.

– Извинявай за момент – докосвам ръката й. Малко над китката, там където докторите обикновено мерят пулса, са татуирани два йероглифа. Какво ли означават?

Двойката е подминала пустите чадъри и жената тъкмо бърше с влажна кърпичка бялата пластмаса на един свободен шезлонг. Има момичешка фигура, но когато повдига глава и ме поглежда, с изненадана установявам, че гони петдесетте. Мъжът изглежда поне десетина години по-стар и в тяло напомня бъчонка с ром на шията на санбернар. Сиянието на голия му череп не е смущавано от каквато и да е растителност, тя се е съсредоточила във веждите и наднича от ноздрите му. Този ще да е от любимите на Стоил клиенти, дето си влачат всичко от вкъщи, плющят  диня с мастика и плюят семките директно на пясъка. Като гледам и хладилната чанта е налице.

– Добър ден – поздравявам. Няма нужда да се представям – плътният загар и оранжевите бански с емблема на Червения кръст ясно подсказват, че съм момчето за всичко.  – Вие от комплекса ли сте? – питам, въпреки че вече съм наясно с отговора – на китките им липсват ярките силиконови гривни.

– Тук да не е само за хора от комплекса?! – сопва се мъжът.

– Не точно, господине, но първите три реда са техни.

– Добре, преместете ни двата шезлонга на задния ред.

– Няма как, господине, тези шезлонги са за тези чадъри.

– Е хубаво де, докарайте два други – мъжът започва да губи търпение.

– Нямаме други шезлонги, господине – казвам все така учтиво.

– Ей, сенегалец! Ти подиграваш ли ми се?

– Не, господине. Не съм сенегалец. А наличните шезлонги са оцелелите от миналия сезон. Не сме купили нови – при тези цени няма как да се изплатят.

– Нали от министерството на туризма ви субсидират? – той вече е раздразнен не на шега.

– Обещаха. Но само за тези, които вярват в Дядо Коледа – обяснявам.

– Ама ти наистина ми се подиграваш! – темето на мъжа почервенява.

– Коста, моля ти се! – намесва се съпругата му. – Какво е виновно момчето?

– Извинявай, приятел – мъжът ми подава 20 лева. – Плащам чадър. Задръж рестото. Дали няма да намериш отнякъде поне един шезлонг, а?

– Не мога да ви дам само чадър, нямаме такава опция – въздъхвам. Как да му обясня, че шефът не иска клиенти като него, а тия цени са по джоба на всякакви. – Защо не попитате в заведението за ВИП-а. Барманът ще ви каже има ли свободни шатри. Но да знаете, че е забранено с хладилни чанти.

Така де, не мога освен всичко друго да съм и куче пазач. Усмихвам се на жената и си тръгвам. Не искам да съм наблизо, когато мъжът й се върне – Стоил както винаги е махмурлия.

Говорим си за източните и западните парадигми, когато Габриела ми обръща внимание, че нещо се случва. На свободната ивица между ВИП шатрите и чадърите плешивият ми „приятел“ се върти като дервиш върху нажежения пясък. Държи нещо яркооранжево в ръце и аз се светвам, че Стоил му е пробутал  „плажен диван“. Това е любимото му отмъщение, когато някой много настоява да получи чадър и шезлонги.

Дългият около три метра „плажен диван“ представлява два зашити един за друг платнени ръкава, които – според листчето с нескопосана схема – се отварят широко от единия край и въздухът нахлува в тях. Да де, обаче не нахлува, както сме се убедили многократно.

Почти всички са си зарязали питиетата и са се наредили по фронта на заведението в очакване на шоуто. „Като на родео!“ – промърморвам ядно, правя знак на Габриела да наблюдава водата вместо мен и тръгвам натам.

Мъжът е решил, че ако се върти около оста си ще успее да загребе достатъчно въздух, но дяволското „нещо“ ту се позапълва, – далеч не достатъчно – ту напълно спихва. След няколко минути в пируети той започва да залита като слънчасал руски турист и едва не пада. Двама-трима от зрителите изръкопляскват, някакъв тийнейджър скандира ентусиазирано: „Да-вай, чи-че! Да-вай, чи-че!“

– Наборе, не го правиш както трябва! – подвиква му Стоил. – Нали ти показах клипа?

На рекламния клип в интернет надарена гърла отваря една по една камерите, насочва ги срещу вятъра – за което се досещаме от лекото движение на изрусената й до слама коса  – и с бързи движения навива ръкавите така, че въздухът да остане в тях. Закопчава ги с пластмасова катарама и готово. За секунди и без видими усилия превръща торбичката с размер на възглавничка в плажен диван, на който се излежават с любимия и пият шампанско.

– Вятъра, наборе! – провиква се Стоил. – Трябва да използваш вятъра.

Без да кажа и дума мъжът се връща на изходна позиция, грабва платнения уред за изтезание и отново започва да се върти, като този път го държи колкото се може по-далеч от тялото си. След няколко минути друсва тежко на пясъка. Резултатът отново е плачевен, но този път публиката съчуствено мълчи.

– Какво става, наборе? – Стоил клеква до него и тика под носа му изпотена халба. – Пийни и после ще пробваш пак.

Мъжът бута ръката му. Прави знак на съпругата си и тя вади бутилка безалкохолна бира от хладилната чанта. Той я изпива на един дъх,  без да обръща внимание на пренебрежителните физиономии на заобиколилите го мъже.

– Чиче, това с въртене няма да стане – обажда се тинейджърът. – Тичаш от морето до тук и си готов.

– Има проблеми с ахилеса – обажда се съпругата му.

– Аз нямам – засмива се момчето и се опитва да издърпа разстланата по пясъка оранжева черга, но „чичето“ се е вкопчило в нея и не я пуска.

– Така се тича по пясъка – защитава го някакъв от зяпачите, чиито корем виси над късите гащи в маскировъчен десен. – Виж сега, мой човек – ще ти донеса от колата най-дългия си телескоп – десетарка, карбон. Ще закачим тоя китайски боклук и само веднъж да кимна, считай, че се е издул като риба балон. К‘во ш‘каеш?

– Благодаря, но ще се справя сам.

– Ще докарам Ямахата – обажда се брадат тип с червена кърпа на главата  – и ще наденем тая шитня на ауспуха. Даваш газ и готово!

– Не – клати глава  мъжът.

– Показваш се през шибидаха на джипа  – предлага накичен със златни ланци бабанка.  Давам газ и – сеш’се – таковата ще се развее като таковата,  дето – сеш’се – показва посоката на вятъра по летищата.

– Не – отрязва го мъжът. – Ще стане по моя начин!

– Е що така, наборе? – изумен е Стоил. – Хората искат да ти помогнат, а ти напираш да се мъчиш.

– Обичам да ми е трудно!

Довличам два шезлонга от съседните чадъри и правя жест, че всичко е точно, но мъжът не ми обръща внимание и се готви да поднови борбата. Обръщам се към съпругата му, която стои встрани с отсъстващо изражение на лицето.

– Госпожо, вразумете го. Ще направи някой инфаркт…

– Няма начин – усмихва се. – Благодаря на всички ви – повишава глас и оглежда насъбралите се сеирджии. – Какво ще кажете да се върнете към питиетата си?

Зяпачите тутакси се разотиват.

– Или към служебните си задължения – тя обръща светлите си очи към мен.

Дотътрям се до вишката и намирам Габриела да стои права, втренчена във водата, където се плацикат хлапетата.

– Уф! – издиша шумно. – Какво ли не ми мина през главата – от внезапно цунами  до появата на петметрова бяла акула.

След час отивам да й направя истинско „Мохито“. Мъжът е успял донякъде да се справи с „плажния диван“ и тъкмо се просва върху него. Отстрани изглежда все едно оранжев барбарон се опитва да го глътне. Дебелият риболовец ме смушва в ребрата и се провиква от терасата на заведението:

– Евала, наборе! Като бъбрече в масло!

След още един коктейл време виждам, че двойката си е заминала. Плажният диван е оставен до бара, изрядно сгънат. Под него са затиснати 20-те лева.  Разказвам на Габриела с подробности за случилото се, тя не коментира.

Вечерта заведението е фул – за първи път това лято. Габриела минава зад бара и ми помага, защото Стоил отново ме е зарязал да се оправям сам. Шумната му компания обсъжда днешната случка и той обобщава,  че трябва да си пълно куку  да се пънеш „като глист на ламарина” в тая жега.  „А и кой нормален мъж пие безалкохолна пикня?! – прави гнуслива физиономия. – Аз такова нещо в моето заведение не съм имал и няма да имам!”  След което идва до бара и награбва няколко бутилки бяло вино в едната ръка и четири  халби бира в другата.  Соча му подноса, а той се хили:

– Обичам да ми е трудно!

– Всъщност това е виц – казвам.

– Така ли? Пичове – провиква се –  „обичам да ми е трудно“ било от някакъв виц?!

След час поръчките секват и шефът ме вика да разкажа вица.

– Та значи две мацки в кабрио се връщат от море  – започвам, застанал прав до масата.

– А-а-а, не така! Какви мацки? Какво кабрио? Нали имаш вишо, мама му стара!

– Руси, загорели, с джуки и цици като за „мис бикини”.  Развяват екстеншъни  с 200 в мерцедес кабрио.

– Лелиии – възкликва Стоил. – Точно такива вицове обичам! Обаче яките пички карат бенве.

– Прав си – съгласявам се. – Тези са за бенве отвсякъде! Та – страшна жега,  пътят е пуст. От двете страни царевичак. Внезапна спирачка, колата се влачи по асфалта, пушек и смрад на изгоряла гума. Мацките се споглеждат с изумление. „Какво беше това?! Водолаз сред кукуруза!“

– Чакай, нали уж караха с 200? При тази скорост  всичко наоколо изглежда като стена? Нищо не могат да видят!  – заяжда се Стоил.

– Аре па ти сега – срязва го онзи с ланците.  – Това е виц, сеш’се, не е таковото… – прави ми знак да продължа.

– Връщат се обратно и виждат огромен мъжага  – висок е поне два метра, мускулите му играят под неопрена. С маска, с шнорхел и с кислородни бутилки на гърба. На краката с плавници. Кърши кочани млечна царевица и ги пъха в торбичка „Била”.

„Хей, филм ли снимате?”  – провиква се едната мацка. Мъжът маха шнорхела, надига маската – от нея изтича кило и двеста вода.  Наистина прилича на артист. Зелените му –  като моравата пред Бъкингамския дворец – очи са хладно безразлични.

„Бера царевица.“ – казва с дълбок, басов глас и пеперудите в стомасите на мацките направо побесняват.

„А защо сте така облечен?!”- шепот.

„Обичам да ми е трудно.“

„Я зарежи кукуруза и ела с нас. Спираме в първия град, вземаме стая с голяма спалня и ще те скъсаме от секс!“

Правя пауза. Всички погледи са съсредоточени в мен – ясно е,  че следва кулминацията.

„Секс? Може. Но на хамак и прави. Обичам да ми е трудно!“

***

Седим на дървените стъпала пред пустото заведение и гледаме морето.

– Мозъчен хирург е – казва Габриела.

Няма връзка с предишните ни разговори, но аз моментално се сещам за кого говори.

– Баща ми по цяла зима е на ски. С приятелите му избягват пистите и карат като луди. Преди три години лавина го засилва в някаква скала. Шест часа операция. Другите от екипа го отписали, но доцентът настоял да се борят до край.

– Защо не ми каза? Можеше да му спестим унижението. А и не само неговото…

– Никой не може да унижи човек, който обича да му е трудно! А ако говориш за съпругата му – тя се гордее с него и го обожава. Всяка умна жена би искала да е на нейно място.

Чувам шумът на вълните и си представям как малко по-малко отхапват от пясъчните замъци.

– Обадих се на баща ми. Утре ще дойде да ме вземе и ще отидем да се видим с доктора и жена му. Повече няма да се върна тук.

– Телефон или някакъв друг начин да те открия?

– Не – Габриела се изправя. – Но никой не може да ти забрани да опиташ.

В далечината тъмното море се слива с небето. Над нас са се облещили милиарди звезди. И утре ще е страшна жега.